— Имам на екрана и него — потвърди бързо Беки. — Все още ви следва, но е на около километър. — Добре, Призрак, в местните обяви за недвижими имоти има празна къща в Уинчестър. Доста е стара. От дълго време е на пазара, така че няма реална опасност някой ентусиазиран брокер да нахълта при вас. Гаражната врата не е с дистанционно управление, следователно няма да имаш проблеми с достъпа. Още два километра до отбивката.

Нейт изобщо не намали скоростта, когато зави. Али изпищя. За бога, искаше му се да не се налага да го прави. Напоследък беше достатъчно наплашена, а сега трябваше да се страхува, че може да загине при катастрофа.

— Първата вдясно. — Гласът на Бунтарката в слушалките беше ясен и отчетлив. — В края на пресечката завий наляво и карай, докато не стигнеш улица „Магнолия“.

В алеите пред малките, облицовани с дърво къщи, покрай които минаваха, бяха окачени баскетболни обръчи. В ъгъла на един двор стоеше забравено синьо детско велосипедче с три колела. От другата страна на улицата, ръчна, боядисана в червено, количка беше изоставена заедно с товара си от плюшени животни.

Слава богу, беше обедно време и дечицата от квартала си бяха по домовете, за да хапнат сандвич със салам „Болоня“, иначе тази малка маневра щеше да е много по-сложна.

— Сребристият Ескалейд току-що напусна магистралата. Движи се бавно — информира го Беки.

— Да, вероятно се опитва да ни чуе — процеди Нейт през стиснати зъби. Един от малкото недостатъци на Фантома.

— Завий наляво по „Магнолия“. Десетата къща вдясно. Бяла, с тъмночервен парапет на верандата…

— Виждам я.

— Гаражът е отзад. Ако е заключен…

— Взел съм си резачките — прекъсна я той.

Но когато загаси двигателя и се пусна по инерция до стария, паянтов, малък гараж, веднага забеляза липсата на каквато и да е ключалка.

Малките градчета. Боже, просто да се влюбиш в тях.

— Скачай долу, сладурче, и… — Мамка му! Нейт трепна. Отново я беше нарекъл „сладурче“. — … и повдигни тая врата да влезем, става ли?

— С удоволствие, скъпи — провлече Беки в слушалките, — но съм малко заета в момента. Да не говорим за петстотинте километра разстояние.

Нейт изобщо не обърна внимание на Бунтарката, докато наблюдаваше как Али, залитайки, приближава вратата на гаража. Аха, след четири часа седене на задната седалка на мотора, онези, които не бяха свикнали с това, стъпваха нестабилно. Тя се наведе, за да хване долната част на вратата и…

Исусе! Никой не бива да изглежда толкова добре в чифт износени дънки и кожени гамаши. Представи си я гола само по кожените гамаши и извратеното му съзнание щеше да експлодира. О, страхотно! Сега едва ли беше най-подходящото време за ерекция. Бяха на стотици километри от най-близката надеждна помощ, загадъчен агент беше по петите им и Бог знае какво ги очакваше в Джаксънвил, а какво правеше той?… Приведе се леко напред и дискретно подръпна панталоните си, тъй като пенисът му реши, че тъкмо сега е идеалното време да се появи в светлината на прожекторите.

Очевидно се нуждаеше от сериозна психоанализа, тъй като вероятността за неизбежна смърт в комбинация с гледката на Али в дънки и гамаши, не трябваше да предизвиква подобна интензивна физическа реакция. Това само затвърди убедеността му, че има нещо, което наистина не е наред с него.

Разбира се, ако възбудата по време на битка е някакво свидетелство за психически отклонения, тогава всеки мъж, когото познаваше, трябва отиде на психиатър. Нещо повишаваше неимоверно адреналина и въздействаше върху мъжката анатомия по същия начин, по който го правеше плаката от средната страница на Плейбой. А това беше един странен еволюционен феномен, който никога нямаше да разбере.

След като вратата се плъзна нагоре с пронизителен, дразнещ звук, Нейт бързо вкара Фантома в хладната, прашна вътрешност на гаража. Рафтовете по стените бяха пълни със стари, ръждясали кутии с боя, а мястото миришеше на мухъл и нафталин. Из застоялия въздух тежко се носеха частици прах.

