Засмя се, след което стисна зъби, осъзнала, че е на крачка от истерията. Тъкмо сега нямаше време за нервния срив, който напълно си беше заслужила. Пое си дълбоко дъх — гадост, септичната яма очевидно беше съвсем наблизо, а това със сигурност не правеше услуга на чувствителния й стомах — и отвори вратата на офиса.

Пет минути по-късно, Али излезе с ключ за стая номер осем — „Биг Маут Бас“36, или нещо подобно, както й каза дежурният от нощната смяна — момче, със странно зализан на една страна перчем — докато се взираше в гърдите й под рокерското яке. Когато се наведе, за да се подпише в книгата, то наклони глава, за да има по-добър поглед към деколтето й, над дясното му ухо се отдели тънък кичур коса и провисна върху мършавото му рамо. Хлапето бързо се опита да го върне на мястото му, но… леле… кого се опитваше да заблуди с тази прическа?

Вечерта й ставаше все по-странна и обещаваше да продължи по този начин, защото… Стая „Биг Маут Бас“? Наистина?

Мразеше да звучи като развалена плоча, но чий живот живееше?

Нейт затвори мобилния си телефон в момента, в който Али излезе от рецепцията на „Хепи Ейкърс“. Бе съобщил на Черните рицари за положението, в което се намираха, а именно: че е взел флашката, и че е ранен от мъж, за когото Али твърди, че прилича поразително много на нападателя й; местоположението им — че са спрели пред някаква странна ловна хижа в средата на нищото; планът им — да превържат раната му, да хапнат и да си починат няколко часа, докато нещата се поуспокоят.

Надяваше се само Ози да успее да сътвори своята магия и да попречи на местната полиция да организира хайка за издирването им, защото бяха оставили един мъртвец до къщата на Пол и Клара Морган, а свидетелите сигурно са чули, ако не са и видели, как Фантома напуска местопрестъплението, секунди след онези три безпогрешни изстрела.

Али размаха ключ, прикрепен към голям пластмасов ключодържател. Това не беше ли…? Да, ключодържателят имаше формата на пъстърва. О, „Хепи Ейкърс“ обещаваше куп изненади.

— Последвай ме към нашия малък, уютен дом — инструктира го тя и взе сака, който й подаде. Младият мъж метна дисагите на рамо и…

Мамка му! Боли!

Да, беше прострелян. По-добре да не го забравя.

Стисна зъби и последва Али до врата с напукана и олющена зелена боя. Висяща пластмасова цифра осем беше поредното свидетелство за старостта и занемареността на сградата. Али влезе вътре и…

Нейт премигна.

— Това шега ли е? — попита, прекрачвайки прага.

Трябваше да е шега, защото при влизането им бяха посрещнати от Биг Маут Били Бас37, една от онези роботизирани пеещи пластмасови риби. Тя обърна глава към тях, размърда се върху дъсчената си поставка и започна да пее Don’t worry, be happy.

— Иска ми се — каза Али с отвращение, като сбърчи нос заради непреодолимата миризма на лизол и ароматизатор за килими. Поне някой скоро бе правил опит да почисти мястото. — За съжаление, поради проблем с канализацията, изборът ни беше между тази стая и „Трофеите на Бък“. И след като ще лекуваме огнестрелна рана, идеята да бъда наблюдавана от препарирани еленски глави с техните тъжни, кафяви очи, не ми харесва. Имам предвид, че те са станали жертва на подобна съдба.

Али пусна сака върху двойното легло. Проклетото нещо изглеждаше абсурдно. Кувертюрата представляваше странна мозайка от щамповани изкуствени мухи за риболов, а на таблата бяха облегнати четири огромни възглавници във формата на риба. На стената над леглото бяха монтирани две весла от лодка и два ракитени коша. Нейт наведе глава, за да разгледа по-добре стойките на лампите върху нощните шкафчета, които бяха с формата на въдици. Дори проклетите дръжки на чекмеджетата на шперплатовия скрин представляваха малки сьомги.

Боже мили! Мястото беше като каталог на Кабела38.

