— Хей — извика тя в защита, — помислих си, че може би има неприятности! Онази вечер трябваше да си поръчаме пица и да гледаме филм, но след като провери пощата си, Григ изведнъж заяви, че трябва да отменим заплануваното. Грабна пътната си чанта и цяла шепа резервни пълнители и изхвърча така, сякаш дяволът го гони по петите. Аз се притесних, затова — тя сви рамене и се обгърна с ръце — … надникнах.

— Надникна? В личните му имейли? Това не е правилно, Ребека. Ако си пъхаш носа в неща, които не се отнасят за теб, един ден може да ти струва живота. Разбираш ли? Кажи, че си разбрала — настоя Шефа и тя покорно кимна с глава, но след това отвори уста да каже нещо. Преди да има шанса да изрече онова, което искаше, Франк сърдито й махна с ръка. — Не! Абсолютно не! Край на дискусията!

Беки затвори уста и се облегна в стола си. На лицето й бе изписана смесица от неподчинение и разочарование. Али не можеше да й помогне, но изпита симпатия към младата жена. Разбираше нуждата да държиш под око онези, които обичаш, и знаеше от собствен опит колко разочароващо може да бъде, щом не си в състояние да го направиш. Знаеше също, че ако имаше начин да рови незабелязано в нещата на Григ, подобно на Беки, щеше да го направи без да се замисли.

Може би това имаше нещо общо с тази допълнителна Х-хромозома. Сякаш наличието на матка и чифт яйчници прави индивида безкрайно любопитен. Но на каквото и да се дължеше това, тя изпълни сестринския си дълг и хвърли кратък съзаклятнически поглед към Беки. Младата жена й отвърна с неуверена усмивка.

— Не ти ли е споменавал за тази работа? — обърна се Франк към Нейт.

— Никога.

— Хмм… — Едрият мъж потърка наболата си брада и като хвърли възмутен поглед към Беки, се обърна към стената от компютри. — Ози? Имаш ли нещо против да влезеш в електронната поща на Григ, за да можем да видим за какво става въпрос?

— Вече съм се заел, Шефе — отвърна младежът.

Очевидно нещо около целия този сценарий не беше наред.

Стомахът на Али, който никога не е бил особено здрав, отново се разбунтува. Тя грабна кока-колата и бързо отпи глътка.

— Не е ли необичайно някой от вас да поема странични задачи? — попита тя, макар шестото чувство да й подсказваше, че отговорът няма да й хареса.

— Да — подчерта Франк. Тя отново отпи от колата. — Обикновено подобни неща не се случват. Никога. Но дори някой да се съгласи да поеме самостоятелна задача, това не става без поне един член от екипа да знае за нея. В случай че възникне нужда от подкрепление.

По дяволите!

— Виждаш ли? — изръмжа Беки. — Сега вече знаеш защо бях толкова притеснена и защо…

Франк й хвърли толкова свиреп поглед, че тя сви глава в раменете си, гласът й затихна и младата жена послушно се вторачи в масата пред себе си.

— Хмм… — промърмори Ози и Али реши, че започва да мрази тази дума. — Кратко и ясно. Някой си Джордан Дилейни — специален агент от ФБР, е помолил Григ да бъде частна охрана на парти, което сенатор Алдъс дава в чест на пакистанския посланик във Ватикана. Пич — простена хлапакът, — наистина ли има по един шибан служител за всяка подобна глупост! — Поклати рошавата си руса глава и продължи: — Както и да е. Според този имейл, Григ е щял да получи по-подробна информация след пристигането си във Вашингтон.

— Набери специален агент Дилейни по телефона — заповяда Франк. — Нека да разберем какво точно става тук, по дяволите.

Али се съгласи с него от все сърце.

— Охо! — измърмори Ози и тя реши, че това е поредният израз, който не желае да чува. — Не можем да говорим с Дилейни. Човекът е мъртъв.

— Мъртъв?! — извика Шефа. — Как? Кога?

— Автомобилна катастрофа, според това тук. — Младият мъж посочи екрана на компютъра. — Полицията предполага, че е заспал зад волана. Колата му е излетяла от надлез по магистрала 1 и се е озовала в Потомак на… — Той се наведе по-близо до монитора. — По дяволите! Катастрофата е станала същата нощ — по-точно рано сутринта, след като Григ е работил за сенатора.

