О, да, това не беше нещо ново, нито изненадваща реакция при загуба на близък. Може би тези неща бяха стари, колкото света. Несъмнено още пещерният човек е обладавал разгорещено своята партньорка, след като някой от племето е преминал във Великото неизвестно. В онзи момент фактът, че реакцията й не е съвсем необичайна, не й бе направил впечатление. Усещаше, че нещо вътре в нея умира и й беше необходимо… нещо. Нещо истинско и разтърсващо. Нещо, което да я предпази да не пропадне в черната бездна на мъката толкова дълбоко, че да не може да се върне никога повече.

И някак си Нейт беше усетил това. Беше разбрал. Потайният, намръщен и мрачен Нейтън Уелър беше видял нея през цялата болка и отчаяние. И онзи ден й беше направил рядък и прекрасен подарък.

Нежен.

Ето какъв беше той, когато отчаяно бе отдръпнала устните си от неговите и изненадващо безотговорно бе прошепнала: „Прави любов с мен“.

Още си спомняше как адамовата му ябълка подскочи и Нейт се вгледа в лицето й така, както правеше единствено той. С онази дива бдителност, с онази категорична настойчивост. Черни очи, които изгаряха душата й. Беше завладял устата й с целувка, която все още караше бузите й да се обливат с огнена топлина.

Той беше страстен, но — О! — толкова внимателен и нежен. Беше правил любов с устата й. Не съществуваше друг начин, по който да го опише. Собственическа, свирепа, състрадателна любов. И когато голямата му, покрита с белези и мазоли, длан, обхвана нежно лявата й гърда, тя бе въздъхнала. С ласкавото докосване на палеца си бе накарал зърното да се втвърди болезнено.

Резултатът беше мигновен. Неконтролируемо желание.

Божичко!

Али се разтрепери. Споменът я накара да се гърчи, докато Фъстъка не вдигна косматата си, покрита с белези муцуна и я изгледа недоволно.

— Нали знаеш, че има и други легла, в които можеш да спиш? — каза му тя. Животното й отговори като вдигна единия от задните крака над главата си и започна съсредоточено да почиства топките си. — Е, това е най-подходящият отговор, ако изобщо има такъв — промърмори Али, легна по гръб и сложи ръка върху очите си.

Беше се опитвала, Господи, как се беше опитвала през последните три месеца да забрави за този ден. Да забрави колко умели бяха устните и ръцете на Нейт. Да забрави как му бе отговорила, как се бе предала и отдала.

И през по-голямата част, по време на светлата половина на деня, успяваше да се справи.

Нощите бяха друго нещо.

През нощта не успяваше да отблъсне спомените надалеч. Често се събуждаше с пръсти между бедрата, опитвайки се да облекчи болката, породена от сънищата. А сега лежеше в легло, само през две врати от Нейт, контролът, който си налагаше по отношение на миналото, бе изгубен и всичко сякаш се разигра отново пред погледа й. Съзнанието й добави ярките, живописни детайли.

Горещо.

Широката му длан беше гореща, когато я прекара по хладното й бедро, под късата пола, с която бе облечена, и нито за миг не се поколеба, преди да отмести дантелата на прашките й. Грубият му палец безпогрешно откри горещия възел от нерви в основата на нейната женственост и започна да кръжи бавно върху него.

Голям!

Мазолестите му пръсти бяха толкова големи, когато леко проникна първо с един, а после и с втори, вътре в нея.

Това, което последва, беше по-скоро интуитивен спомен, отколкото действителна памет, защото в този момент мозъкът й беше престанал да работи. Можеше само да чувства. Създание от течни кости и бясно препускаща кръв. Същество, изградено единствено от желание, от страст.

Устата й помнеше вкуса му и как езикът му се гмуркаше в нея, отново и отново. Гърдите й се напрегнаха при спомена за широкия му гръден кош и триенето, което упражняваше върху тях, докато се движеше срещу нея. Пръстите й пламнаха от непреодолим копнеж, запазили усещането от допира до обтегнатите сухожилия и твърдите мускули, когато се беше вкопчила в ръката му, пъхната между телата им.

