Добре, с това темата за психолога бе приключена.

— Ами тогава нека да ги попитаме — капитулира той, обещавайки си по-късно да върне Призрака към въпроса за психическото му състояние.

Франк Найт се надигна иззад бюрото си, когато Пати — съпруга на Дан и офис мениджър на „Черните рицари“ АД, влезе в кабинета му.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа — каза тя, — но Джералд съобщи, че на портала имаме посетител. Алиша Морган иска да види Призрака.

И последната искрица от черния огън, който се бе разгорял в очите на Нейт, след като бе заявил, че Ейс ще бъде супер попълнение, мигом изгасна. Мъжът надяна отново на лицето си обичайната маска на студено безразличие.

Е, сега наистина стана интересно!

* * *

— Какво правиш тук, Али?

Младата жена подскочи, стресната от дълбокия мъжки глас. Беше се унесла в глупавата мисъл, че ако червенокосият гигант не й беше казал къде да паркира колата, би могла да реши, че е ням.

Дяволите да го вземат! Несъмнено Нейт беше наследил умението да стъпва безшумно от дядо си — чероки, заедно с орловия нос, блестящите черни очи и гарвановочерната коса. Това беше най-дразнещият му навик — просто да се… материализира.

— Нейт, аз… съжалявам, че ти се и-изтърсих по този начин. — Сърцето и устата й започнаха да заекват едновременно, както винаги, когато я хванеше неподготвена. Някак си успяваше да я превърне от решителна, уверена жена в заекваща, колеблива идиотка. Наистина чудесно начало, Али. — Може би трябваше да се обадя…

Но се бе опасявала, че ако му позвъни и чуе гласа му, ще промени решението си. А този път беше сигурна, наистина сигурна, че има нужда от неговата помощ.

Единственият му отговор беше глухо ръмжене, което сякаш дойде изпод земята. Очевидно двамата с червенокосия гигант са взимали уроци и са били най-добрите ученици в Училището по некомуникативност и неспособност да се дават отговори.

Типично. Точно реакцията, която бе очаквала.

Потисна желанието си да завърти очи. Вместо това реши да се поглези и позволи на погледа си да се плъзне по Нейт, който запълваше пространството между двете крила на портата от ковано желязо. Беше напълнял след последната им среща. Не че беше лошо. Тогава бе твърде слаб. Сега срещу нея стоеше висок над метър и осемдесет мъж с твърди, добре оформени мускули и силно загоряла кожа. Гъстата черна коса беше малко по-дълга, опираше в яката му и съблазнително се къдреше около ушите. Е… съблазнително за някоя наивна жена, може би. Всяка наивна жена, прекарала дори десет минути в негово присъствие, много бързо щеше да осъзнае, че в него няма нищо съблазнително, освен невероятно красивото му лице.

А то наистина беше невероятно красиво.

Жалко, че характера и поведението му бяха като на скункс.

— Не искаш ли да ме поканиш вътре? — попита с неохота, когато й стана ясно, че той е напълно доволен просто да стои там, под знойното лятно слънце, и да я гледа така, сякаш е нещо миризливо, залепнало на подметката на обувката му.

Той наведе леко глава и скръсти ръце пред гърдите си, при което впечатляващите му бицепси изпъкнаха още повече и изпънаха ръкавите на сивата тениска. Младата жена потръпна, въпреки жегата, когато си спомни какво е усещането да те прегръщат тези невероятно силни ръце…

По дяволите, Али, просто го забрави!

Проблемът е, че не беше в състояние да го забрави, дори и за една нощ. През последните три месеца я измъчваха сънища, в които…

— Какво правиш тук? — попита мъжът отново. Имаше странния навик да съкращава всичко до няколко думи. Сякаш нямаше време да се занимава с още няколко досадни, допълнителни срички.

— Трябва да говоря с теб.

Той сви рамене.

— Тогава говори.

