Ммм, прекрасно. Просто прекрасно.

Даган дишаше през устата, когато се наведе, за да претърси бързо джобовете на трупа.

Нищо.

Това не беше изненадващо. Само пълен идиот би взел документ за самоличност, докато извършва удар. А този определено не беше такъв.

Беше се промъкнал до ъгъла на къщата на Морганови тъкмо навреме, за да види как голяма, черна сянка изважда иззад гърба си Валтер Р22 с петнадесет сантиметров заглушител. Приглушеният изстрел прозвуча ужасно силно в тишината на уединения малък двор.

Агентът залегна, за да се прикрие, и пропусна мигновената реакция на Уелър, но никой не би могъл да сгреши звука на 45-ти калибър. Също така никой не би могъл да сгреши и факта, че Уелър е много по-добър стрелец от безименния тук.

Гадост. Каква смрад! Дишането през устата само влоши нещата. Започваше да усеща вкуса на зловонния въздух, разнасящ се от мъртвото тяло. Какво не би дал за глътка хубав скоч точно сега.

С помощта на фенерчето си повдигна скиорската маска на смръдльото и отбеляза италианските черти, които се разкриха отдолу. Бронзова кожа, черна коса и кафяви очи, изгубили блясъка си в смъртта. Нос, който бе чупен един-два пъти и един преден зъб от четиринадесеткаратово злато. Смръдльото приличаше на гангстер, това беше очевидно. И то добре платен гангстер, ако се съди по двукаратовия диамант в меката част на ухото му. Даган извади мобилния телефон от горния джоб на ризата си и направи снимка на мъртвеца, после бързо се шмугна обратно в сенките.

Какво, по дяволите, става тук?

Мамка му, все още нямаше никаква представа. Въпреки че имаше нещо, в което сега бе убеден сто процента — ако това беше стар уестърн, Алдъс щеше да играе ролята на злодея. Без съмнение този мъж е същият, който се бе опитал да ограби госпожица Морган — би познал безвратия мръсник навсякъде, и беше готов да се обзаложи, че който и да бе, вонящият мъртвец получаваше заплатата си от самия Алън Алдъс. Което означеше, че добрият сенатор вече е отчаян. А няма нищо по-страшно от отчаян човек, с властта и ресурсите на американското правителство на свое разположение.

Звукът от запалването на ръмжащия двигател на мотора на Уелър, на една пряка от мястото, където се намираше, го накара да побърза към взетия под наем джип.

* * *

— Ами моите родители? Онзи човек… Онзи човек може да влезе и… — Али не можа да довърши докрай нито мисълта, нито изречението си. Пътуваха по магистралата вече пет минути, когато най-сетне успя да зададе въпроса, тъй като досега стомахът й се беше качил в гърлото и й се наложи да преглъща многократно, докато успее да го върне на мястото му.

— Не, няма — увери я Нейт.

— Но ако търси флашката, може да си помисли, че мама и татко…

— Той вече изобщо не може да мисли, Али. Давам ти думата си.

— О! — пророни тя, а после отново: — О! — когато ужасено осъзна значението на думите му.

Добре, значи човекът е мъртъв.

Нейт бе убил мъжа точно пред нея… ъъъ, точно зад нея. Мили Боже, дори не знаеше какво да мисли за това. Какво, за бога, става? Как така животът й излезе от контрол толкова бързо?

— Кой… кой е той? Из-изглеждаше точно като онзи тип, който се опита да ме ограби. — Младата жена, отказваше да мисли за съпругата или децата, които може би чакаха онзи мъж у дома. Ако започнеше да разсъждава за това, щеше да полудее.

— Не знам кой е той. Никога преди не съм го виждал, но не бих се изненадал, ако е същия тип, който те е нападнал. — Гласът му звучеше по-дрезгаво от обикновено. — Но този път не беше тук заради чантата ти.

Стомахът отново започна да се изкачва към гърлото й, Али преглътна и продължи с въпросите:

— Дали е… е работил за правителството? Как мислиш? Ами ако сме убили… — Тя се задави.

— Не — увери я твърдо. — Мога да позная обучен агент, когато го видя. Този тип не беше нищо повече от второкласен наемен убиец.

— Наемен убиец? Откъде знаеш?

— Големият пистолет с петнадесетсантиметров заглушител, който насочи към нас, беше първият признак.

— Заглушител?

— Заглушител.

Страхотно. Ми-ли Боже.