Тогава не знаеше дали го бе сграбчила, защото искаше той да спре, или да продължава вечно, затова само го държеше.

Помнеше експлозията на освобождаването си, как изкрещя името му и след това бездиханна се отпусна в ръцете му. Сети се колко бе учудена, когато я задържа в прегръдките си за един дълъг момент, шепнейки й безсмислени думички, докато дланта му галеше гърба й, преди да я вдигне и понесе обратно към джипа.

Тя отново потръпна. Фъстъка престана да се ближе, за да й хвърли един кратък гневен поглед, и пак се върна към заниманието си — безупречното почистване на гениталиите си.

— Ако продължаваш така, скоро ще останеш без косми — предупреди го Али, отхвърли завивката и отиде в банята. Погледна се в огледалото над мивката и се намръщи.

Дявол да го вземе!

Желаеше Нейт Уелър.

Не можеше да го отрича повече.

На разстояние от стотици километра беше лесно да обвинява разкъсващата душата й скръб за поведението си през онзи ден преди три месеца. Но сега, когато беше тук и той бе постоянно пред очите й? Беше просто невъзможно да продължава да се заблуждава.

Тази тръпка, стягането на кожата на главата й всеки път, когато той приближеше в рамките на десет метра от нея, неспособността й да спре да бръщолеви като някое от децата в детската градина. Всичко това беше вследствие на невъзможната й физическа реакция към него.

И онова нещо у него, което винаги я дразнеше безкрайно. Е, това беше просто болката и разочарованието, което усещаше, знаейки, че на него не му се налага да се справя с подобни затруднения.

Беше глупаво от нейна страна да не го разбере по-рано или може би просто се беше страхувала. Страх от всичко онова, което той я караше да чувства. Страх от всичко, което я караше да иска. Страх от… отхвърляне.

По дяволите! По дяволите!

Въздъхна дълбоко и наплиска пламналото си лице с хладка вода. Всичко това й идваше твърде много. И беше прекалено сложно.

Спря чешмата и се подсуши с пухкава тюркоазна кърпа. Тази нощ изобщо нямаше изгледи да заспи, така че можеше да слезе долу и да види дали има и други будни. Вероятно Беки ще бъде в настроение да споделят чаша вино — голяма чаша вино — и да си съчувстват взаимно, заради непрестанното им разочарование от мъжете.

Завърза колана на сатенения си халат и надникна в тихия коридор. Всички светлини бяха изгасени, включително и тези на долния етаж. Само под една врата се процеждаше слабо жълто сияние.

Стаята на Нейт.

Нима не беше абсурдно?

Единственият човек, с когото не искаше да сподели чаша вино, особено пък голяма чаша вино. Не се доверяваше на себе си, че ако изпие достатъчно алкохол, няма да го нападне, да го завърже за леглото и да седне върху лицето му.

Но все пак имаше нещо, което искаше да изяснят…

Глава 8

— Хайде! — промърмори Нейт, когато видя на екрана на лаптопа си извлечените от Ози — ъъъ… хлапето предпочиташе термина трансферирани — всички имейли от електронната поща на Григ за последните три години. Доброволно беше поел тежката задача да открие колко често партньорът му, неговият най-добър приятел и единствен довереник, е лъгал него и останалата част от екипа, като е приемал да работи за ФБР.

И сякаш това не беше достатъчно лошо, за да се сложи тъпата черешка върху тортата за този ден, трябваше да дава обяснение и да отговаря пред Шефа.

Какво повече искаше да узнае този човек?!

След като другите си легнаха, двамата обсъдиха внимателно всичко и на Нейт му се наложи да преразкаже всеки отвратителен, зловещ детайл, който си спомняше от не съвсем щастливото време, прекарано в Сирия, за да разберат дали може да има някаква връзка между онова, което се беше случило тогава и това, което се случваше в момента.

О, човече, не беше ли наистина забавно?!

