Призрака разкопча подбрадника, свали шлема и го постави върху хромираното кормило на Фантома. После огледа района.

Кварталът беше застроен предимно с еднофамилни къщи. Малките им градинки бяха добре поддържани, а живите плетове — старателно подрязани. Пъстро изобилие от цветя надничаше от най-различни места — от сандъчета под прозорците, от големи глинени саксии, от жизнерадостни лехи. С една дума, това беше перфектната картинка на Великата американска мечта.

И ето го сега тук, въоръжен с достатъчна огнева мощ да започне преврат, и параноя, бързо разрастваща се до относителните размери на щата Тексас.

Започна да си тананика наум старата песен от „Улица Сезам“, в която се казваше, че всяко едно от нещата се отличава от другите.

Човече, определено прекарвам твърде много време с Ози.

Вятърни камбанки уловиха благоуханния вечерен бриз и зазвъняха весело. Сладкият аромат на прясно окосена трева, изпълващ тихата нощ, се смесваше с малко по-пикантната миризма на току-що разпръснат тор. Наблизо излая куче. Звучеше въпросително. Никой не отговори и тишината отново се възцари над девствения квартал.

При по-внимателно вглеждане не успя да открие никакви предупредителни знаци за сигурност, стратегически поставени в цветните лехи, нито стикери на охранителните фирми АДТ или Бринкс, залепени в ъглите на предните прозорци. Беше готов да заложи левия си тестис — изключително синия си ляв тестис — че повечето от тези домове са или с отключени врати, или с отворени прозорци, или и с двете. Цялото място излъчваше безопасност и сигурност. В райони като този, родителите все още оставяха децата да тичат навън без надзор.

Защо тогава косъмчетата по тила му бяха настръхнали и изпитваше това чувство на безпокойство.

— Хей! — Али го побутна, за да привлече вниманието му. — Какво чакаме?

В отговор той поклати глава неопределено и бръкна в тежките дисаги на мотора, за да вземе устройството за нощно виждане. Вдигна го пред дясното си око и светът наоколо се оцвети във всички нюанси на зеленото. Огледа района, като търсеше някакво движение или по-тъмна сянка, на която не й беше мястото там. Но… Нищо. Нито едно стръкче от перфектно окосената трева не помръдваше.

Господи, мястото можеше да се използва за снимачна площадка на „Степфордските съпруги“. Е, не беше ли това тревожна мисъл?

Огледа още веднъж околността и най-накрая беше принуден да се отърси от напрежението и да освободи дълго сдържания си дъх.

Може би близостта на Али му оказваше влияние и обичайната му параноя се разрастваше до неподозирани размери. А това никога не беше добре, особено в операция, при която му бяха необходими светкавични рефлекси.

Пое си дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Добре — каза и слезе от мотора, — отиваме бързо и тихо. Ясно ли е?

Видя я как свали шлема и разтърси лъскавата си коса като в рекламата на Suave30 преди да му хвърли поглед, с който сякаш го питаше дали коефициентът му на интелигентност не се доближава постепенно до номера на обувките му.

— Разбрано — отвърна и му отдаде чест.

Бог да му е на помощ. Страдаше от тежък случай на сини топки, както и от свръхчувствителност към някой ме наблюдава, но в мига, в който Али реагира дръзко и саркастично, Нейт забрави всичко. Единственото нещо, за което можеше да мисли сега, беше как я взема в прегръдките си и я целува, докато язвителността в погледа й се стопи и се трансформира в нежна страст. Точно така щеше да стане. Така ставаше всеки път, когато го поразяваше хроничната глупост и си позволеше да докосне с устните си нейните. Тя се напрягаше за секунда, само за секунда, а след това се разтваряше в прегръдките му като лъжица захар в кана слънчев чай. Това беше най-невероятното усещане и караше вече пулсиращия му пенис да удря като палка на барабан върху долната част на корема му.

— Сега не му е времето — промърмори на долната си глава.

— Какво каза?

— Нищо.

Младата жена го изгледа подозрително.

Когато й направи знак с брадичка да върви напред, тя му хвърли един последен скептичен поглед, после сви рамене, обърна се и изпълни онова, което й бе казал.