О, човече, това не беше добре. Дори Али, която бе оптимист по природа, не повярва на такова голямо съвпадение.

Очевидно Франк също.

— Значи Григ поема задача за ФБР, без да каже на никого от нас — констатира той. — Същата нощ контактът му във ФБР умира, а след по-малко от двадесет и четири часа той е отвлечен насред Сирийската пустиня и измъчван от група терористи, които изобщо не би трябвало да се намират в този район? Нещо смърди.

— Да — съгласи се компютърният гений, — и този път това не са чорапите ти, Дан Ман.

Никой не беше в настроение да оцени опита му за шега.

— Добре. — Франк Найт удари с голямата си длан по масата и пое командването. — Смятам да се натрапя на генерал Фулър. Нека той да се свърже с онези чеки… ъъъ, извинете езика ми, дами, от ФБР. Надявам се да убеди директора им да погледне над какво е работел този агент Дилейни.

— Пич — изсумтя Дан, — пожелавам ти късмет. Тези хора са по-стиснати и от девствена пу… ъъъ — хвърли смутен поглед към Али и трепна, когато Пати го плесна зад врата. — Съжалявам — промърмори той, целуна ръката на жена си и погледна извинително, преди да се обърне отново към Франк. — Нека просто кажем, че те никога не са щастливи, когато трябва да споделят тайните си.

— Е, по-добре да станат щастливи иначе ще им подпалим задниците. — Шефа спря и се намръщи — Ъъъ, извинете отново, дами…

— О, мамка му, Франк — отсече Беки. — Няма да припаднем само защото си шибан кучи син с мръсна уста.

Али не успя да се въздържи и ъгълчетата на устните й се извиха леко нагоре. Пати се изкикоти зад шепата си, а Дан изсумтя.

Всички в стаята почувстваха как огромното напрежение намалява, подобно натегната тетива, която внезапно е била освободена. Няма нищо по-добро от смеха през сълзи. Благодаря, „Стоманени магнолии“.

Изглежда Франк бе единственият, който не намери малката реч на Бунтарката за забавна. Той я погледна така яростно, че Али се учуди как косата на другата жена не избухна внезапно в пламъци. Възхити й се, че бе успяла да контрира шефа на Черните рицари със своята „какво ще направиш по този въпрос“ усмивка.

— За ваша информация — подхвана Ози, — регистрационният номер, който е успяла да заснеме Али, принадлежи на тъмносин Линкълн Навигатор, собственост на мистър Джон Робърт Годфри, шестдесет и пет годишен мъж, който от двадесет и две години работи като директор на гимназия в Уилмингтън…

— Не! — Тя започна да клати глава, още преди младежът да е довършил. — Мога да направя разлика между черно и синьо. Колата беше черна. Черна като катран. А човекът зад волана бе по-скоро на тридесет и пет, а не на шестдесет и пет.

— Да — намеси се Дан. — Това би било твърде лесно.

— Какво? — попита тя.

— Първото нещо, което ще направи всеки професионалист, е да смени регистрационните номера, в случай че някой реши да разследва.

— О! — Раменете й увиснаха. Бе толкова горда, че е успяла да направи тази снимка. Значи всичко е било напразно. — И това е всичко?

— Не е задължително — увери я Франк. — Имаме някои връзки, които можем да задвижим и ще видим какво ще стане. Сега, знам, че си изморена, но искам да се концентрираш.

Младата жена изправи рамене и кимна. Използва всяка частица от самодисциплината, която притежаваше, за да продължи да функционира, въпреки болката в стомаха, лишения си от сън мозък, който сякаш функционираше под слой от лепкава смола, и желанието да се уедини, за да се отдаде на един хубав рев. Да не споменаваме факта, че от всичкото безалкохолно, което беше изпила, й се пикаеше като на кондуктор.

— Григ да ти е изпращал нещо необичайно? Файл или писмо? Или може би пакет?

Али прехапа долната си устна, докато напрягаше мудния си мозък.