Защото дори и след като бяха минали месеци и той беше разказвал историята достатъчно пъти, за да я предава механично, не успяваше да спре спомена, който мигновено изникваше в паметта му и започваше да изрежда пред очите му мъчителни картини, щом позволеше на ума си да поеме по този път. Това беше всичко, което бе необходимо; само една мисъл за онзи ден и мигом се връщаше в онази мизерна, малка колиба в затънтената част на Сирия.

Пазачите — група от три момчета, които бяха прекалено жестоки, за да бъдат наречени хора и твърде изобретателни в своята жестокост, за да бъдат сравнени с животни, бяха отишли някъде да се напият — каквато бе обичайната им програма — и той най-накрая успя да прегризе евтините въжета, с които бяха вързани ръцете му. Мина през вратата, благодарение на находчивостта си и с помощта на малко груба сила, като в крайна сметка успя, но с цената на три счупени ребра.

Замаян от болка и глад, се довлече през коридора до съседната врата.

Видя всичко толкова ясно и отчетливо, сякаш гледаше блу рей изображение.

Григ лежеше върху онази груба маса. Навсякъде имаше кръв. Прекалено много кръв. И вътрешности. А тази миризма… Мили Боже, разпозна я веднага. Това беше миризмата на един мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.

— Нейт?

При вида на Али, застанала на прага на отворената врата, мигновено се върна в настоящето.

Слава богу!

Ако продължаваше често да мисли за това, наистина щеше да се наложи да се консултира с психиатър, с което Шефа му проглушаваше ушите от известно време. Макар че, ако бъде абсолютно честен със себе си, идеята не беше съвсем глупава. Навремето, когато беше в морската пехота, познаваше много момчета, които бяха принудени от техните командващи офицери да минат през някаква форма на терапия. И макар повечето от тях да бяха протестирали и отишли с неохота, в края на лечението бяха постигнали някакъв баланс и понасяха по-добре ужасите на войната. Така че, да, идеята си я биваше, само дето мисълта да разкаже на напълно непознат какво е сторил го караше да се облива в студена пот.

Прокара лепкава длан по челото си, стана от стола и прекоси бос малката стая. Когато стигна до вратата, осъзна, че току-що се е измъкнал от най-лошия си кошмар, за да срещне най-дивата си фантазия.

Е, почти.

Щеше да бъде най-дивата му фантазия без тънката кремава роба, стигаща до бедрата й, през която успяваше да различи слабия оттенък на… — сини ли бяха? — сутиена и бикините, които толкова красиво покриваха всичко, което някога си беше мечтал да докосне с устни. Почистено от грима, лицето й като на принцеса от Дисни изглеждаше още по-невинно, а косата й около него беше влажна, малки мокри кичурчета бяха полепнали по бузите и челюстта й.

Боже, не можеше ли просто да се строполи мъртъв на място и да се приключи с това?!

— Али? Какво има? — едва успя да попита, преди да започне да точи лиги като куче. Кой знае защо температурата в стаята се покачи с десет градуса.

— Може ли да поговоря с теб за минутка? — Тя се взря в него, цялата сладост и светлина.

— Разбира се. — Нейт понечи да излезе в коридора, но тя го спря като сложи ръка на рамото му.

Нямаше да си спомня как се беше вкопчила с нокти в същата тази ръка, когато достигна кулминацията си през онзи ден на плажа. О, по дяволите, не! Категорично нямаше да си спомня за това.

Мамка му! Сега това беше всичко, за което можеше да мисли.

— Лично? — Тя погледна крадешком по коридора към затворената врата на Беки.

Не, не, не. Не! Безкрайно лоша идея.

— Ъъъ, естествено. — Отстъпи крачка назад и задържа вратата широко отворена, като тайно огледа стаята, за да се увери, че не е оставил нещо нежелано да лежи наоколо, като например снимката, която обикновено пазеше скрита в нощното си шкафче. Онази, която Григ бе щракнал лятото, преди да умре. На нея златистата коса на Али бе подхваната от лекия бриз, идващ от океана; младата жена се смееше с отметната назад глава. Онази, която Нейт бе гледал толкова често, че краищата й бяха започнали да се огъват.