Заглушител. Имаше хора, които действително използваха такива неща.

Е, разбира се, че го правят — укори се тя. Особено ако тези хора са убийци.

— Кой би изпратил убиец след нас? — Въпросът й бе посрещнат с продължително, студено мълчание. Всичко, което младата жена чуваше, бе звукът от прекалено бързото си дишане и ритмичното пулсиране на кръвта в ушите си. — Нейт? — Накрая го побутна и затвори очи, тъй като се наклониха застрашително на един остър завой.

— Не знам. — Най-сетне отвърна той, сменяйки предавките, докато Фантома буквално ревеше, изяждайки асфалта като двуколесен демон. И това, че не знае, явно го притесняваше, ако се съди по угрижения му глас. — Но едно нещо е сигурно — добави. — Някой ни иска мъртви.

— Мъртви? — изпищя Али.

Разбира се, трябваше да се досети по-рано. Убийците обикновено не раздават фунийки със сладолед и балони, пълни с хелий, нали? Но умът й действаше бавно и мисълта, че някой се опитва да я убие, й беше толкова чужда, че й бе трудно да я асимилира.

— Но… но… — Поклати глава, борейки се да не изпадне в паника. Това не е нейният живот. Това не може да е нейният живот. — Откъде знаеш, че той се опитваше да ни убие? — попита с умоляващ глас, като се надяваше да й каже, че всичко е било една ужасна шега. — Може би… може би е бил изпратен там просто за да ни изплаши или нещо такова. В края на краищата, онзи човек от ЦРУ имаше възможност да ни убие при Далила, но не го направи. Откъде знаеш, че този нямаше да направи същото? Откъде знаеш, че той не е…?

Стомахът й вече не беше в гърлото. О, не. Сега се въртеше като пумпал и… да… щеше да повърне всеки миг. Този път не можеше да го спре. От гърлото й излезе бълбукащ звук.

— По дяволите! — изруга Нейт. — Можеш ли да повръщаш в движение, или трябва да спрем?

Нямаше как да му отговори. Не и когато бе заета да се навежда настрани от движещия се с висока скорост мотор, вдигайки визьора, за да изпразни съдържанието на стомаха далеч от себе си. Е, кой би предположил? Оказа се, че може да повръща по време на движение.

За неин късмет — ако нещо в цялата катастрофална ситуация може да се счита за късмет — успя да не изцапа крака си, както и този на Нейт. Но не можеше да се каже същото за задната гума. Гъста и гореща слюнка напълни устата й, докато гледаше как мантинелата прелита много близко покрай лицето й.

— Добре ли си? — попита Нейт. Гласът му звучеше странно.

Точно сега навярно съжаляваше, че се бе поддал на искането й да го придружи на тази мисия. О, кого се опитваше да заблуди! Самата тя горещо съжаляваше за това.

— А… — Тя изплю. — Гадост! — Опита отново. — Аз… Да. Така мисля.

Пое си дълбоко дъх, облиза пресъхналите си устни и се изправи. Добре, можеше да се справи с това. Можеше да се справи с факта, че не само ЦРУ беше след тях, но и наемен убиец. Можеше да се справи с факта, че…

— Упс! — Стисна зъби, когато стомахът й се преобърна отново.

Ясно, може би справям се е твърде силен израз.

Не беше в състояние да се справи с нищо друго, освен да се бори с порива да изхвърли всичко от стомаха си. Единственият проблем беше, че стомахът й вече е празен, което значеше, че само й се повдига. Али наистина мразеше това състояние.

— Али, искаш ли да спра някъде?

— Не — увери го. — До-добре съм. — Пое си дълбоко дъх още веднъж и си пожела наистина да е така.

Той изсумтя и звукът прозвуча силно и странно през блутуут слушалката.

— Добре де, чувствам се зле — призна с треперещ глас. — Но ще живея.

Единствената му реакция беше изръмжаване.

Да, щеше да оцелее, защото Нейт отново бе станал мълчалив, както винаги, което можеше да означава, че са вън от опасност… поне засега. Въздъхна облекчено. А и стомахът й се успокои… малко. Когато отново обгърна кръста на младия мъж, усети нещо топло и влажно да се плъзга по пръстите й. Престраши се, отпусна хватка и вдигна ръка близо до лицето си.

Очите й съзряха нещо черно и мазно.

Какво, за бога…?

