Той посегна към ръката й.

— В това няма нищо лошо.

Тя се намръщи. Имаше нещо нередно в това човекът, който е бил прострелян, да утешава този, който е напълно здрав.

Али изправи рамене и каза:

— Добре, сега какво следва?

— Не трябва да го правиш. Мога да се справя сам. Не е чак толкова зле.

Не е чак толкова зле? Не е толкова зле?

Имаше дупка с размера на монета в плътния мускул отпред над ключицата и една с големината на четвърт долар отзад на рамото и това не било толкова зле? Да, преди само подозираше, но сега вече беше убедена. Той беше луд. За освидетелстване. Трябваше да е. Психично здравите хора не биваха толкова равнодушни, когато имаха допълнителни дупки в тялото си, особено такива — големи и кървящи.

— Ще бъде по-лесно, ако мога да ти помогна — каза на лудия мъж, седнал на тоалетната. — Така че, кажи ми какво да правя по-нататък.

Нейт отново й се усмихна, а тя само поклати глава. Той рядко се усмихваше, но точно сега…

— В по-малките дисаги има аптечка. Вземи дезинфектанта, пластмасовата бутилка, пакета с кръвоспиращия препарат и марли. — Али кимна и се втурна в съседната стая, за да изпълни инструкциите му. — Там има и допълнителна четка за зъби, която можеш да използваш — извика той след нея.

О, перфектно. Седеше си там, кръвта се стичаше по гърба му право в колана на дънките и какво беше най-голямото му безпокойство? Състоянието на устата й след повръщането. Нощта с голяма скорост се превръщаше от страшна и странна в откровено невероятна. Лека-полека започваше да се чувства като герой в епизод от „Зоната на здрача“.

Извади консумативите за първа помощ, взе и шишенцето с ибупрофен — за всеки случай — и се обърна, за да се върне в банята. Но като размисли още веднъж, се извърна и грабна четката за зъби и една малка тубичка с паста. След като му помогнеше да почисти и превърже огнестрелната рана, тогава и само тогава щеше да се погрижи за отвратителния си дъх.

Господи! Бяха я нападнали, подслушвали, преследвали, наемен убиец стреля по нея, а сега беше на път да влезе в тази отвратителна баня и да се погрижи за огнестрелна рана. Погледна към смълчаната Биг Маут Били Бас и поклати глава.

Don’t worry, be happy.

Али се затътри обратно към банята, защото с всяка стъпка страхът й от следващите няколко минути нарастваше, но тя безмълвно си даваше кураж да издържи.

Можеш да го направиш. Можеш да го направиш. Можеш…

О, човече, раната продължаваше да си е там. И изглеждаше като… ами, като дупка от куршум. Бързо извърна очи и остави консумативите на плота. Нейт се обърна отново и й предостави гърба си. Уф, изглеждаше много зле. Раната на гърба му беше много по-лоша от тази отпред. Естествено, изходните рани винаги бяха много по-големи от входните — или поне така я бяха учили.

— Изсипи от дезинфектанта в пластмасовата бутилка.

— Добре. — Али отвори кафявото шише с кислородна вода и го изля в бялата бутилка, която имаше дълъг, тесен и неприятно изглеждащ накрайник.

— Сега вкарай накрайника в раната и стисни силно бутилката.

Тя затвори очи, въздъхна тихо, пъхна накрайника в кървавата дупка и стисна. Кислородната вода преля от дупката в гърба му като съскаше и кипеше, сякаш беше ядосана на разкъсаната плът. Когато младата жена погледна над рамото му, видя същата розово-червена пяна да се стича надолу по гърдите му.

О, Боже!

— Ох!

— Всичко е наред, сладурче. Почини си малко, ако искаш.

— Не. Добре съм. — Не беше сигурна, че няма да повърне отново, но… както и да е.

— Чудесно. Сега вземи опаковката с кръвоспиращия препарат, отвори я и поръси в раната, отпред и отзад.

Господин Стоик не можеше да я заблуди. Промиването на направената от куршума проходна рана сигурно болеше безумно много, но с изключение на една капка пот, която се стичаше по слепоочието му, Нейт не показваше никакви признаци, че е усетил „малкото неудобство“.

