Джули Уокър - Ад на колела

— Трябва да се държиш здраво — инструктира Нейт Али, докато се движеха в натоварения чикагски трафик. Фантома се провираше между колите, които нямаше как да направят място на ревящия двуколесен звяр. — Ози току-що се обади и ми съобщи, че тунелът под реката не може да се използва, затова се налага да минем през главната порта като светкавица.

— Тунелът под реката? — Гласът й звучеше дрезгаво, все едно не го беше използвала много отдавна. Е, не беше изненадващо, тъй като това бяха първите думи, които си разменяха, след като Нейт провали всичко в онази окаяна мотелска стая.

Почти петнадесет часа Али бе запазила пълно мълчание и се бе опитала да се докосва до него възможно най-малко — само в случаите, когато се налагаше да се подпре на тялото му от страх да не падне на завоите. Никога не бе предполагал, че е възможно да жадува… или да му липсва толкова много обикновения контакт с друго човешко същество.

— А, искаш да кажеш пещерата на Батман42 — отговори сама на въпроса си. — Какво се е случило?

Човече, само при звука на гласа й сърцето му забързваше ритъма си. Може би, ако вземеше следващия завой по-рязко, тя щеше да бъде принудена да увие ръцете си около него и след това… Не. Имайки предвид, че през целия път на връщане се бе притискала назад към облегалката, по-вероятно би предпочела да излети от седалката на Фантома, отколкото да го докосне и с пръст.

Проклятие! За относително интелигентен човек понякога се държеше като първокласен надут глупак. Тази сутрин беше един шибан пример за това.

— Спомена за някакъв проблем с хидравликата на отварящия механизъм на вратата откъм страната на „Черните рицари“ — отвърна Нейт. — Можем да влезем в тунела през входа, намиращ се на паркинга, от другата страна на пътя, но тогава ще се наложи да стоим вътре. Само Бог знае колко време ще отнеме преди Бунтарката да оправи проблема. Не знам за теб, но на мен мисълта да стоя затворен в онзи усоен проход, под тоновете мръсна вода на река Чикаго, изобщо не ми звучи примамливо.

Ха! Изведнъж се превърна в словоохотливата Кати43?

Не беше произнасял толкова много думи от… Е, откакто Али го бе прегръщала силно и нежно бе изтръгнала от него историята за Москва.

Може би се опитваше да компенсира всичките часове на мълчание днес… или просто беше задник.

Помисли си, че тя ще заложи на последното.

— Хмм — измърмори младата жена, без да предполага каква е посоката на мислите му. — Съгласна съм с теб, но защо трябва като светкавица… Хей! Тъпанар! — Тя заплаши с юмрук таксиметров шофьор, който за малко да ги прегази в стремежа си да пресече на зелено.

Леле, подложи едно момиче на силен стрес за няколко дни, облечи го в черна кожа, дай му пистолет и изведнъж то се превръща в Зина — принцесата воин44.

Шофьорът сигурно бе видял изражението „Мога да кастрирам мъж само с мисълта си“ на лицето й, защото вдигна ръце в знак на „Извинявам се!“ и Али изръмжа:

— Както и да е… Само не разбирам защо трябва да минем като светкавица през предната порта. Има ли нещо, което не ми казваш?

Нейт не можеше да повярва, че водят този почти разумен разговор след начина, по който бе оплескал нещата в „Хепи Ейкърс“. Беше се държал като пълен идиот, но, мили Боже, никога не бе очаквал да се събуди от непрекъснато повтарящия се сън за ужасната смърт на Григ и да види над себе си красивото, загрижено лице на Али.

Сякаш някой беше забил кама във вече разбитото му сърце.

Беше наранен и унизен, че го видя да плаче като бебе и да крещи като идиот, докато я държеше гола в обятията си. Али го гледаше с толкова състрадание и мило, нежно съчувствие, а той бе убил единствения човек, когото тя обичаше повече от всичко на света. Това го накара да се чувства невъобразимо виновен — беше се държал като задник, беше казал неща, които изобщо не мислеше. Неща, които със сигурност щяха да я накарат да се отвърне от него, за да не му се налага да се справя с факта, че умира вътрешно.

Мамка му!

Само при спомена за изражението на лицето й, когато й обърна гръб — в противен случай щеше да падне на колене и да й изповяда всичко — му се прииска да се свие на кълбо и да заплаче. Тя изглеждаше така изненадана, толкова разочарована и така… наранена.

