Григ се усмихна.

В този миг, докато тази последна усмивката красеше лицето на приятеля му, Нейт плъзна стоманеното острие между черепа и първия прешлен и прекъсна гръбначния мозък на Григ и… Всичко приключи.

Нейт отметна глава назад и изрева.

* * *

Велики Боже!

— Нейт! — Али сграбчи широките му рамене и здраво го разтърси. Тъмната му глава отскочи от плоската възглавница. — Нейт! Събуди се, за бога! — Никога през живота си не бе чувала по-страшен звук от този, изтръгнал се от гърлото му. Дори писъците на майка й в онзи ужасен ден, когато научиха за смъртта на Григ, не можеха да се сравнят с ужасяващия, сърцераздирателен вик на мъжа до нея. Звучеше като яростен, безпомощен зов на умиращо животно, примесен с рева на ядосан дракон и безутешната скръб на стотици животи.

След това стенанието спря, сякаш някой беше дръпнал шалтера.

Слава богу!

— Сънуваше — успокои го тя, поемайки си трудно въздух. Чувстваше се замаяна, но сега не беше време да се задъхва.

Той отвори черните си очи и се вторачи в лицето й. За един кратък миг изглежда не я позна.

— Това е само сън, Нейт — повтори Али, като се опитваше да успокои едновременно и него, и себе си.

По дяволите!

Нейт преглътна. Адамовата ябълка бавно се раздвижи под загорялата кожа на гърлото му, докато пулсът му биеше толкова силно, че й се стори, че може да го чуе. Ноздрите му се разшириха и за един кратък миг съзря в очите му пълно отчаяние… и неудържима болка. После той се извърна и скри страданието си от нея, сякаш то бе нещо, от което трябваше да се срамува. Вдигна завивката с глупавите щамповани риболовни блесни към лицето си и избърса сълзите толкова рязко, че би могъл да свали горния слой на кожата си, но това му действие беше напълно безсмислено, тъй като тя вече ги беше видяла. Тези покъртителни сълзи…

Боеше се, че ще ги вижда до края на живота си, заедно с ужасната, тъмна емоция, която бе зърнала в очите му в първите няколко секунди, след като се събуди.

— Ъъъ… Искаш ли да поговорим за това? — попита младата жена, когато Нейт отново се появи изпод завивката.

— Не! — Завъртя рязко глава настрани и отказа да я погледне.

— Добре. — Али въздъхна и плахо обгърна с ръце раменете му. За утеха. Не успя да го обгърне целия, но се обви около него и се притисна с всичка сила до тялото му. Пъхна глава под брадичката му, постави буза върху широките му, топли гърди и се заслуша във влудяващия ритъм на сърцето му, което препускаше почти неконтролируемо.

Проклятие! И нейното правеше същото. Никога през живота си не е била толкова уплашена, както когато ужасният вик на Нейт я изтръгна от дълбокия, спокоен сън.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Трябва да е било спомен от мъченията. Нали?

Или може би не. Нейт беше преминал през толкова много трудности, беше виждал толкова много ужасни неща, които тя не би могла дори да си представи, че вероятно бе напълно невъзможно да проумее какви отвратителни демони го дебнат, докато е уязвим и спи дълбоко.

Дълго време Али не продума, заслушана как стрелката на големия му, сложен ръчен часовник отмерва секундите, като по този начин даваше на себе си възможност да се успокои, а на него — да се отпусне.

Накрая, когато вече нямаше чувството, че сърцето й ще изиграе сцена от „Пришълецът“ и ще изскочи от гърдите й, тя попита:

— Това, ъъъ, често ли ти си случва?

Нямаше си и на представа колко.

— Достатъчно често — отвърна той. Гласът му бе строг и студен, много по-различен от този, с който разгорещено бе нашепвал името й през нощта, докато се изливаше в нея.

— За… за изтезанията ли?

Нейт се надигна. Бързото му движение едва не я изхвърли от леглото — което показваше колко е мек проклетият матрак, удобен като циментов блок. След това, отново без да я погледне, със замах свали дългите си крака от леглото и вдигна окървавените си дънки от пода.

— Казах, че не искам да говоря за това — изръмжа и обу панталона си на голо.