Али преглътна изгарящия възел от стомашна киселина, надигнала се в гърлото й, грабна пакета с коагулант и го отвори. Раната, която преди почистването сълзеше, сега кървеше сериозно.

— Лекарството действа само ако се постави директно върху разкъсаните кръвоносни съдове, затова не се притеснявай. Направи така, че да поставиш праха точно там — инструктира я той, като се наведе леко напред, за да й предостави повече място за работа.

Тя изсипа в шепата си от препарата и го притисна в разпенената рана толкова бързо, колкото можеше. Невероятно, но кръвта, стичаща се по гърба му, пресъхна на мига.

Хмм, това е вълшебен прах!

— Добре. Сега отпред.

Нейт се завъртя върху капака на тоалетната и се облегна на казанчето. Раната отпред беше с чисти краища, но от нея все още се стичаше плътна струйка кръв. Али обкрачи краката му, наведе се и повтори процедурата.

Кървенето отново спря незабавно и кръвта изсъхна много по-бързо, отколкото плужек, поръсен със сол. Пфу, отвратително. Сякаш ситуацията не беше достатъчно обезпокоителна, та трябваше да мисли и за такива неща.

— Много добре, сладурче. — Гласът му беше дрезгав.

Али погледна надолу, очаквайки да види лицето му, изкривено от болка, но лудият мъж беше зает да зяпа цепката между гърдите й, разкрита от зейналото деколте на блузката й.

Наистина ли? Зяпаше циците й? За какво ли си мислеше? В главата й се въртяха огнестрелни рани, кръв и плужеци, а той си мисли за цици?!

— Вие, мъжете — изръмжа с отвращение, докато се отдръпваше назад и пристъпваше към мивката и струпаните там кърпи — наистина имате само няколко мозъчни клетки, нали?

— Да. — Той се засмя. Звукът бе дълбок и интимен, напълно чужд за ушите й. — Но те са напълно ангажирани.

— Пфу!

Намокри две кърпи с топла вода и завъртя пръст във въздуха, с което му показа, че трябва отново да се обърне към ваната. После пусна едната през рамото в скута му.

— Почисти се отпред. Аз ще избърша гърба ти.

— Разбрано.

Колкото може по-внимателно, тя почисти кръвта от широкия му гръб. За съжаление, на места лепкавата течност беше засъхнала и се налагаше да търка малко по-силно.

— Съжалявам — каза, когато мъжът изсумтя.

— Недей — изсъска той, като за първи път й позволи да разбере колко много го боли. — Това трябваше да бъде направено.

Да, точно така, и удивително — беше го направила, без да й се доповръща. Със сигурност това беше ден, пълен с изненади. От друга страна, стомахът й беше съвсем празен, така че в него нямаше нищо за изхвърляне.

След като тялото му бе напълно почистено, младата жена взе кървавите кърпи и ги изхвърли в кошчето. Колкото и да се перяха, те никога повече нямаше да бъдат достатъчно чисти, за да се използват отново, но тя не вярваше, че персоналът на „Хепи Ейкърс“ няма да опита да го направи. После отвори два пакета със самозалепваща се марля и сложи превръзки върху всяка една от раните.

— Така — каза Али и потри ръце. — Готово.

— Справи се добре.

Тя завъртя очи, пристъпи към мивката и изстиска паста за зъби върху малката по размер четка, пригодена за пътуване, която бе взела от комплекта за първа помощ.

— Справих се направо страхотно. Само дето трябваше веднъж… ъъъ, два пъти да повърна. — Младият мъж й намигна и тя застина с отворена уста и четка на половината път към нея. — Кой си ти и какво направи с вечно намръщения и навъсен Нейтън Уелър?

Той въздъхна и погледна надолу към покритите си с белези мазолести ръце, поклащайки глава. Беше доста тъжно, наистина, че човекът започна да стреля, преди Нейт да й даде възможност да разбере какъв е в действителност.

— Аз… ъъъ, обадих се на Рицарите, докато ти беше заета да ни търсиш това… очарователно място.

Али завъртя очи и започна да почиства устатата си от горчивия вкус, останал от стомашните киселини.

— Генерал Фулър най-после е успял да говори с директора на ФБР, който изглежда няма представа какво е разследвал агент Дилейни. Казал, че мъжът започнал да се държи странно месеци преди смъртта си. Потаен е думата, използвана от директора.