— Не — поклати накрая глава, — нищо.

Глава 6

— Нямах никаква възможност, сър.

Дръзкият глас, идващ от телефона, изстреля кръвното на сенатор Алдъс право в небето, подобно на Олд Фейтфул14.

Лекарят му го бе предупредил да намали нивото на стреса. Можеше само да гадае как, по дяволите, би могъл да направи това, след като е заобиколен от малоумници. Ако се погледнеше в огледалото, лицето му вероятно щеше да бъде в същия цвят като виненочервената рокля, която, след много преправяния и корекции, жена му щеше да облече за тазвечерния благотворителен бал.

Неговата съпруга…

Беше се оженил за нея преди почти двадесет години, заради политическите връзки и буржоазния й произход. Мразеше я още тогава, като ненавистта му растеше с всеки изминал ден.

Само при мисълта за благоверната му, дебелата вена на челото му изпъкваше и започваше да пулсира с ритъма на сърцето му.

— Какво, мътните го взели, искаш да кажеш с това, че не си имал възможност? Тя е там от почти дванадесет часа! — Пластмасовият корпус на мобилния телефон изпращя предупредително и сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, след което отпусна хватката си около апарата, преди да го е строшил.

— Госпожица Морган не е напускала територията на „Черните рицари“ АД.

— И какво от това? — Алдъс не беше в състояние да направи нищо друго, освен отново да стисне телефона, като си пожела това да е врата на този тъп идиот. Каква полза, че е наел бивш шпионин, когато копелето не можеше да направи нещо толкова просто като да хване малката и да я отвлече? Очевидно, сега обучението в ЦРУ, за разлика от едно време, съвсем не беше добро, щом обучаваха агенти от подобен калибър.

— Простете, че съм толкова откровен, сър, но вие не ми плащате достатъчно, за да проникна в базата на „Черните рицари“. Отвън тя може да изглежда като най-обикновена, високотехнологична, силно охранявана работилница за поръчкови мотори, но аз проучих схемите. Мястото е шибана крепост. Ако всичко, което правят там, е конструиране на мотоциклети, аз ще изям боксерките си за вечеря.

Съпругата на Алдъс надникна в домашния му кабинет. Платиненорусата й коса бе подредена съвършено, диамантените обеци, които й бе подарил за десетата годишнина от сватбата им — защото трябваше да поддържа доброто впечатление, дори пред нея — блестяха на ушите й.

Господи! Сега пък какво?

— Скъпи — каза тя със своя носов бостънски акцент, с което изпрати тръпки по гръбнака му, също както драскането на нокти по черна дъска, — побързай или ще закъснеем.

— След минутка, скъпа. — Залепи усмивка на лицето си, като в същото време му се искаше да запрати оловното преспапие право в хубавата й, безлична физиономия. Само при мисълта за трошенето на крехките й кости и бликнала ярка кръв, фалшивата му усмивка се превърна в истинска.

Жена му кимна царствено и излезе от кабинета. Сенаторът изчака, докато не чу деликатното потропване на елегантните й вечерни обувки Прада да заглъхва по теракота на коридора, и тогава просъска в телефона:

— Не ми пука как ще го направиш! Намери начин да я отвлечеш! Веднага! Тази вечер! Искам липсващите файлове на бюрото си до утре сутринта!

Той натисна бутона за край на връзката с такава сила, че счупи нокътя, чийто маникюр бе оправил тази сутрин.

Мамка му!

* * *

Какво правя тук?

Али си зададе този въпрос за втори път в рамките на двадесет и четири часа. Само че „тук“ в момента беше „Червената Далила“.

Името не беше обичайно за бар от подобен тип, но това със сигурност беше най-истинският рокерски бар, който изобщо можеше да съществува.

Целият под беше осеян с черупки от фъстъци, а от джубокса гърмеше Металика, която не успяваше да заглуши непрестанния шум от тракането на билярдните топки. Из въздуха се носеше мириса на застояла бира и цигарен дим.

Да, това определено беше най-типичният рокерски бар, който по някаква случайност бе ръководен от най-смущаващата жена на планетата, изглеждаща като фотомодел от петдесетте.