Мда. Те определено се бяха увеличили през последните шест седмици. И не беше нужно да бъде стипендиант в програмата Фулбрайт49, за да разбере, че той отива там, за да получи малко утеха.

По дяволите, всички се нуждаеха от утеха след случилото се. Ето защо не можеше да го обвинява, че търси забрава в прегръдките на някоя жена, но от друга страна винаги го правеше. Защото се разкъсваше вътрешно, когато си мислеше за това.

Шибани ядки, наистина.

— Един месец?! — изрева невярващо Франк. — Не може просто да ни оставиш за цял един проклет месец! Имаме две поръчки за мотори. Първият трябва да бъде готов след три седмици.

— Ози може да се справи с дизайна. Той има набито око, а и сме работили заедно с CAD системи50. Що се отнася до производството, Дан може да се справи. Така или иначе в момента не прави нищо друго, освен да работи и да се напива до затъпяване. Така държи мислите си далеч от… — Беки преглътна, — ти знаеш.

Когато посегна да отвори входната врата, Франк я спря, като постави тежката си длан върху рамото й. Тя си пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към него.

— Той не държи мислите си далеч от това — обясни мъжът с изражение на безпомощност и възмущение, от което белегът в ъгъла на устните му се открои още повече. — Просто бяга от цялата ситуация.

— Всички скърбим по свой начин, Шефе — отговори тихо Беки и се намръщи, когато той трепна. — Какво?

— Никога повече ли няма да ме наречеш по име?

От деня, в който й заяви, че в никакъв случай няма да й позволи да осъществи мечтата си да стане пълноправен член на екипа и дори ще стигне дотам умишлено да саботира усилията й, тя престана да мисли за него в личен план и го възприемаше просто като началник, който има власт единствено над професионалния й живот. Поне се опитваше да го прави. В някои дни това се получаваше, в други — не. Дните, които той прекарваше в Линкълн Парк, обикновено попадаха директно в категорията „не“.

— Не зная — прошепна и поклати глава. Почувства се така, сякаш някой беше изпуснал топка за боулинг върху корема й.

Просто искаше да се махне от „Черните рицари“ АД. Далеч от острата болка и съкрушителната скръб. Далеч от всички неща, събуждащи ужасни спомени за онова, което се бе случило и за всички разбити мечти за това, което никога няма да бъде.

За миг на красивото му, изсечено лице се изписа разочарование.

— Добре — изръмжа той. — Наричай ме както искаш, по дяволите!

Щеше ли да има нещо против, ако го нарича задник или пълен идиот? Защото беше точно такъв. В момента нямаше нито сили, нито желание да се бори с него.

— Факт е — продължи Франк, — че не можем да си позволим да те загубим за цял месец.

— Не съм ползвала отпуска повече от две години. Сега си взимам четири седмици. Както казах, Дан и другите могат да се справят с всички поръчки, които идват. Още повече, че това е една добра възможност за новите ни попълнения да започнат да си цапат ръцете. Би било добре, ако Рицарите помогнат на новите момчета с концепция и дизайн за моторите им. Може би това ще създаде приятелство помежду им, кой знае? — Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той отвори уста да каже нещо. — Не искам разрешение. Казвам ти. Вземам този месец. Имам нужда от почивка. Над цялата тази територия е надвиснал черен облак, който напълно ме задушава. Ще полудея, ако трябва да прекарам още един час тук, да не говорим за цял един ден.

Твърдата му челюст се затвори с едва доловимо за слуха щракване и Беки безучастно гледаше как мускулите на бузата му се стегнаха.

Той нямаше да я уволни. Или може би щеше да го направи.

Интересуваше ли я изобщо?

Ха, честно да си признае, вече просто не знаеше.

— Къде отиваш? — попита я накрая, а очите му блестяха с примирен гняв.

— На Сейшелските острови и след това в Мадагаскар — отговори. — Имам приятелка, която прави изследвания за докторската си дисертация там.

— Това е много далеч.

— Да, точно в това е целият смисъл.

Дълго, напрегнато мълчание легна между тях, докато той се взираше в лицето й. Молекулите в разделящия ги въздух започнаха да вибрират.

