— Григ не беше нито адреналинов наркоман, нито садист. Той беше войник и патриот. Мъж на честта и почтеността. Ти го каза съвсем точно. Ако ние не поемехме дадена работа, някой друг щеше да я свърши. Може би дори някой, който е садист. Границата между мрака и истинското зло е много тънка. Давахме най-доброто от себе си, за да не я пресечем никога, макар че веднъж го направихме неволно. Това беше причината да напуснем службите и да отидем да работим за Шефа.

Али се надигна на лакът и го погледна в лицето с толкова мило одобрение. Каквото и да й кажеше, тя никога нямаше да си помисли нещо лошо за него.

Човече, само ако знаеше…

— Какво се случи? — прошепна, гледайки го право в очите.

Какво се случи? Бяха убили невинен човек, ето какво се случи.

— Когато правиш разузнаване с цел — започна да обяснява, и затвори очи, за да не гледа лицето й, докато разказва тъжната история. След онова, което бяха преживели през последните няколко часа, нямаше да понесе да види разочарование или недоверие, изписано на хубавото й лице, — може да наблюдаваш човека в продължение на дни, седмици, понякога дори месеци. Да го гледаш как пие кафе сутрин, как ходи до тоалетната, как прави любов с жена си, целува децата си. Той става все по-малко мишена и се превръща в човек. Много е лесно да натиснеш спусъка по мишената на стрелбището, но е много по-трудно, когато е жив човек. — Да, дори и след трудното, безпощадно обучение в морската пехота беше плакал като шибано бебе след първото си убийство. Спомни си как Григ го беше прегърнал утешително през рамо и тихо и методично бе изброил престъпленията на мъжа, когото беше убил. Накрая сълзите му бяха пресъхнали и той никога повече не плака заради друга цел… До случая в Москва. — Двамата с Григ се опитвахме винаги да правим собствено проучване за нашите мишени — продължи, като избута болезнения спомен за онзи първи път в най-далечното ъгълче на съзнанието си. — Искахме да бъдем сигурни, че мъжете, на чийто живот слагаме край, са си го заслужили. Че сме направили услуга на света, като сме затрили именно този човек.

— Можели сте да правите това? Не просто да получавате заповеди и да ги изпълнявате?

— Ако бяхме редови войници в пехотата, щеше да бъде точно така. Но нас ни изтеглиха директно от училището за снайперисти и ни зачислиха към специалните части. Това промени всичко. При спецоперациите имахме много повече свобода, много по-големи възможности за маневриране. Беше ни позволено да отделяме голяма част от времето за собствено разузнаване.

Али поклати глава, очите й блестяха, пълни със сълзи.

— Никога не съм знаела това. Григ нищо не ми казваше.

Нейт хвана брадичката й между палеца и показалеца си и я принуди да го погледне.

— Той не можеше, Али. — Толкова е просто.

Тя се взря в очите му и прочете истината в тях.

— Тогава значи ти и Григ сте сформирали екип за изпълнение на мокри поръчки на американското правителство.

— Не бяхме само ние — отвърна той, спомняйки си всички онези мъже, които бяха преминали през училището за снайперисти заедно с него и Григ, изтеглени също като тях от единиците им, за да бъдат вкарани в много по-секретни и много мръсни мисии на спецслужбите. — Имаше много мъже, които вършеха тази тежка работа. Те виждаха в сънищата си лицата на убитите хора, знаейки, че никога няма да бъдат напълно свободни и винаги ще помнят изражението в очите на своята мишена в последния й миг.

Усети дъха й до устните си, отвори очи и видя, че го наблюдава внимателно. Тя задържа погледа му, докато го целуваше нежно. Една целувка, изпълнена със състрадание и разбиране.

Бог да му е на помощ! Искаше му се да заплаче.

— Кажи ми, какво се случи преди три години, когато напуснахте морската пехота?

Все още му се гадеше всеки път, когато се сетеше за онзи мразовит ден в Москва. Вятърът бодеше като с ледокопи, влагата от дъха му образуваше ледени кристали в брадата му. Беше почти невъзможно да натисне спусъка, защото пръстите му бяха премръзнали. Но той бе успял. И като резултат — един невинен човек беше останал да кърви до смърт в студения руски сняг.

