Тя отвърна на целувката му, като плъзна и завъртя езика си в устата му така, че веднага забрави всяка мисъл. Изведнъж тя се отдръпна и обиколи с тънкия си пръст големия сбръчкан белег, високо горе на дясното му рамо.

— Ето този. Как го получи?

Той въздъхна. Очевидно нямаше да го остави на мира.

— Лоши рефлекси — призна неохотно, опитвайки се да я целуне отново, но вбесяващата жена му се изплъзваше.

— Лоши рефлекси? Какво означава това?

— Това означава, че не бях достатъчно бърз. — Тя го погледна толкова объркано и толкова сладко, че той не успя да се сдържи и се ухили. — Попаднахме в престрелка между два враждуващи наркокартела и аз се оказах на пътя на един заблуден куршум.

Младата жена се подпря на лакти и огледа голия му торс.

— Колко пъти си прострелван?

— Достатъчно често, за да знам, че и един път е твърде много.

— Винаги ли си така уклончив?

— Да.

Тя се намръщи и глупавото му сърце се преобърна, когато нослето й отново се набърчи така сладко.

— Ако започнем да говорим за всичките ми белези — отбеляза той, — ще трябва да останем тук и следващата седмица, сладурче. За съжаление, красивото и без белези тяло не е част от длъжностната ми характеристика.

— Хмм. — Тя отстъпи и положи глава на здравото му рамо. — Мисля, че имаш красиво тяло, въпреки всичките белези.

Жени. Боже, тях просто трябва да ги обичаш. Някак си виждаха красота във всичко. Белези, стари порутени сгради, новородени…

Нейт бе виждал такива. Те бяха сбръчкани, обикновено имаха странен цвят и малките им глави винаги изглеждаха с особена форма. Докато си мислеше за това, той не забеляза от колко дълго време Али мълчи, докато изведнъж не каза:

— Нейт?

— Да?

— Как го правиш?

— Кое, сладурче?

— Твоята работа. Има ли начин да се свикне с нея?

Човече, тази жена… тази жена беше твърдо решена да разкъса сърцето му по всички възможни начини.

Той не говореше за тези неща… никога. Дори и с Григ.

Но това беше жената, която обича, задаваше му тези трудни въпроси и за първи път осъзна, че иска да говори. С нея.

— Не. — Преглътна мъчително, когато безброй кървави спомени заляха съзнанието му. Толкова много ужас. Толкова много смърт. Погледна дланите си, както правеше доста често. Те бяха широки и груби, и той винаги беше изненадан да ги види чисти, въпреки количеството кръв, която беше пролял. — Човек никога не свиква с това.

Тя потрепери и той я придърпа още по-близо до себе си, притисна главата й под брадичката си. Потърка наболата си брада в нея и вдъхна земните аромати на секс и засъхнала кръв. Те се смесваха със сладкия чист аромат на Али.

— Григ никога не искаше да говори с мен за работата си — каза му тихо.

— Така е, защото ти наистина не искаш да чуеш това, сладурче. Григ само те е предпазвал.

— Но аз искам да знам повече. Григ беше единственият човек, който имах, Нейт. Единственият, който ме обичаше толкова много, обичаше ме повече от всеки друг на света. А аз дори не го познавах. — При последните думи гласът й се пречупи.

Прас! Да, това беше сърцето му. Отново.

Приглади копринената коса зад ухото й и погали изящната му извивка. Всичко в нея беше малко и меко и той обичаше всеки женствен сантиметър по тялото й.

— Познавала си най-добрата част от него. Пазеше я за теб.

— Но това е лъжа, не разбираш ли? — запротестира тя. — Познаването на един човек не означава да виждаш само добрата му страна, трябва също да знаеш и всички мрачни, ужасяващи неща за него.

Добре, но понякога мрачните и ужасяващи неща са прекалено мрачни и твърде ужасяващи.

— Какво искаш да ти кажа, Али?