Тя изплю.

— Е, страхотно.

Той направи гримаса и кимна.

— Да. Но има и добри новини.

— Така ли? — Али избърса устата си с кърпа, след което сбърчи нос и я хвърли в мивката. Миришеше на мишници. — Какво чакаш? Имам нужда от някоя и друга добра новина. Казвай!

— Прегледах личната кореспонденция на Григ. Очевидно онази работа е била единствената. Не намерих никакви други искания за мисии, така че се съмнявам да е имал навика да приема допълнителни задачи.

— Е — въздъхна тя, — всичко е ясно. Значи е бил двоен агент, но поне е бил проницателен двоен агент.

— Нали не вярваш в това?

— Не. — Младата жена поклати глава. Изглеждаше непоносимо привлекателна и най-важното, оставаше лоялна на своя брат в съзнанието си. — Мисля, че трябва да има добро обяснение за поведението му. Не мога да си представя, че Григ би направил нещо, което да навреди на мен, на теб или на някое от другите момчета. Ти можеш ли?

— Не. Не мога.

Чудесно. Поне за това бяха на едно мнение. Григ може да е бил много неща, но не и предател — никога не би предал страната си или мъжете, с които е работил. В това имаше известна утеха, което би трябвало да я успокои поне малко.

Нейт взе шишенцето с ибупрофен, разви капачката, метна четири таблетки в гърлото си, наклони глава назад и преглътна.

— Много ли те боли? — попита Али и огледа превръзките, за да провери дали са напоени с кръв. Слава богу, не бяха.

— Малко. — Той присви здравото си рамо. — Това е само драскотина.

— Драскотина? Проклетата ти ръка е отрязана! — Добре, добре, британският й акцент се нуждаеше от малко шлифоване. Младият мъж повдигна вежди. — О, хайде сега! — Тя вдигна ръка. — Не позна ли „Монти Пайтън и Свещения граал“39?

Той я погледна, сякаш си беше изгубила ума.

— Господи, винаги когато си помисля, че можеш да бъдеш нормален… — Поклати глава и започна да разтребва бъркотията, която бяха направили.

— Аз съм рицар и никога не казвам Ни40! — заяви Нейт с доста убедителен акцент. Али бързо извърна глава, устата й зееше отворена. Той й се ухили. — Ти изобщо не ме познаваш, нали?

— И кой е виновен за това?

— Аз, предполагам.

— Да, добро предположение.

— Нищо не мога да направя — измърмори. — Когато си наблизо около мен, винаги имам проблеми с това — и посочи издутината под ципа си, — затова обикновено гледам да те избягвам.

Сега устата й остана отворена по съвсем различна причина.

— Ти сериозно ли? След като в продължение на петнадесет часа прекосихме почти цялата страна, возейки се на мотор, който вибрира достатъчно силно, за да разклати всички зъби в устата на човек, след като те простреляха и бърках в кървящата ти рана, ти все още си в състояние да мислиш за секс? Наистина трябва да си луд.

— Виновен е адреналинът.

— Чудесно. Тогава — тя направи крачка към него — нека да направим нещо по въпроса.

— Какво? — Мъжът изглеждаше така, сякаш току-що му бе казала, че трябва да си обръсне главата и да се присъедини към „Харе Кришна“.

— Чу ме. — Нямаше какво да ги спре, наоколо нямаше никой и въпреки многократните му отхвърляния и твърдението му, че не желае да реагира физически на присъствието й, беше очевидно, наистина, наистина очевидно — предвид размера на издутината — че съзнанието и тялото му са на съвсем различно мнение. Тя беше склонна да се съобрази с искането на тялото му, защото — да си го кажем с прости думи — го желаеше. Така, както никога не беше желала мъж през живота си.

Вероятно това имаше нещо общо с не толкова незначителния факт, че може би е влюбена в него. Или може би беше заради това, че от дълго време го чакаше. Но независимо от всичко, тъй като и двете причини подкрепяха твърдението й, те трябваше да се поддадат на желанията си. И ако го обичаше — добре де, така беше — не заслужаваше ли да прекара поне една нощ в ръцете му?