— Разузнавателните ни източници установиха, че крупен дилър на руско оръжие иска да се срещне с потенциални клиенти. Знаехме, че именно този човек е отговорен за въоръжаването на една африканска групировка, която използваше оръжието за прекалено брутална война и дори по-лошо… за геноцид. — Нямаше нужда да навлиза в подробности. Тя беше умно момиче. Вероятно би могла да събере две и две и да разбере за кой конфликт ставаше дума.

Конфликт.

Това беше още един от онези нелепи евфемизми, които описват изнасилването и обезобразяването на жените, отсичането на китките и ръцете на мъжете, манипулирането на децата и превръщането им в машини за убиване.

— Както и да е, в продължение на месеци американските служби се опитваха да спипат този мъж, имайки на разположение неопровержими доказателства срещу него, но той беше брилянтен и винаги успяваше да се изплъзне от капаните на нашето правителство, както и от много други неща, предвидени специално за него. Затова твърдо беше решено той да бъде заличен. Двамата с Григ бяхме натоварени с мисията. — Боже, не беше говорил толкова много от цяла вечност. Чувстваше се някак си… добре. Пречистен. — Не ни дадоха време да се подготвим. Нашата цел беше в движение и имаше само един конкретен час и едно определено място, за които разузнаването знаеше, че ще бъде уязвима. Естествено, човекът се появи точно там, където го чакахме. Само че не беше търговецът на оръжие, а неговият брат близнак. Професор по етика в Московския държавен университет. Баща на три деца. Но това установихме едва по-късно… — Поклати глава. Дори след всички тези години, все още чувстваше безсилието и гнева. — Информацията, която получихме, беше грешна, а ние нямахме време да я проверим. Поради тази причина отнехме живота на невинен човек. Тогава разбрахме, че е време да се махнем. Че е време да намерим друга работа, при която да можем да преценяваме сами, без капка съмнение, вината на нашата цел.

Усети като благословия ласката на крехката й ръка в косата си; сякаш бе докоснат от ангел, опрощаващ миналите му прегрешения. Искаше да падне на колене пред нея и да постави душата си в краката й, но единственото, което бе в състояние да направи, беше да се взира в очите й и да се вкопчи в разбирането, което виждаше в тях.

— Ти си добър човек, Нейт — тихо го увери тя, с твърд глас. — Ти и Григ, и двамата сте почтени патриоти. Не сте направили нищо срамно.

Той преглътна буцата студено съжаление, заседнала като айсберг в гърлото му.

— Каквото и да си мислиш, Али, каквото и да си гледала по филмите… В отнемането на живот няма нищо почтено. Ако имаш късмет, много късмет, това е само справедливост.

Младата жена се усмихна тъжно.

— И това е, което те прави толкова достоен, Нейт. Толкова необикновен и специален. Ти разбираш стойността на живота. Не намираш удоволствие в работата си, но въпреки това я вършиш — от чувство за дълг, за благото на всички. Ти си единствен по рода си.

Точно така.

— Благодаря ти, че ми разказа — прошепна и го целуна нежно.

По някаква причина му се прииска да се усмихне. Изведнъж се почувства по-леко, почти безгрижно. После тя се отдръпна назад и му се усмихна.

Охо! Познаваше този поглед.

— И така, докато все още си в настроение за изповед, защо не ми кажеш какво ти прошепна Далила онази вечер?

Нейт въздъхна. Трудно му беше да повярва, че току-що й бе споделил всичко за Москва, но да признае какво му беше казала Далила заемаше първо място в списъка му точно това никога няма да направя.

— Хайде, изплюй камъчето! — настоя Али, като си играеше с косъмчетата на гърдите му, докато в един момент той не беше сигурен какво го кара да полудява повече — сладката, несъзнателна ласка или факта, че му е невъзможно да я откаже от тази тема. — Не е хубаво да имаш толкова много тайни.

— Не е тайна, просто това не е твоя работа. — Опита се да улови устата й, за да я разсее, но тя избягна търсещите му устни.

— Някой ден ще го изкопча от теб — обеща тя с онази закачлива усмивка, която обичаше толкова много.