— Не знам. — Въздъхна разочаровано. — Бих искала да ми кажеш как сладкият ми лъчезарен брат стигна до това, което правеше. Искам да ми кажеш, че го е направил, защото някой е трябвало да го стори и той сам е пожелал да го извърши. Искам да ми кажеш, че не е приел тази работа само защото е бил пристрастен към адреналина или е станал садист. Искам да ми кажеш… Боже, и аз не знам. Кажи ми нещо. Каквото и да е.

Проклет да е Григ! Вместо да направи именно това — да се довери на някого, той бе държал устата си затворена през цялото време точно както бе правил и Нейт.

Младият мъж си пое дълбоко дъх.

— Григ не беше нито адреналинов наркоман, нито садист. Той беше войник и патриот. Мъж на честта и почтеността. Ти го каза съвсем точно. Ако ние не поемехме дадена работа, някой друг щеше да я свърши. Може би дори някой, който е садист. Границата между мрака и истинското зло е много тънка. Давахме най-доброто от себе си, за да не я пресечем никога, макар че веднъж го направихме неволно. Това беше причината да напуснем службите и да отидем да работим за Шефа.

Али се надигна на лакът и го погледна в лицето с толкова мило одобрение. Каквото и да й кажеше, тя никога нямаше да си помисли нещо лошо за него.

Човече, само ако знаеше…

— Какво се случи? — прошепна, гледайки го право в очите.

Какво се случи? Бяха убили невинен човек, ето какво се случи.

— Когато правиш разузнаване с цел — започна да обяснява, и затвори очи, за да не гледа лицето й, докато разказва тъжната история. След онова, което бяха преживели през последните няколко часа, нямаше да понесе да види разочарование или недоверие, изписано на хубавото й лице, — може да наблюдаваш човека в продължение на дни, седмици, понякога дори месеци. Да го гледаш как пие кафе сутрин, как ходи до тоалетната, как прави любов с жена си, целува децата си. Той става все по-малко мишена и се превръща в човек. Много е лесно да натиснеш спусъка по мишената на стрелбището, но е много по-трудно, когато е жив човек. — Да, дори и след трудното, безпощадно обучение в морската пехота беше плакал като шибано бебе след първото си убийство. Спомни си как Григ го беше прегърнал утешително през рамо и тихо и методично бе изброил престъпленията на мъжа, когото беше убил. Накрая сълзите му бяха пресъхнали и той никога повече не плака заради друга цел… До случая в Москва. — Двамата с Григ се опитвахме винаги да правим собствено проучване за нашите мишени — продължи, като избута болезнения спомен за онзи първи път в най-далечното ъгълче на съзнанието си. — Искахме да бъдем сигурни, че мъжете, на чийто живот слагаме край, са си го заслужили. Че сме направили услуга на света, като сме затрили именно този човек.

— Можели сте да правите това? Не просто да получавате заповеди и да ги изпълнявате?

— Ако бяхме редови войници в пехотата, щеше да бъде точно така. Но нас ни изтеглиха директно от училището за снайперисти и ни зачислиха към специалните части. Това промени всичко. При спецоперациите имахме много повече свобода, много по-големи възможности за маневриране. Беше ни позволено да отделяме голяма част от времето за собствено разузнаване.

Али поклати глава, очите й блестяха, пълни със сълзи.

— Никога не съм знаела това. Григ нищо не ми казваше.

Нейт хвана брадичката й между палеца и показалеца си и я принуди да го погледне.

— Той не можеше, Али. — Толкова е просто.

Тя се взря в очите му и прочете истината в тях.

— Тогава значи ти и Григ сте сформирали екип за изпълнение на мокри поръчки на американското правителство.

— Не бяхме само ние — отвърна той, спомняйки си всички онези мъже, които бяха преминали през училището за снайперисти заедно с него и Григ, изтеглени също като тях от единиците им, за да бъдат вкарани в много по-секретни и много мръсни мисии на спецслужбите. — Имаше много мъже, които вършеха тази тежка работа. Те виждаха в сънищата си лицата на убитите хора, знаейки, че никога няма да бъдат напълно свободни и винаги ще помнят изражението в очите на своята мишена в последния й миг.