Това определено не беше местният „Хилтън“, но за в краен случай ставаше.

— Затвори — инструктира той Али и тя протегна ръка, за да дръпне вратата надолу. Блузката се вдигна и оголи корема й. Проклетият червен скъпоценен камък в пъпа й улови светлината и сякаш му се подигра.

Супер, сега топките го заболяха едновременно с оная му работа. Можеше ли този ден да стане още по-съвършен?

— Сребристият Ескалейд претърсва квартала — информира го Беки.

Да, това е положението. Между другото, трябваше да знае, че е по-добре да се въздържа от риторични въпроси.

— Нека си търси — отвърна той, слезе от мотора и направи типичното приклякване, което всеки мъж на планетата владееше до съвършенство, за да намести гениталиите си в по-удобно положение. — Няма да ни намери. Превключвам на слушалка — информира той Бунтарката, свали шлема и пъхна в ухото си блутуут устройството. — Микрофон проверка. Микрофон проверка.

— Чувам те силно и ясно, Призрак — изчурулика весело Беки. За пръв път поемаше командния център и очевидно това място отлично й подхождаше.

Шефа щеше да изпадне в истерия.

— Добре. — Нейт извади едно от куфарчетата от дисагите и започна бързо да сглобява снайпера. — Нуждая се от теб, за да следиш местните полицейски честоти. Вдигнахме ужасна врява, на каквато хората тук не са свикнали. Не бих искал местните служители на закона да станат любопитни; на секундата ще открият скривалището ни.

— Ще бъде направено — отговори Бунтарката и той чу как отново затрака по клавиатурата.

— Али — Нейт се обърна и видя, че тя стои до него. Златистите й очи с всяка секунда се разширяваха все повече, едновременно със сглобяването на пушката. — Отивам в къщата да наблюдавам и да осигуря безопасността на скривалището ни. Искам да останеш тук и да пазиш тишина, нали? Без значение какво ще чуеш, не излизай от този гараж.

Тя преглътна и кимна.

Можеше да види на шията лудото биене на пулса й. Младата жена изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

За пореден път Призрака призна с неохота истината — тя не ставаше за тези гадости.

— Ще имам нужда от оръжие. — Гласът й беше по-стабилен, отколкото очакваше.

Опа! Или може би все пак ставаше за подобни гадости. Нищо, казано от нея, не би го изненадало повече.

— Браво, сестро — извика одобрително Беки направо в ухото на Али.

Нейт се поколеба само за миг, преди да се наведе и да извади от левия си ботуш резервното оръжие. Подаде й колта 45-ти калибър и загледа с възхищение как проверява магазина, за да се увери, че първият куршум е вече в цевта.

Значи Бунтарката беше права. Григ бе научил малката си сестричка на доста неща. Нейт не беше привърженик на интимностите между мъже, но ако Григ беше жив, точно в този момент щеше да целуне копелето право в устата. В каквото и да я бе замесил Григ — умишлено или неволно — а Нейт бе готов да заложи лявата си топка, че е било неволно, поне я беше подготвил да се справи с нещата.

— Не отваряй на никого — нареди Нейт, когато преметна пушката през рамо. — Аз ще ти се обадя, преди да вляза.

Запъти се към страничната врата, след което спря и се извърна с лице към Али. Съвестта го гризеше и за стотен път се прокле, че я беше оставил да дойде с него, макар че тя умееше да борави с пистолет. Какво си беше мислил? О, да, беше си представял колко прекрасно и мъчително ще бъде да я има петнадесет дълги часа, притисната плътно до гърба си.

Бе подценил и двете неща.

Беше много по-прекрасно, отколкото можеше да предположи, и далеч, далеч по-болезнено.

— Това вероятно ще продължи известно време — каза и се взря в уплашеното й лице. — Ще се справиш тук, нали?

Тя кимна толкова смело, че той се предаде. Въздъхна примирено и закрачи обратно към нея, обгърна с ръка тънката й талия и я привлече към себе си, докато я притисна по цялата дължина на тялото си — очите й бяха отворени по-широко от всякога — и после я целуна толкова дълбоко, колкото беше възможно.