Къде беше онзи шибан нож, с който можеше да се реже натежалия от напрежение въздух, когато едно момиче има нужда от него?

— Не можеш да избягаш от… — Той прокара ръка през косата си и се намръщи, когато ставата на увреденото му рамо се измести. Искаше й се да му каже, че проклетото нещо трябва най-сетне да се фиксира, но знаеше, че няма да има полза. Франк не искаше да бъде извън строя за времето, което щеше да е необходимо за възстановяване след процедурата.

Инат, ето какъв беше той. Инат като муле.

Но за щастие, следващия месец, така или иначе, това нямаше да бъде неин проблем.

— Това, което искам да кажа, е — продължи той малко по-неуверено, — че се надявам да не съм аз причината да избягаш чак на другия край на света… или съм?

— Не бягам от теб или от нещо друго — увери го тя, лъжейки безочливо право в силно загриженото му лице. — Искам да се махна далеч от всичко.

— Но ще се върнеш, нали?

Изведнъж се почувства невероятно изчерпана.

— Ще се върна. Ако не го направя, кой ще плаща за ежеседмичния ми маникюр и педикюр? Освен това знаеш, че едно момиче трябва да се храни. — Опита да се усмихне, но по изражението на лицето му разбра, че усилията й са напразни.

— Добре. — Кимна отривисто и после галантно й отвори входната врата. Топлото септемврийско слънце нахлу в коридора и моментално ги заслепи. Тя използва това като извинение, за да сложи слънчевите си очила, надявайки се по този начин да скрие факта, че в очите й необяснимо защо имаше сълзи. — Наслади се на почивката си, Ребека. Отпусни се. Нека слънцето прогони проблемите ти.

* * *

Дум! Дум! Дум!

— Господи! — изписка Али и изпусна прясно изпечената бисквитка, която се готвеше да напъха в устата си. Някой се опитваше с всички сили да избие входната врата от пантите.

— Алиша Морган! — извика познат глас през масивната дървена повърхност. — Отвори! Знам, че си вътре!

Али се спъна в новия си килим и — Оу, оу, оу! — удари малкото си пръстче в дивана в безумния си устрем да отвори по-бързо вратата.

— Беки?! Какво, по дяволите, правиш тук? — попита, подскачайки на един крак, стиснала в длан пулсиращия си от болка пръст.

— Дойдох, за да набия малко разум в твоята упорита, безразсъдна, шибана… погрешно мислеща глава — изсъска Беки и нахлу в апартамента, влачейки след себе си малък куфар на колелца.

Мили Боже, нима тази жена възнамеряваше да отседне при нея?

— Това… ъъъ… бяха доста прилагателни — отбеляза, загледана в багажа й, объркана и неразбираща. Болката в крака бе забравена мигновено.

— О, не ми се прави на учителка и спри да зяпаш куфара ми, сякаш всеки момент ще му изникнат зъби и ще скочи да те ухапе. Няма да остана при теб. Ти си само една малка спирка от пътуването, което ще промени живота ми.

— Къде ще…

Беки махна нетърпеливо с ръка.

— Няма значение. Важното е, че си сгафила царски и ако в най-скоро време не замъкнеш задника си в Чикаго и не оправиш нещата, ще се наложи да избия всичките глупости от главата ти. Изобщо не се шегувам.

Мили Боже!

— Не…

— Знам, че не разбираш — прекъсна я Бунтарката, остави куфара и изпука кокалчетата на пръстите си като борец, който се готви да излезе на тепиха. След това наклони хубавата си руса глава наляво-надясно, за да отпусне мускулите на врата си. — Ти не заслужаваш непоколебимата преданост на Призрака. Не можеш да си представиш невъобразимата вина, която изпитва той за това, че му се е наложило да отнеме живота на най-добрия си приятел. Нямаш право да го виниш за смъртта на Григ, когато постъпката му е била адски героична проява на милост! Не можеш да…

— Права си — тихо призна Али и направи гримаса от болката в гърдите, която през последните шест седмици само нарастваше, докато вече не можеше да си поеме дъх.

Господи, Нейт! Прекрасният, верен, смел Нейт. Защо не отговори на нито едно мое обаждане?

