Тя се усмихна като Мона Лиза и приложи любимия си трик: просто го изчака.

— От какво? — попита той, когато не можеше да издържи нито секунда повече. — От какво зависи?

— От това, дали вярваш, че с времето можеш да ме заобичаш.

— С времето… — Поклати глава слисан. — Скъпа, обичам те от първия миг, в който те видях.

— Ммм. — Тя затвори очи. — Звучи хубаво. Бих могла да свикна с това.

— Обичам те — прошепна той, взе красивото й лице в шепи и обсипа с нежни целувки веждите, бузите, носа й… — Обичам те — промълви тихо срещу устните й, понечи да я целуне и тогава… — Как? — Попита и необузданото му сърце изведнъж замръзна.

— Какво как? — Али отвори очи и го погледна както котка гледа огромна купа със сметана.

Ако го гледаше така и след това, което искаше…

Не. Нейт поклати глава. Преди да продължат по-нататък, трябваше да знае.

— Как можеш да ме обичаш след онова, което направих?

Малкото й сладко носле се набръчка, щом повдигна вежди.

— Онова, което си направил? Ти си сторил най-преданото, най-смелото и безкористно нещо, което мога да си представя, Нейт. Как мога да не те обичам?

— Но ти… ти повърна, след като разбра…

— Повърнах, защото имам най-слабия стомах на света и това ми се случва доста често. Нямаше нищо общо с вината, Нейт. Беше свързано със съчувствието. Когато разбрах какво трябва да ти е коствало… аз се сринах. Буквално. Моят обяд беше по целия великолепен килим на Овалния кабинет. А после ти избяга и не отговори на нито едно от позвъняванията ми и аз си помислих, че ти не искаш мен или моето съчувствие.

Сякаш слънцето изгря отново. Бремето на дълго носената вина се издигна високо, понесено върху крилете на любовта им и той не виждаше нищо друго, освен магията и… светлината във всичките дни, чак до далечното им бъдеще.

— О, Али! — Нейт докосна меките й устни със своите. — Винаги съм те искал и винаги ще те искам. Постъпих по този начин, защото не можех да понеса да ми кажеш… — Поклати глава и преглътна конвулсивно. — Мислех, че никога няма да бъдеш в състояние да ми простиш, ако някога разбереш за… — Тя постави два пръста върху устните му.

— Знам какво си мислиш. — Присви устни и поклати глава. — Отново ме подценяваш. Ще трябва да поработим върху това.

— Али! — Зарови нос в благоуханната й коса, удивлявайки се на факта, че тази жена наистина е негова. Беше ли възможно да се пръсне от радост? — Обичам те много — промълви.

— Това е всичко, което искам да знам — отвърна му и нежно го целуна по ухото, — освен…

Нейт се повдигна нагоре и ъъъ… Ооо, познаваше този поглед. Предпазливо обърна глава настрани, но продължи да я наблюдава с крайчеца на окото си. Страхуваше се да попита.

— Освен какво?

— Освен това, което ти каза Далила онази вечер в бара?

— Уф! — Той притисна лице в крехкото й вратле, облиза мястото, където се усещаше пулсът й, с надеждата, че тя ще…

— Не, не го прави! — Избута го назад. Лицето й изразяваше престорена строгост. — Няма да отвличаш вниманието ми сега. Хайде, казвай! Това ме побърква.

Младият мъж въздъхна пораженчески, след това се наведе и прошепна в ухото й предсказанието на Далила:

— Каза, че ни вижда женени в рамките на шест месеца.

— И ти реши, че това е смешно?

— Тогава звучеше толкова абсурдно, че дори не можех да го възприема — призна той. Все още не можеше да повярва на безкрайното си щастие.

Когато я погледна, усмивката й беше толкова лъчезарна, че озаряваше цялата стая.

— Е — каза тя, — очевидно Далила е по-умна и от двама ни.

— Сигурно е така.

— Нейт?

— Хмм? — Започна да целува шията й не на шега. Стига толкова приказки. Трябваше да й покаже любовта си отново. Отново и отново, и отново.

— Искам бебета. Много бебета.

О, човече! Мигновено бе изпълнен с всеобхващащ страх и неизмерима радост. Бебета!

Али искаше да има бебета от него. Той се облегна на лакът, погледна надолу към нея и си представи малки момиченца със златни къдрици и малки момченца с кехлибарени очи.

— Колко много?

— Обичам децата, така че… най-малко четири. — Обгърна врата му и го гризна по брадичката. — Как ти звучи?

Как му звучи? Звучеше лудо и прекрасно и… и… адски страшно. Звучеше, като че ли се е сбъднала най-голямата му мечта. Почти не можеше да продума, тъй като в гърлото му бе заседнала огромна буца.

— Звучи ми… перфектно — прошепна.

И това беше всичко, което каза.

Неговият свят, някога толкова непоносимо тъмен и съсипан, се изпълни с благоуханно съвършенство, защото имаше единственото, което някога беше искал.

Имаше Али.