Али бързо събу ботушите си, свали кожените гамаши, съблече и захвърли настрана якето си. Бронираната жилетка тупна шумно на пода и движението накара Биг Маут Били Бас да запее втория куплет.

— Има ли някакъв начин да бъде спряно това нещо? — надвика врявата Али, оглеждайки предпазливо кичозната грозотия, която пееше и мърдаше върху поставката си над входната врата.

Да, Нейт знаеше как да го спре. Би могъл да разбие на парчета проклетото нещо със стоманеното бомбе на ботуша си. Дори в добрите си дни, не би търпял безвкусния, воден декор, а като добавим към кръвозагубата шокиращото прозрение, че е влюбен в Али, да не говорим за факта, че полудяваше при мисълта как някакъв наемен убиец беше на косъм от това да пробие дупка в красивата й глава, желанието му да изслуша още веднъж рефрена Don’t worry, be happy бързо приближаваше нулата.

Вместо да се поддаде на желанието да унищожи механичната риба, в името на добруването на цялото човечество, Нейт се пресегна с лявата си ръка…

Мамка му! Раната, напомни си той. Макар да не беше тежко ранен — бе преживял много по- лоши неща — това не означаваше, че не го боли адски.

Посегна към рибата с дясната ръка — бинго! — свали отвратителната декорация от стената и я обърна, за да извади батериите. Поклати глава и постави смълчаната чудесия върху малката кръгла масичка под предния прозорец на стаята. Средата на масата представляваше мозайка от изображенията на различни видове риба. Дамаската на двата стола, натикани под масата, беше със същите изкуствени мухи за риболов като кувертюрата. Който и да бе декорирал това място трябваше да бъде застрелян, или вписан в книгата с рекордите на Гинес в категорията „Най-лош вкус“.

— Добре — каза Али в приятната тишина, — ела с мен.

Мъжът нямаше друг избор, освен да я последва, щом тя тръгна към банята. Той позволи на гладния си поглед да се плъзне надолу по стегнатото й задниче и затвори очи, когато в съзнанието му моментално се появиха прашките, които би трябвало да е облякла под плътно прилепналите дънки. Когато претърсваха бельото й, беше забелязал, че тази жена не притежава нито един чифт бикини, които да покриват дупето й. Господи, имай милост!

Беше прострелян, губеше кръв със сравнително постоянна скорост и единственото, за което можеше да мисли, бе цветът на бельото й. Лилав. Или може би лавандулов.

Тази сутрин, докато й помагаше да облече кевларената жилетка, деколтето на тениската й се разтегна под тежестта й и той видя презрамката на лавандуловия й сутиен.

Нейт вдигна глава, когато Али се прокашля.

— Няма да припаднеш върху мен, нали? — Погледът й беше пълен с безпокойство.

Само ако решиш да свалиш тези джинси и тениската.

— Не — отвърна той. — Трябва само да дишам дълбоко.

— Е, можеш да правиш това и като седиш върху тоалетната чиния. Искам да погледна раната, преди да изгубя самообладание.

— Ти имаш железни нерви, лейди. Преди малко бях адски горд от теб. — И имаше защо. Беше направила точно това, което й каза — без да се колебае, без да задава въпроси.

— Не знам какво съм направила, за да заслужа тази похвала. Бягах, за да спася живота си.

— Направи точно това, което ти беше казано. И запази спокойствие.

Тя му отправи сериозен, скептичен поглед и протегна ръка с дланта надолу. Дори от два метра можеше да види треперенето на тънките й пръсти.

— Това ли наричаш спокойствие?

Пич, ти си такъв задник… Али беше изплашена до смърт, а той стоеше тук и плещеше глупости. Побърза да свали собствените си ботуши, гамашите и съсипаното си, окървавено яке, като ги остави да паднат небрежно на пода. Пристъпвайки към нея, Нейт сложи длан върху хладната й буза и й се усмихна.

— Да, така го наричам, когато си изплашен до смърт, но продължаваш да функционираш разумно и рационално. Ти си забележителна жена, Али.

Глава 14

Разумна и рационална?

Сигурно е забравил момента, когато заплаши, че ще скочи в движение от мотора. Али го погледна така, сякаш искаше да му каже Ти луд ли си? и поклати глава.