— Не тук. — Тя му отправи своя патентован що за кретен си ти? поглед. — Някъде насаме. Ти живееш тук, на това място, нали? Също като Григ навремето? Защо не ме заведеш в твоето жилище, можеш да ми предложиш и питие? — Младият мъж присви очи и зачака. Повдигайки брадичка, Али изпъна рамене и го погледна решително. — Предположих, че ще реагираш по този начин. — Още една причина да не се обади, за да го предупреди за предстоящото си идване. Не искаше да му даде време да измисли извинение, за да не я види.

Али се завъртя на пети и тръгна към колата си. Докато отваряше рязко багажника, го наричаше мислено с всички мръсни имена, за които можа да се сети. Прокле както него, така и безмилостните лъчи на слънцето, които прежуряха раменете й, докато вадеше куфара. Сложи го с колелцата на земята, издърпа телескопичната дръжка, вдигна чантата си по-високо на рамо и закрачи обратно към Нейт, докато струйка пот се спускаше между плешките й.

Не беше сигурна коя е причината за лошото й настроение, дали непоносимата температура, или неудобството, което изпитваше винаги около този мъж. Вероятно и двете. Или може би просто беше ядосана на себе си, че изобщо предприе това пътуване.

Докато беше жив, Григ бе успял да я вкара в доста неприятни ситуации — и естествено, винаги той беше този, който я измъкваше от тях. Но това вече беше повече от нетърпимо. Този голям, мил глупчо продължаваше да я въвлича в съмнителните си истории дори от гроба.

Проблемът беше, че този път нямаше как да дойде да я спаси. Ето защо тя беше тук, топеше се от горещината, която излъчваха чикагските тротоари, нервите й се бяха опънали до крайност от оглушителната тишина, която я заобикаляше, докато чакаше Нейт да каже нещо… каквото и да е.

Разбира се, да се надяваш на нещо такова беше толкова нелепо, колкото и да се опитваш да пикаеш срещу вятъра, тъй като човекът просто си стоеше там и се взираше в нея, без дори да си помръдне пръста, за да й помогне за багажа — непоносим грубиян.

— Е, къде ме искаш? — най-сетне попита Али, за да запълни задушаващата тишина.

За секунда в очите му проблесна нещо, моментна искра, която оживи безстрастния му черен поглед, а после изчезна толкова бързо, че младата жена се зачуди дали изобщо е било там.

Не, реши тя, със сигурност й се е сторило, че е видяла нещо, защото това би означавало, че е предизвикала някакво вълнение в него, а доколкото й бе известно, мъжът беше същински киборг.

— Е? — нетърпеливо попита отново, когато идиотът просто продължи да стои там. В мълчанието му имаше нещо хищническо, което винаги я смущаваше. А, да, дори червенокосият гигант успя да отмести очи от монитора, за да наблюдава малката драма, която се разиграваше пред него.

Страхотно!

— Ще останеш тук? При мен?

Защо прозвуча така, сякаш с това тя рискува живота си?

— Да, точно това имам предвид. Последните двадесет часа прекарах в колата, нямам желание да карам още толкова обратно до дома. От мазната храна в крайпътните заведения ми се поду коремът. От многото кофеин очите ми се въртят в черепа като топчета за флипер. Уморена съм. Жадна съм. Не съм отседнала в хотел по причини, които ще ти обясня, след като ми позволиш да вляза и ще ти бъда много благодарна, ако го направиш веднага, така че да се махна от това изгарящо кожата ми слънце. Мислех, че лятото в Чикаго е приятно, а всъщност е като проклета огнена пещ. Ако не се лъжа, дезодорантът ми отдавна не действа, а супер голямото безалкохолно, което си купих на границата с Индиана започна да напомня за себе си, което означава, че скоро ще се наложи да използвам тоалетната. Така че — да, имам намерение да остана тук при теб.

Беше го направила отново. Издайническото потрепване на челюстта му показваше, че явно отново го е заляла с огромно количество словесна диария.

Но, каза си тя, поне бе преодоляла първото препятствие, заявявайки намеренията си, макар да го бе направила тромаво и изключително многословно.

— Докога? — попита Нейт неохотно.

— Толкова дълго, колкото е необходимо. — Повдигна брадичка и го погледна смело, все едно му казваше: „Хайде, противопостави ми се, ако смееш“.

Тишина.