Усети дъха й до устните си, отвори очи и видя, че го наблюдава внимателно. Тя задържа погледа му, докато го целуваше нежно. Една целувка, изпълнена със състрадание и разбиране.

Бог да му е на помощ! Искаше му се да заплаче.

— Кажи ми, какво се случи преди три години, когато напуснахте морската пехота?

Все още му се гадеше всеки път, когато се сетеше за онзи мразовит ден в Москва. Вятърът бодеше като с ледокопи, влагата от дъха му образуваше ледени кристали в брадата му. Беше почти невъзможно да натисне спусъка, защото пръстите му бяха премръзнали. Но той бе успял. И като резултат — един невинен човек беше останал да кърви до смърт в студения руски сняг.

— Разузнавателните ни източници установиха, че крупен дилър на руско оръжие иска да се срещне с потенциални клиенти. Знаехме, че именно този човек е отговорен за въоръжаването на една африканска групировка, която използваше оръжието за прекалено брутална война и дори по-лошо… за геноцид. — Нямаше нужда да навлиза в подробности. Тя беше умно момиче. Вероятно би могла да събере две и две и да разбере за кой конфликт ставаше дума.

Конфликт.

Това беше още един от онези нелепи евфемизми, които описват изнасилването и обезобразяването на жените, отсичането на китките и ръцете на мъжете, манипулирането на децата и превръщането им в машини за убиване.

— Както и да е, в продължение на месеци американските служби се опитваха да спипат този мъж, имайки на разположение неопровержими доказателства срещу него, но той беше брилянтен и винаги успяваше да се изплъзне от капаните на нашето правителство, както и от много други неща, предвидени специално за него. Затова твърдо беше решено той да бъде заличен. Двамата с Григ бяхме натоварени с мисията. — Боже, не беше говорил толкова много от цяла вечност. Чувстваше се някак си… добре. Пречистен. — Не ни дадоха време да се подготвим. Нашата цел беше в движение и имаше само един конкретен час и едно определено място, за които разузнаването знаеше, че ще бъде уязвима. Естествено, човекът се появи точно там, където го чакахме. Само че не беше търговецът на оръжие, а неговият брат близнак. Професор по етика в Московския държавен университет. Баща на три деца. Но това установихме едва по-късно… — Поклати глава. Дори след всички тези години, все още чувстваше безсилието и гнева. — Информацията, която получихме, беше грешна, а ние нямахме време да я проверим. Поради тази причина отнехме живота на невинен човек. Тогава разбрахме, че е време да се махнем. Че е време да намерим друга работа, при която да можем да преценяваме сами, без капка съмнение, вината на нашата цел.

Усети като благословия ласката на крехката й ръка в косата си; сякаш бе докоснат от ангел, опрощаващ миналите му прегрешения. Искаше да падне на колене пред нея и да постави душата си в краката й, но единственото, което бе в състояние да направи, беше да се взира в очите й и да се вкопчи в разбирането, което виждаше в тях.

— Ти си добър човек, Нейт — тихо го увери тя, с твърд глас. — Ти и Григ, и двамата сте почтени патриоти. Не сте направили нищо срамно.

Той преглътна буцата студено съжаление, заседнала като айсберг в гърлото му.

— Каквото и да си мислиш, Али, каквото и да си гледала по филмите… В отнемането на живот няма нищо почтено. Ако имаш късмет, много късмет, това е само справедливост.

Младата жена се усмихна тъжно.

— И това е, което те прави толкова достоен, Нейт. Толкова необикновен и специален. Ти разбираш стойността на живота. Не намираш удоволствие в работата си, но въпреки това я вършиш — от чувство за дълг, за благото на всички. Ти си единствен по рода си.

Точно така.

— Благодаря ти, че ми разказа — прошепна и го целуна нежно.

По някаква причина му се прииска да се усмихне. Изведнъж се почувства по-леко, почти безгрижно. После тя се отдръпна назад и му се усмихна.

Охо! Познаваше този поглед.

— И така, докато все още си в настроение за изповед, защо не ми кажеш какво ти прошепна Далила онази вечер?