Някой трябва просто да го застреля и да го избави от мъките му.

О, я почакай малко! Някой вече беше стрелял по него, но това само бе увеличило текущия му списък „Това е причината животът ми да е гаден“.

— Нейт? — Али го изтръгна от безжалостните му мисли. — Има ли нещо, което не ми казваш?

— Да. — Той погледна в огледалото за обратно виждане поне за десетхиляден път, откакто бяха потеглили тази сутрин. — Този, който ми се обади сутринта, беше Ози… — О, страхотно, само това им трябваше сега, да си спомнят, какво точно беше прекъснало обаждането на Ози. — Ъъъ… — Прокашля се и продължи упорито: — Както и да е, помниш ли онзи тип, когото застрелях пред къщата на родителите ти? Същият, за когото предположи, че е твоят нападател? За него се знае, че работи винаги с двама съучастници. И ако не греша, черният джип зад нас ни следва още откакто прекосихме границите на града. Не се обръщай! — нареди мъжът, когато тя понечи да направи точно това.

— Наистина ли мислиш, че ще се опита да ни нападне посред бял ден?

Посред бял ден? Тази жена беше невероятна, но също така и невинна като бебе.

— Слънцето скоро ще залезе, а в момента ние се движим на запад, така че то свети право в очите ни и ни заслепява. Тактически сме в неизгодно положение.

Усети как ръката й се движи, когато тя посегна към резервното оръжие. Тази сутрин го беше помолила за малкия колт. Той бе повдигнал вежди, но изпълни искането й, само за да я наблюдава като хипнотизиран, докато проверява още веднъж барабана, преди да пъхне оръжието в колана на дънките си.

Защо се възбужда от това как пръстите й с лакирани в розово нокти галят пистолета му можеше само да гадае. Този въпрос вероятно ще трябва да обсъди с онзи психиатър, чиято визитна картичка беше мушнал под дюшека си.

— Не го изваждай! — предупреди я той. — Последното нещо, от което се нуждаем, е полицията да ни арестува за нелицензирано, скрито оръжие.

— Няма да го вадя, освен ако не е абсолютно наложително — увери го Али, при това със забележително спокоен глас.

— Трябва да се свържа с централата — каза Нейт — затова ще превключа връзката и ти няма да можеш да комуникираш с мен чрез микрофона, докато не се окажем в безопасност в двора на работилницата. Става ли?

— Да, добре. — Чу я как преглътна тежко и този сух, специфичен звук беше единствения признак, че се страхува. Проклетата жена изглеждаше като пухкав сладкиш, пълен със сметана, а се оказа твърда като камък.

Преди да натисне копчето за бързо набиране на телефона си, трябваше да й каже още нещо.

— Али?

— Какво?

— Съжалявам. — Тишина. Вероятно не бива да бъде прекалено изненадан от това. — Аз, ъъъ, просто исках да го знаеш — завърши неубедително, след което натисна бутона с цифрата две и веднага щом каза паролата, се заслуша в серията кликвания и звукови сигнали, които показваха, че е установил защитена връзка.

Даган изтича по покрива на магазина за гевреци и се скри зад огромния индустриален климатик. Проклетото нещо бучеше като реактивен двигател, но през следващите няколко минути нямаше да му се наложи да напряга ушите си, тъй като бе чул всичко, което му бе необходимо, точно преди да се изкатери по старата противопожарна стълба и да се метне на лепкавия катранен покрив срещу територията на „Черните рицари“ АД.

А именно — безпогрешния гърлен рев на чудовищния мотор на Призрака.

— Защо, по дяволите, не използваш тайния проход, глупав задник такъв? — изръмжа и щракна предпазителя на своя глок.

Петнадесет мизерни куршума. Това е всичко, с което разполагаше, защото беше оставил резервните пълнители в зелената си чанта, в джипа, паркиран на една пряка от тук.

Глупак, голям глупак!

Но не толкова, колкото Нейтън Уелър, устремен към предната порта на „Черните рицари“, когато имаше чудесен таен вход, който можеше да използва.

Даган точно беше извадил мобилния телефон, за да се обади анонимно на Рицарите и да ги информира за две тъмни фигури, които дебнат около оградата на тяхната собственост, когато чу гърления рев на дяволския мотор. Така че сега, вместо да направи едно просто телефонно обаждане, беше принуден да заеме позиция на покрива с петнадесет скапани куршума.