Какво друго още трябваше да направи?

— Виж, това е най-малкото, което можеш да сториш за малката сестра на най-добрия си приятел — добави тя. Да, знаеше, че е удар под кръста, но дявол да го вземе, той сам я принуди да извади тежката артилерия.

— Добре — капитулира мъжът, макар на лицето му да бе изписано изобщо не ми се иска да го правя. — Но ще отидем в главната работилница… засега. — Обърна се и влезе през портата.

— Добре. — Тя намести отново дръжката на чантата си и погледът й залепна за съблазнително изглеждащия задник, обгърнат в спортни панталони цвят каки, дълги до коляното. Чудесно оформени седалищни мускули! Мъжът беше истински кретен, но Али просто не можеше да спре да точи лиги.

Според нейното мнение това беше огромна загуба, тъй като човекът беше толкова мрачен. Или може би беше невероятен късмет. Защото, ако имаше дори само един грам чар, тя щеше да е обречена още от първия ден.

На седемнадесет бе изпълнена с хормони и любопитство, копнееше да се влюби диво и страстно в момче, което да боготвори земята под краката й. По това време беше убедена, че това хипотетично момче ще бъде красиво и забавно, с най-невероятната, разтапяща сърцето, усмивка.

Нейт определено покриваше критериите й за красив мъж. Уф! Когато го видя за първи път, краката й се подкосиха и едва не тупна по задник.

Все още си го спомняше така, сякаш беше вчера…

Беше предпоследният й ден в гимназията. Носеше любимите си дънкови къси панталонки и тениската, която си беше купила предната седмица, преди концерта на Бон Джоуви. Намираше се в кухнята на родителите си и се беше замислила дълбоко за теста по математика, който бяха правили първия час — тестът, за който не бе учила толкова, колкото беше необходимо — когато изведнъж подскочи и — Бам! Това беше любов от пръв поглед.

Любов, продължила точно пет минути, защото Али бързо разбра, че на ефрейтор Нейтън Уелър му липсва каквото и да е чувство за хумор, а скоро след това заподозря, че мъжът дори не знаеше как да се усмихва. Освен това, той правеше измъчена физиономия всеки път, когато се опиташе да го ангажира в разговор, което уби всичките й мечти още в зародиш. Буквално.

Така че, да, вероятно бе наистина добре, че Нейт беше така навъсен, в противен случай още преди години щеше да е загубила сърцето си по него.

Той се обърна и я хвана да се взира в него.

— Идваш ли? — попита лаконично, сякаш изобщо не му пукаше, ако отговори с „не“.

— Разбира се. — Тя вдигна високо нос и покорно го последва в шибания Форт Нокс.

Когато най-накрая достигнаха стоманените врати на фабричната сграда, той извади някакъв странно изглеждащ ключ от джоба си и го пъхна в още по-странна дупка, която не беше забелязала, тъй като беше скрита зад нит. Прозвучаха серия от кликвания и звуков сигнал, последван от силен трясък.

Огромната метална врата се отвори почти безшумно.

Обикновена работилница за мотоциклети! Как ли пък не!

Глава 2

Вашингтон, окръг Колумбия

Седнал в дългия черен седан, паркиран на изцапания с мазни петна паркинг пред магазин 7-Илевън2, сенатор Алън Алдъс наблюдаваше млад афроамериканец, облечен в потник на дупки, който изстреля фаса на цигарата си през мършавото си рамо, преди да се отправи към сребрист мерцедес, паркиран до въздушните тръби на климатичната инсталация. Провисналите дънки на мъжа оставяха на показ абсурдно голяма част от долното му бельо, а обувките на надутото копеле вероятно струваха много повече, отколкото изкарва на месец.

Маратонки бе терминът, който използваха децата в днешно време. Идиоти!

Алдъс видя, че стъклото на мерцедеса се плъзга надолу, забеляза бързата размяна и златното копче на ръкавела на водача. Малкото бижу говореше за богатство и благоденствие и Алдъс предположи, че току-що е станал свидетел на това как някой високопоставен държавен служител се снабди с ежедневната доза от самостоятелно предписаното успокоително.