— Така ли? — Беки спря да подскача от крак на крак и погледна за миг объркана. После поклати глава като куче, отръскващо се от вода. — Дяволски си права, така е.

Мамка му! Али щеше да се разплаче, ако не направеше нещо, за да отвлече вниманието си. Когато погледна в познатите кафяви очи на новата си приятелка, отчаяно, до болка закопня да види отново Нейт. Да види тези — ох, толкова кратки! — проблясъци на нежни емоции върху непроницаемото му лице, да чуе как изговаря с дълбокия си глас малкото думи, които се решаваше да произнесе, да почувства жизнеността на неговата твърда плът, макар и само за кратко.

— Тъкмо се канех да пия чай с бисквитки — промълви тя, преглъщайки едва-едва твърдата буца в гърлото си. — Искаш ли да се присъединиш?

— Ами, сигурно. Предполагам. Защо не. — Беки изглежда беше смутена, тъй като кършеше ръце и се оглеждаше неуверено. Явно не беше очаквала Али да прояви такава любезност.

Младата жена покани с жест гостенката си да я последва в кухнята, след което отдели време да си поеме дълбоко дъх и да преглътне глупавите си сълзи. Ако започнеше да плаче сега, не бе сигурна, че някога изобщо ще спре, а и не би спечелила Бунтарката на своя страна, нали?

Хмм, не. Определено не.

— Седни — кимна към малката масичка от ковано желязо в ъгъла и се зае с подреждането на подноса за чай.

— Леле! Страхотно! — промърмори Беки, когато домакинята постави старинен сребърен сервиз на масата.

Али се усмихна тъжно. За толкова дребна и изглеждаща крехка жена, Ребека Райхарт беше удивително твърда. През последните шест седмици си бе пожелавала да има поне частичка от смелостта на Беки повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Докато наливаше чая, се чудеше как да зададе следващия въпрос, без да звучи патетично.

О, майната му!

— Как е той? — изтърси Али.

— Кой? — попита Бунтарката, отхапвайки от една бисквитка. — Призрака? Ужасно! Достатъчно лошо е, че е трябвало да… — Тя размаха ръка с останалата част от бисквитката. — Е, нали знаеш какво е трябвало да направи. И тогава ти го обвиняваш…

— Не го обвинявам — защити се Али. — Не го обвинявам, нито го съдя за смъртта на Григ. Имай ми малко вяра. Знам, че той… — Боже, беше толкова страшно да опише това с думи, камо ли да си представи ужаса от действителното деяние. Франк й беше дал папката по целия отвратителен инцидент, като й каза, че заслужава най-накрая да узнае истината.

Бе чела страхотиите, докато седеше на студените плочки на пода в банята, до тоалетната. Веднага след това беше изгорила листите и изхвърлила пепелта в устройството за битови отпадъци, като че ли по този начин можеше да направи така, че отвратителните думи изобщо да не са съществували. Но от време на време, щом затвореше очи, все още ги виждаше…

Задъха се, когато едно конкретно изречение проблесна в пулсиращата й глава, преди да има възможност да затръшне мислената врата пред него. Нямаше да се срине отново. Изглежда, че това беше всичко, което правеше напоследък.

— Знам, че го е направил, защото не е имал друга възможност. Смелостта, която е показал през този ден е била благословия за брат ми — прошепна, преглъщайки конвулсивно, взирайки се в тъмната повърхност на чая. После затвори очи.

О, Нейт!

— Опитах да му се обадя, преди да напусна Вашингтон — едва изрече Али. — Всеки ден, в продължение на една седмица след това, се опитвах да се свържа с него. Но той не отговори на обажданията ми.

— Да — кимна Беки. — Всички опитвахме да се свържем с него. Мисля, че този голям, глупав идиот си беше самоналожил един вид изгнание, но вече се върна. Трябва да отидеш при него.

Само ако беше толкова лесно.

— Той не ме иска.

— Какви ги говориш! — Изражението на Бунтарката сякаш й казваше, че е глупачка.

— Не бих могла да понеса да ме отхвърли отново — обясни тя. — Не и когато имам такава нужда от него.