Целува я, докато повече не бе в състояние да пренебрегва онова, което трябваше да направи. Изхвърча през малката странична врата на гаража, опитвайки се да не мисли за начина, по който очите й бяха станали замечтани и стъклени, или начина, по който беше вдигнала ръка към гърдите си, сякаш искаше да държи сърцето си под контрол.

Тази жена щеше да го вкара в гроба.

— Крайно време беше да го направиш — самодоволно прошепна Беки в ухото му.

— Млъкни!

— Исках просто да кажа…

— Просто млъкни!

Човече, беше загубен.

* * *

— Йо!

При този поздрав сенатор Алдъс направи гримаса.

У Джони Витильони имаше толкова класа, колкото в музикалния фестивал „Златната преносима тоалетна“, но Алдъс беше на мнение, че мъжът, чиято специалност бяха екзекуциите с колумбийска вратовръзка, навярно не прекарва много време в усъвършенстване на социалните си умения.

— Имам друга работа за теб и момчетата ти — съобщи той, без да се представи. Нямаше нужда. Джони знаеше точно с кого разговаря.

— Слушам.

Разбира се, че ще слуша глупакът. Алдъс му беше платил абсурдно голяма сума, за да бъде сигурен, че винаги ще е готов да го слуша.

— Е, да, и да се надяваме, че този път ще се справите по-добре от предишния.

— Ей, пич, аз ти казах, Роко…

— Не ме интересува — изръмжа Алдъс. — Освен това, станалото — станало. Надявам се тази нова задача да е малко повече по вкуса на Роко.

— К’во имаш предвид?

Какво имаше предвид ли? Смърт, ето какво. И край на тази досадна ситуация.

— Има един мъж, който пътува заедно с жената, която ви наех да нападнете.

Само като си припомни, че Золнер му отказа точно в момента, когато набелязаната цел беше на мотор — много опасна машина, според статистиката — кръвното му налягане се изстреля до точката на кипене, тъй като за бившия агент на ЦРУ щеше да бъде много лесно да изчака мишените на някой пуст път и да ги бутне от мотора.

Разбира се, почистването би било проблем, но това бе спорен въпрос. Золнер бе твърде възвишен, за да участва в такъв престъпен план.

За щастие, Джони и неговите момчета не страдаха от подобен род скрупули.

— И? — подкани Джони, когато мълчанието на Алдъс се проточи прекалено дълго.

— И те са на някакъв голям, гръмогласен Харли. Вероятно по пътя между Чикаго и Джаксънвил. Трябва да изчезнат.

— Това е доста голям участък, пич — провлачено изрече Джони.

Мили Боже!

Алдъс ужасно много мразеше да го наричат „пич“. Той не яздеше пони, не носеше Стетсън и не крещеше: „Хвани телето!“. Не пушеше марихуана по плажовете, излегнал се мързеливо в очакване на следващата голяма вълна, докато се наслаждаваше на бездействието си.

Той беше проклет сенатор на проклетите Съединени Американски Щати и ако някога седнеше в Овалния кабинет, планираше да направи живота на пичовете в тази страна малко по-труден.

— Точно затова ще ти изпратя два допълнителни адреса по тайната ти електронна поща — съобщи той, опитвайки се да бъде търпелив. Това никога не му се отдаваше лесно, а тази… ситуация и без това го изкарваше извън нерви. Фактът, че трябваше да спре, за да си купи нов мобилен телефон с предплатени разговори, само доказваше това. — Единият от тези адреси е жилището на мъжа в Чикаго — продължи обяснението. — Другият е къщата на родителите на жената. Нали все още имате домашния и служебния й адрес?

— Да.

— Чудесно. В рамките на следващите двадесет и четири часа те най-вероятно ще пристигнат на някое от тези места. Когато това стане, искам да ги извадиш от играта.

— Произшествие, като последната работа? — попита Джони.

Алдъс си пожела всичко да беше толкова просто, но не искаше да рискува повече. Това трябваше най-накрая да свърши.

— Не. Наложително е телата им никога да не бъдат открити. — Трябваше да бъде сигурен, че ако файловете са у Алиша, те никога няма да се появят на бял свят. — И като казвам никога, това означава наистина никога. Дори да ги опаковаш в олово и да ги пуснеш в Марианската падина, пак няма да бъда напълно доволен.