За нищо на света не би могла да познае какво е това. Но когато минаха под ярката светлина на улична лампа, черното се превърна в ярко кървавочервено.

— Ти кървиш! — извика младата жена и отново изпадна в паника.

— Да — промърмори той, — случва се, когато те прострелят.

— Прострелят?! — изпищя тя. — Той те е прострелял? — Толкова за теорията й изпратили са го само да ни изплаши.

— Али, престани да крещиш! Ще ми спукаш тъпанчетата.

Той луд ли е? Притеснява се за тъпанчетата си, когато е прострелян?

— Къде отиваме? — Внезапно осъзна, че летят по магистралата и се отдалечават от Джаксънвил със скорост, която би я изплашила до смърт, ако отделеше време да мисли за това. — Трябва ти болница.

— Не! — отвърна остро Нейт. — Това е нищо. Само драскотина.

— Драскотина? — изкрещя невярващо, като погледна още веднъж лепкавата кръв, размазана по треперещите й пръсти. — Един куршум не оставя драскотина, идиот такъв. Той пробива дупка. Къде си улучен?

Младият мъж не отговори, просто продължи да управлява Фантома така, сякаш дяволът бе по петите му.

Студеният вятър шибаше като ураган лицето й. Движеха се толкова бързо, че прекъснатата осева линия в средата на пътя й изглеждаше като цяла. Автомобилите, които задминаваха, сякаш стояха на едно място.

— Нейт — настоя Али, — къде… си… ранен?

— Горе, в лявото рамо. Точно над ключицата. Не се притеснявай, куршумът влезе и излезе.

Да не се притеснява? Някой се опитва ди ги убие, ранен е и й казва да не се притеснява?! Да не е луд?!

Навярно беше, след като си зададе този въпрос вече два пъти в разстояние само на няколко минути. Погледна към лявото му рамо. Дебелото кожено яке бе разкъсано и стряскаща ивица тъмна кръв се стичаше по широкия му гръб.

Пое си дълбоко дъх и заговори тихо и спокойно, защото в противен случай щеше да закрещи с пълно гърло.

— Нейт, губиш кръв. Сега или ни закарай до най-близката болница, или спри и ме остави да погледна раната. Ако не…

— Нямаме достатъчно… — опита се да я прекъсне, но тя не му обърна внимание.

— … не направиш едно от тези неща, кълна се в Господ, ще скоча от мотора, защото отказвам да седя послушно тук, докато кръвта ти бавно изтича.

Али изкрещя последните думи, въпреки че се стараеше да запази спокойствие. Как, по дяволите, да остане равнодушна в ситуация като тази? Когато не й отговори, тя стисна челюсти, докато зъбите не я заболяха.

— Знаеш, че ще го направя — заплаши младата жена.

Не, това не бе заплаха. Това беше обещание.

— По дяволите! — изруга Нейт, но Али разбра, че е спечелила, когато моторът навлезе в следващата отбивка.

Пътуваха малко повече от десет километра, въпреки че й се сториха като хиляда, преди да пристигнат пред ловна хижа „Хепи Ейкърс“. Е, това всъщност беше къщичка, не по-голяма от дом на колела, но поне неоновата табела „свободни стаи“ светеше и мястото изглеждаше такова, че най-вероятно имаше течаща вода.

След като избута Фантома отзад и го скри зад висок храст диворастящи хортензии, Нейт извади портфейла от задния си джоб и връчи на Али няколко чисто нови петдесетдоларови банкноти.

— Наеми стая — инструктира я, като свали каската. Дори и в мъждивото сияние на неоновата табела можеше да забележи, че обикновено мургавата му кожа беше восъчно бледа. Той се потеше, черната му коса бе влажна и се къдреше около слепоочията. — Плати в брой и използвай фалшиво име, когато се регистрираш — добави. — Не искам някой да ни проследи до тук.

Да, като се имаше предвид, че някой или група от някои искаха да ги убият, да бъдат проследени до тук щеше да бъде лошо, много лошо. Младата жена поклати глава, отказвайки да мисли за това, в противен случай щеше да повърне отново. Докато отиваше към рецепцията, избърса изцапаната си с кръв ръка в задната част на джинсите си. Това определено не е начинът да си осигури стая — да протегне към дежурния от нощната смяна в „Хепи Ейкърс“ шепа, пълна с кървави банкноти. Това придаваше напълно ново значение на фразата „кървави пари“, нали така?