Бяха само на половината път до къщата на Морганови, когато Нейт отново усети онова изтръпване, сякаш някой го е взел на мушка. Наистина съжаляваше, че не бе отделил повече време, за да претърси района. Григ винаги казваше, че времето, отделено за разузнаване, никога не е загубено.

За съжаление, беше твърде късно за това. Вече бяха на открито или казано на войнишки жаргон: бяха останали да висят с голи задници на вятъра. Лесна мишена за всеки, който беше там и ги наблюдаваше.

Измъкна колта от колана на дънките си и прикри гърба на Али, която крачеше безгрижно по тихата улица. Като се оглеждаше непрекъснато, с наострени за всеки необичаен шум уши, Призрака я последва покрай дома на родителите й през дървената порта в прохладния, тих заден двор.

Огромен грил от неръждаема стомана заемаше централно място в покритата с каменни плочи вътрешна градина, свидетелство за множеството барбекюта, организирани тук в редките моменти, когато с Григ си бяха вземали отпуск. Останалото пространство се заемаше от кръгла маса с шест стола и Нейт си спомни времето, преди не много години, когато двамата с Григ седяха точно там, след като останалите членове на семейство Морган си бяха легнали, и си говореха за напускане на армията и за присъединяване към екипа на Франк Найт.

Изведнъж го налегна ужасна носталгия и в главата му нахлуха хиляди въпроси. Какво щеше да стане, ако тогава не бяха свалили униформите? Щяха ли сега да излязат в пенсия? Може би заедно щяха да отворят малка кръчма и да напълнеят от многото пържоли и бира? Да се отпуснат и да помислят за създаване на семейство?

Ами ако бе пропуснал последния обратен превоз от Колумбия? Щяха ли да ги натоварят с тази проклета злополучна сирийска мисия? Ами ако беше успял да прегризе онези стари въжета малко по-рано? Дали щеше да успее да спаси живота на Григ? Какво щеше…

— Внимавай с първото стъпало! — Гласът на Али го изтръгна от безполезните мисли. — Доста е протрито.

Погледна нагоре и я видя да се изкачва бързо по старата въжена стълба, която висеше от грапавия дънер на огромния дъб, изправен величествено като часовой в задния двор на Морганови.

Олеле! Когато дупето й се оказа на нивото на очите му, неоново сините му топки се напрегнаха още повече.

Е, чудесно! Идиотският му ум веднага превключи от смърт на секс. Не за първи път на тази мисия Нейт осъзна, че очевидно с него нещо не е наред и посещението при психиатъра започваше да му изглежда все по-неизбежно.

— Кажи вълшебната думичка — подразни го Али, докато се промушваше през тъмната дупка в пода на дървената къщичка и хвана въжената стълба, все едно искаше да я издърпа нагоре.

— Али-и-и — предупредително изрече той и хвана края на разнищеното въже, преди да е успяла да го издърпа нагоре. Можеше да се изкачи по ствола и без стълбичката, дори със завързани очи, но мисълта как грубата кора ще нарани дланите му и какво ще е състоянието на скъпоценната й шия, след като сложи ръцете си върху нея, изобщо не му се стори примамлива.

— Не-е-ейт — имитира го тя и сбърчи сладкото си носле по онзи неустоим начин, когато усмихната погледна надолу към него.

— Сега не е време за игри — смъмри я, макар че беше облекчен да я види отново така палава, както преди.

Опасяваше се, че малкият им спор в спалнята му снощи, да не говорим за начина, по който бе приключил разговорът им тази сутрин, завинаги са изличили подигравателната усмивка от сладкото й лице — поне в негово присъствие. Не беше ли това безобразие? Особено като се има предвид, че усмивката на Али беше в неговия списък на „Десетте най-страхотни неща, които искам да ми се случат през тази година“.

— О, Пухчо, много си сериозен. Освен това няма от какво да се страхуваш тук. — Тя се отдръпна назад и Нейт бързо се изкачи по стълбичката и се промуши през капака в пода. — Това място е било обсаждано от дракони, викинги, бандити, индианци, крадци и главорези, но никой не е успял да го превземе.

— Хмм… — Той затвори капака, за да не се вижда светлината от градината на Морганови и изведнъж се оказаха обгърнати от мастиленочерен мрак.

Във вътрешността на дървената къщичка миришеше на суха, лющеща се боя, на прашна тъкан, на разтопен восък и старо лепило „Елмър“, както и на лепкави бонбони и печен хотдог.