Макар че бе отхвърлена толкова студено, Али не можеше да не се възхити на прекрасното му тяло, което най-вероятно доказваше, че е малко повече от луда по него. Да, но това не беше нищо ново, нали?

— Добре. — Опита се да го успокои. — Аз само… — Поклати глава и седна. Нямаше представа как да се справи с тази ситуация, при която един човек звучеше като че умира в съня си и очевидно беше смутен, че тя е станала свидетел на неговата уязвимост, но щеше да даде най-доброто от себе си. Или, в този случай, щеше да прибегне до едно старо клише: — Ако някога пожелаеш да говориш за това, искам да знаеш, че за теб съм винаги тук.

Той се обърна. Красивото му лице изглеждаше необичайно сурово на мъждивата жълтеникава светлина на нощните лампи.

— Мислех, че това е само за една нощ.

Опа! Какво?

— Аз не… — Тя поклати глава. — Нямах предвид това. Просто си помислих…

— Забрави! — изсъска той. — Престани да мислиш!

— Нейт! — Младата жена протегна ръка към него, като с другата повдигна абсурдно смешната завивка върху голите си гърди. Изведнъж се почувства страшно уязвима. — Моля те, спри! Не е нужно да ми казваш какво си сънувал, но не… не го използвай като извинение да се затвориш отново за мен. Не го използвай като повод да ме отблъснеш. Просто искам…

— Не използвам нищо като оправдание — прекъсна я с презрително сумтене. — Не ми е и нужно. Споразумяхме се само за една нощ. — Отривисто посочи през прозореца към бледорозовата светлина, озарила източния хоризонт. Новият ден изглеждаше така, сякаш си слагаше червило. — Вече е сутрин. Така че… — направи вълнообразно движение с едрата си ръка — … зората на новия ден слага край на този малък, безумен експеримент.

Думите му я пронизаха чак до мозъка на костите.

Безумен експеримент?

— Но аз си помислих…

— Какво? — Той извърна леко глава и постави широката си длан като фуния до ухото си.

В този момент й се искаше да го удари. Отново. Само че този път така, че много, ама много да го заболи. Да го нарани толкова силно, колкото я нараняваше той.

— Виж — каза Нейт, като се наведе, за да си вземе ботушите, докато тя просто седеше и се взираше в него с ням ужас. — Сексът наистина беше страхотен, сладурче. Вероятно най-добрият в живота ми. Но и двамата знаем, че беше само за една нощ. Не го съсипвай с опита си да го превърнеш в нещо друго.

Вероятно най-добрият в живота му? Вероятно?!!

Сега искаше не просто да го удари, а да откъсне проклетата му глава.

— Ти си най-… — Пронизителният звън на мобилния му телефон прекъсна унищожителната обида, която напираше на езика й.

Той вдигна язвително вежди.

Да, спасен от звъна на телефона. Отново клише.

Али рязко затвори уста, наблюдавайки го как вади айфона от джоба на дънките си. Нейт й хвърли мрачен поглед, преди да поднесе апарата до ухото си.

— Призрака — кресна той, като обърна към нея широкия си гръб, който носеше крещящото доказателство — следите от ноктите й — за горещия екстаз на миналата нощ. Една нощ, която беше може би най-добрата в живота му, и която — очевидно — нямаше никакво желание да повтори.

Али се извърна. Не искаше да чува остатъка от разговора. Не й беше и необходимо. Всичко, което й трябваше да знае, беше изписано на подлото му, красиво лице.

Всичко бе свършило. Беше се съгласил на една нощ и тази нощ бе стигнала до неизбежния си завършек, така че й оставаше… какво?

Нищо, ето какво.

Нищо, освен мъчителния спомен за сладката страст, която бяха споделили. Нищо, освен ужасяващата увереност, че няма да обича никой друг мъж така, както обича Нейт. Нищо друго, освен едно сърце, което бе изпълнено с надежда, а сега бе разбито на хиляди кървави парченца.

Отхвърли завивката настрана и стана от леглото. Бързайки към банята, събра разхвърляните си дрехи и отказа да се поддаде на горещите сълзи, които неудържимо напираха под клепачите й.