— Да видим дали ще продължаваш да мислиш, че съм „забележителна жена“, след като започна да бъркам из раната ти.

Небеса, тениската му беше направо подгизнала. Ако не бяха няколкото бели петна тук и там, спокойно можеше да каже, че е изработена от виненочервена материя, а той стоеше и си говореше с нея, все едно не се е случило нищо. Като че ли не е бил прострелян.

Стомахът й отново се преобърна.

Божичко, дано да не повърна. Дано да не повърна.

От самата мисъл за това й се повдигна.

— Да не повърнеш отново? — попита Нейт.

— Не — увери го, повдигна брадичка и му посочи тоалетната чиния. — Ще разрежа фланелката ти, ще почистя раната и се надявам да те убедя, че трябва да отидеш до болницата. — И ще се опитам да не си изповръщам червата.

— Не на последната част.

— Чудесно — изръмжа младата жена, — но първите две определено ще се случат. Така че сядай, умнико, и да започваме.

Нейт се усмихна и, както винаги, гледката я остави без дъх. Но това беше добре, защото за момент я накара да забрави, че е на път да се взриви на парченца.

С грация, толкова необичайна за мъж с неговите размери, Нейт се отпусна върху капака на тоалетната чиния и като се извърна с лице към ваната, й предостави гърба си; ход, за който му благодари безмълвно. Али можеше дълго да спори, но не беше сигурна, че е в състояние да се справи с великото дело, което й предстоеше. Никога не се бе справяла добре с кръвта. А имаше толкова много кръв.

Ръцете й трепереха, докато ровеше из чантичката си, след което извади малките ножички, които ползваше, за да отреже някой висящ конец и от време на време да клъцне някой стърчащ косъм от носа си.

Нейт я погледна през рамо.

— С това ли мислиш да режеш тениската ми?

Тя погледна към малките сребристи ножички и се намръщи.

— Да. Защо?

— Защото не искам да седя тук цяла нощ.

С едно бързо движение извади огромния нож, който държеше в кожена кания на кръста си, и го подхвърли във въздуха, за да го хване отново за дяволски острото лезвие. Подаде й го с дръжката напред.

— Хмм. — Тя го пое предпазливо.

— Просто се увери, че единственото нещо, което режеш, е тениската ми — заръча й и отново се обърна. Изглеждаше изненадващо спокоен, предвид факта, че жена с треперещи ръце, склонна да повръща и при най-малкия повод, ще работи върху него с осемнадесетсантиметрово острие.

За няколко дълги секунди Али остана втренчена в огромния нож, след което мълчаливо се помоли, въпреки треперещите си ръце, да направи чист и правилен разрез.

— Ще го направим ли, или не? — попита я той, все още с лице към очуканата вана.

— Да — изсумтя младата жена; в тона й се усещаше безмълвното Не ме притискай! Пое си дълбоко дъх, направи две крачки напред и хвана фланелката му за вратната извивка. — Просто си преговарям всичко наум. — И се опитвам да не избягам с писъци през вратата.

— Лесно е — отвърна Нейт. — Дърпаш тениската и режеш.

Аха. Лесно. Затвори очи за кратко, и преди да успее да промени решението си, дръпна плата далеч от тялото му и започна да реже. Острието се плъзна през памучната тъкан като горещ нож през масло. Двете половини на съсипаната дреха се смъкнаха надолу и огнестрелната рана горе на рамото му й помаха: Хей, как си?

О, мамка му!

Али изпусна ножа и повърна в мивката. За втори път. Леле, абсолютна загубенячка. Простреляният беше той, а тя беше тази, която повръща.

— Сигурно ме мислиш за истинска страхливка — каза младата жена, когато пусна чешмата, за да измие отвратителния вкус в устата си и доказателството за унизителната си реакция право в канализацията.

Изпотена, Али се опитваше да диша през устата, за да не може металният мирис на кръвта му да навлиза в ноздрите й. Когато се изправи, видя, че Нейт й се усмихва нежно.

— Някои хора се справят с тези неща, други — не.

— Е, аз определено попадам в категорията на онези, които не се справят, нали така?