Миришеше на красива детска мечта.

— Обзалагам се, че всички тези злодеи са имали кестенява коса, палави кафяви очи и са отговаряли на името Григ — размишляваше на глас Нейт, докато вадеше фенерчето от джоба на бедрото си.

Чу се глух, специфичен звук точно преди разсеяна жълта светлина да освети малкото помещение. Над главите им висеше гола електрическа крушка.

— Тук и електричество ли има? — попита той впечатлен и върна фенерчето в джоба си. — Май сте помислили за всичко, докато сте си играли с Григ?

— Татко извърши по-голяма част от строителните работи. Мама е човекът, който направи завесите и възглавничките за пейките. — Посочи ниските пейки под четирите еднакви прозореца. — Тя нарисува също така фалшивия килим на пода и настоя за истински стъкла. Татко искаше да си останат просто отвори, но тя беше упорита. Спомням си думите й: „Пол, как ще се предпазят от вятъра, дъжда и мародерите без стъкла на прозорците?“. — Младият мъж примигна объркан. — Какво? — попита Али. — О, не ме гледай така. Не си мисли, че родителите ни никога не са прекарвали времето си с нас, просто предпочитаха да бъдат един с друг. И не си прав — добави бързо, после се усмихна, когато видя недоумението му. — За злодеите. Те винаги са били руси, със светлокафяви очи и отговаряха на името Али. Нима си помисли, че Григ би благоволил да бъде лошото момче? Още тогава страдаше от синдрома да спася света.

Да, Нейт можеше да си представи всичко това много ясно. Григ охранява крепостта на дървото, докато Али, с коса, вързана на конска опашка, стои долу и стреля с пластмасови стрелички с гумени накрайници или го замерва с гумени топчета от саморъчно направена прашка.

— Никога ли не успя да го победиш?

— Е, след като станах достатъчно голяма, за да ми хрумнат наистина хитри идеи, Григ загуби интерес да играе на рицари и дракони или на ченгета и разбойници. Тогава започна да използва къщичката за свои лични цели. Опитваше се да съблазни вътре Кандис Хънипот31.

Разнесе се изненадано сумтене, преди Нейт да я обвини:

— Хайде бе! Майтапиш се. Няма разумен човек, който да кръсти дъщеря си Кандис Хънипот.

Младата жена повдигна вежди, сякаш казваше „Нима?“.

— Ще ми повярваш, ако някога срещнеш господин Хънипот. Нека просто кажем, че на него можеше да се разчита да ни купи бира, докато бяхме непълнолетни, да не говорим за факта, че миришеше, все едно се къпе с водата от своя бонг32.

— Исусе!

— Ммм… — Тя поклати глава и се усмихна. — Нищо подобно. — За няколко секунди настъпи тишина, тъй като и двамата си мислеха що за баща е бил господин Хънипот. Ритмичното жужене на нощните насекоми като фон беше биологичният еквивалент на белия шум33. — Така — каза най-накрая, — искаш ли да видиш тази кутия на спомените?

— Да — отвърна той, радостен от промяната на темата, защото току-що сериозно се беше замислил да намери този образ — господин Хънипот, и да го осакати заради това, че е насърчавал Али и децата от квартала към подобно поведение.

Човече, хората наистина трябва да кандидатстват за специален лиценз, преди да им бъде позволено да се размножават…

Али отметна със замах прашната покривка от голямата купчина в ъгъла, за да открие един стар сандък. Нейт повдигна вежди и й помогна да го придърпа по-близо.

— Григ ми го даде като заместител на старата кутия за играчки, която бяхме свикнали да използваме — обясни, прокарвайки благоговейно пръсти по изписаните букви ЕФРЕЙТОР МОРГАН, ГРИГ.

— Ммм.

Ммм? Наистина ли? Това ли беше най-доброто, което можеше да каже? Нейт отвори уста, за да изрече нещо по умно от Ммм, когато Али продължи, очевидно незабелязала непохватния му отговор. Не беше изненадан. След цели дванадесет години Али несъмнено бе свикнала със сдържаността му. Поне така би го нарекла — сдържаност. Но истината беше, че когато в очите й се появи този мек, уязвим поглед, просто си глътна езика.