Какво очакваше? Той беше Нейтън Уелър — Призрака. Ледения. Господин Безчувствен, както обичаше да го нарича Ози. Наистина ли си мислеше, че една нощ, прекарана с нея, изведнъж би го превърнала в някой друг? Е, той наистина се преобрази, но също както при Пепеляшка, метаморфозата му бе ограничена във времето. Не в полунощ, както е в приказката, а с появата на новия ден.

И не остави след себе си стъклена пантофка.

О, не! След себе си той успя да остави само глупавото й, импулсивно, разбито сърце.

Глава 17

— Трябва да се държиш здраво — инструктира Нейт Али, докато се движеха в натоварения чикагски трафик. Фантома се провираше между колите, които нямаше как да направят място на ревящия двуколесен звяр. — Ози току-що се обади и ми съобщи, че тунелът под реката не може да се използва, затова се налага да минем през главната порта като светкавица.

— Тунелът под реката? — Гласът й звучеше дрезгаво, все едно не го беше използвала много отдавна. Е, не беше изненадващо, тъй като това бяха първите думи, които си разменяха, след като Нейт провали всичко в онази окаяна мотелска стая.

Почти петнадесет часа Али бе запазила пълно мълчание и се бе опитала да се докосва до него възможно най-малко — само в случаите, когато се налагаше да се подпре на тялото му от страх да не падне на завоите. Никога не бе предполагал, че е възможно да жадува… или да му липсва толкова много обикновения контакт с друго човешко същество.

— А, искаш да кажеш пещерата на Батман42 — отговори сама на въпроса си. — Какво се е случило?

Човече, само при звука на гласа й сърцето му забързваше ритъма си. Може би, ако вземеше следващия завой по-рязко, тя щеше да бъде принудена да увие ръцете си около него и след това… Не. Имайки предвид, че през целия път на връщане се бе притискала назад към облегалката, по-вероятно би предпочела да излети от седалката на Фантома, отколкото да го докосне и с пръст.

Проклятие! За относително интелигентен човек понякога се държеше като първокласен надут глупак. Тази сутрин беше един шибан пример за това.

— Спомена за някакъв проблем с хидравликата на отварящия механизъм на вратата откъм страната на „Черните рицари“ — отвърна Нейт. — Можем да влезем в тунела през входа, намиращ се на паркинга, от другата страна на пътя, но тогава ще се наложи да стоим вътре. Само Бог знае колко време ще отнеме преди Бунтарката да оправи проблема. Не знам за теб, но на мен мисълта да стоя затворен в онзи усоен проход, под тоновете мръсна вода на река Чикаго, изобщо не ми звучи примамливо.

Ха! Изведнъж се превърна в словоохотливата Кати43?

Не беше произнасял толкова много думи от… Е, откакто Али го бе прегръщала силно и нежно бе изтръгнала от него историята за Москва.

Може би се опитваше да компенсира всичките часове на мълчание днес… или просто беше задник.

Помисли си, че тя ще заложи на последното.

— Хмм — измърмори младата жена, без да предполага каква е посоката на мислите му. — Съгласна съм с теб, но защо трябва като светкавица… Хей! Тъпанар! — Тя заплаши с юмрук таксиметров шофьор, който за малко да ги прегази в стремежа си да пресече на зелено.

Леле, подложи едно момиче на силен стрес за няколко дни, облечи го в черна кожа, дай му пистолет и изведнъж то се превръща в Зина — принцесата воин44.

Шофьорът сигурно бе видял изражението „Мога да кастрирам мъж само с мисълта си“ на лицето й, защото вдигна ръце в знак на „Извинявам се!“ и Али изръмжа:

— Както и да е… Само не разбирам защо трябва да минем като светкавица през предната порта. Има ли нещо, което не ми казваш?

Нейт не можеше да повярва, че водят този почти разумен разговор след начина, по който бе оплескал нещата в „Хепи Ейкърс“. Беше се държал като пълен идиот, но, мили Боже, никога не бе очаквал да се събуди от непрекъснато повтарящия се сън за ужасната смърт на Григ и да види над себе си красивото, загрижено лице на Али.