Нейт изръмжа и реши да се измъкне, като я захапе за рамото.

— Това никога няма да се случи.

— Защо хората винаги ме подценяват? — Али въздъхна и наклони глава на една страна, за да му даде по-добър достъп до шията си, където Нейт бързо беше открил, че обича да я близват. И не я разочарова. — Само защото съм дребна, те си мислят, че съм слаб противник, но аз имам нещо… Ммм.

— Нещо ммм?

— Не. — Тя се изкикоти. Зърната й се потъркваха в гърдите му и това отвлече вниманието му. Устните му се отправиха бавно към тях. — Само ммм. Като… ммм, не спирай, ммм продължавай.

— Аха. — Обърна я по гръб така, че да може да вземе едно от сладките розови връхчета в устата си. Засмука го с устни и се заслуша в уникалния стон, излизащ дълбоко от гърлото й, стон, който само Али издаваше. Този вопъл беше изпълнен със сладък копнеж. Звук, който го възбуждаше толкова силно, че беше цяло чудо как пенисът му още не се е взривил. Издаваше този звук всеки път, когато я отведеше до онази невидима линия, от която нямаше връщане назад, а след това изпращаше всяка капка кръв от главата направо в слабините му.

— Нейт? — попита, като прекара пръсти през косата му и го притисна силно до гърдите си.

— Хмм?

— Може ли този път да бъда отгоре?

Зърното й се изплъзна от устата му.

— Сладурче — изрече той, докато се придвижваше с палави целувки към другата й гърда, — можеш да правиш каквото си пожелаеш.

— Дори и да те яздя бавно в продължение на цял час?

Мили Боже. Беше го казвал и преди… тази жена щеше да го убие.

— Ще направя всичко възможно, за да те удовлетворя. — Гласът му беше дрезгав, сякаш бе минал през блендер.

— Ммм, ти си толкова добър. — Тя се изкикоти и покри с горещи целувки челюстта и шията му, докато меките й ръце се плъзгаха по гърдите му.

Сумтенето му се превърна в стон, когато влажната й уста покри лявото му зърно и езикът й се задвижи еротично — напред и назад, подобно като на змия.

— Много съм далеч от представата за добър — успя да промълви, макар че речта му се отдаваше все по-трудно предвид дръзките й ласки.

И най-смелите му фантазии не се доближаваха до реалността с Али. Тя харесваше секса, наслаждаваше му се и се стремеше към освобождаването с непоколебима решителност — неща, обикновено присъщи на мъжките екземпляри. Но също така величаеше и тялото му, постоянно прокарваше ръце по него в нежни ласки, устата й не спираше през цялото време: целувки, близвания, леко хапане, като се стремеше той да получи толкова удоволствие, колкото и тя.

— О, да, добър си. — Прокара зъби по загорялата му кожа, в резултат на което всяка клетка в тялото му започна да вибрира. — Добър и мускулест. — И за да го докаже, заби леко зъби в десния му гръден мускул. Той изстена и притисна глава във възглавницата. — Добър и чувствителен. — Духна срещу зърното му и то щръкна, доволно от вниманието. Тя се усмихна и го всмукна в устата си. После промъкна ръка между телата им и стисна еректиралия му член в меката си длан. — Добър и огромен. — Младата жена се засмя, когато той си пое накъсано въздух. — Но това, което ми харесва най-много, е — тя се надигна от гърдите му и намести мъжествеността му срещу себе си, — че си добър и толкова великолепно твърд. — И се плъзна надолу по дължината му с едно бавно, възхитително, елегантно движение, което замая главата му.

Твърд не описваше достатъчно точно степента на ерекцията му. Твърдо беше дървото, твърд беше камъкът, а той беше толкова корав, че дори котешки нокти не биха могли да го одраскат.

Костваше му известно усилие да отвори очи, но когато вдигна поглед към нея, реши, че напълно си е заслужавало, защото тя приличаше на палав, паднал ангел. Златната й коса беше разрошена и объркана, бузите й блестяха, устните й — розови и подути — се усмихваха леко. И този проклет червен камък в пъпа й примигваше, отразявайки светлината от нощните лампи, което го подлудяваше напълно.