— Мамка му! — изруга Нейт и Ози натисна бутона „пауза“ на видеото, когато събраната около монитора група се обърна към Призрака. Той прокара трепереща ръка по лицето си; триенето на наболата му брада прозвуча като от шкурка срещу грубата му длан. — Не си спомних името Дилейни, защото Григ винаги го наричаше човекът GQ46.

— Какво си спомняш сега? — настоя Франк. Сивите му очи бяха зачервени, но гледаха будно.

— Не много. — Нейт поклати глава със съжаление, ругаейки под нос. — Само, че Григ беше толкова впечатлен от уменията на този човек, колкото и от усета му към модата.

— Хмм — изсумтя Франк, очевидно изключително безразличен към някой, който се интересува от мода. После всички се обърнаха отново към екрана на компютъра. Ози пусна записа отново.

— И така… Дилейни ми се обади и каза, че има работа, която само аз мога да свърша, тъй като не се доверява на никого в неговия офис или на някоя от другите агенции. Предупреди ме, че е от решаващо значение да не споменавам на никого за мисията, дори и на вас. Твърдеше, че е много рисковано, и има елементи в играта, които не може да контролира, затова иска да ограничи опасността, като възможно най-малко хора знаят за задачата. Така… — Григ поклати глава и се усмихна с прекрасната си, безгрижна усмивка. — Знам, че в момента всички ме проклинате, но Дилейни не би ме потърсил, ако не се намираше в затруднение, което… — Усмивката на Григ се превърна в гримаса. — Оказва се, че той е… ъъъ, беше… По дяволите, ще стигнем до тази част по-късно.

Така или иначе, съгласих се да поема работата и снощи се срещнах с него във Вашингтон. Той ми каза, че подозира един точно определен сенатор, някой си Алън Алдъс, в продажба на незаконно оръжие за крайно радикални пакистански племена — което, разбира се, не бива да става. До този момент Дилейни не беше успял да получи доказателства, за да арестува сенатора. Накратко казано, докопал се някак до паролата за компютъра на сенатор Алдъс и до кодовите имена на файловете за продажбата на оръжието. Нуждаеше се от мен, за да отида на даваното от сенатора парти под прикритието на бодигард и да копирам файловете. И не, Ози, в компютърната система на Алдъс не може да се проникне отвън. Специално попитах Дилейни. Освен това се поинтересувах защо не го направи сам, при което той се уплаши много и заяви, че е убеден, че сенаторът е по следите му и има хора в собствената му агенция, които знаят за сделката и го прикриват. Каза още, че го наблюдават и следят. Знаете, типичната параноя на правителствения служител. Все пак аз бях впечатлен от уменията на този човек в Ню Мексико, така че се съгласих да му помогна, стиснахме си ръцете и се разделихме.

Задачата беше елементарна и мина гладко, без проблеми. След партито, обаче, Дилейни не се появи и… какво мислите откривам? Че човекът е мъртъв! Предполага се, че е заспал зад волана и е паднал в реката. — Григ завъртя красивите си кафяви очи. — И сега се намирам в задънена улица. Нямам представа на кого да предам тези файлове. Очевидно това нещо е много сериозно и опасно като пъкъла, след като приспаха завинаги правителствен агент. Нямам представа кой е замесен в играта, но със сигурност има хора от висшите етажи на властта. На всичкото отгоре, Призрак, двамата с теб трябва да летим за Истанбул в три, което е… — Григ погледна часовника си — точно след два часа. Така че… — той въздъхна тежко — ето какво е моето решение: Изпращам по пощата флашката, в която е цялата информация, на Али. Тя ще си помисли, че това са снимки и както винаги ще я запази. Надявам се да се върна от тази мисия, да я взема и да разбера какво точно, по дяволите, трябва да правя с нея. Но както казах в началото, ако гледате това, може би съм мъртъв, лайното е ударило вентилатора и аз безкрайно съжалявам за цялата скапана бъркотия. Това е. — Григ се намръщи, на обикновено усмихнатото му лице се изписа силна тревога. — С изключение на едно последно нещо… Призрак, Нейт, братко мой, трябва да бдиш над Али вместо мен. Просто… да си сигурен, че всичко е наред, нали?

Със затаен дъх всички гледаха как видеоизображението му се приближи съвсем и после екранът потъмня.

— Мамка му! — изруга Франк, а Али тихо хлипаше в мократа кърпичка.

О, Григ. Милият ми луд и безстрашен брат.

— Е, предполагам, че това тук разби на пух и прах теорията ти, че Григ Морган е искал да продаде файловете на черния пазар? — каза Ози на агента.

Подсмърчайки, младата жена вдигна глава, която сякаш тежеше цял тон, точно навреме, за да види как Золнер направи гримаса.

— Добре де, както казах, вече бях установил, че Алдъс ме е лъгал от начало до край.

— Каква е ползата за теб? — попита Шефа. Грубо изсеченото му лице изглеждаше особено строго. — Пари?

— Виж — сопна се бившият агент и трепна, когато сцепената устна го заболя. Дан Ман бе свършил наистина чудесна работа върху лицето му. Едното му око бе подуто и почти напълно затворено, а другото имаше доста гадна рана точно под веждата. Сцепената кожа бе набързо затворена с лейкопласт, без да е почистена, така че по нея все още имаше засъхнала кръв. — Не съм длъжен да ви давам обяснения. Да, Алдъс ме нае да открия и да му осигуря файловете. Каза ми, че са строго секретни и има опасност да бъдат продадени на най-висока цена. Да, следях мис Морган в продължение на месеци и без съмнение съм я изплашил до смърт. Да, мотаех се наоколо, опитвайки да разбера точно какво, по дяволите, става. Но в мига, в който се убедих, че сенаторът ме лъже, спрях да взимам парите му. Така че да ти го начукам! И слез от коня, дето си го яхнал!

Золнер скочи от мястото си и сгъваемият метален стол, на който седеше, падна със силен трясък. Без да каже нито дума повече, мъжът се отправи към стълбището, водещо към първия етаж.

— Чакай! — кресна Франк на агента, който се обърна с лице към групата, дишайки тежко като разгневен бик. — Успокой се, по дяволите! — изрева Шефа, също много ядосан. — Не те обвинявам в нищо, много си чувствителен. Просто се опитвам да разбера мотивите на всеки един, забъркан в тази каша.

Золнер се взря с по-малко увреденото си око в зачервеното от гняв лице на Франк Найт.

— Моите мотиви засягат само мен — изръмжа той.

— Добре! — Шефа вдигна широките си длани нагоре. — Няма значение. Задръж проклетите си мотиви само за себе си. Но няма да си тръгнеш оттук. Идваш с нас.

Агентът скръцна със зъби, но успя да попита спокойно:

— Идвам с вас къде?

— Вашингтон — информира го Франк. Тонът му предупреждаваше, че няма да толерира „ако“ или „но“. — Президентът и началник-щабовете ще бъдат много заинтересовани от информацията в тази флашка и ще искат да говорят с теб за сътрудничеството ти с Алдъс.

— Как можеш да си сигурен, че Съветът на главнокомандващите не участва в малката игра на Алдъс? — попита Золнер. — Може да заведеш всички ни в бърлогата на звяра.

— Опитът — отвърна Шефа с решителен глас — и фактът, че ги познавам лично. Те може да са сбирщина задници, но сред тях няма човек, който би се включил в подобно нещо.

— По дяволите! — изруга бившият агент, после потръпна отново и вдигна пръст, за да избърше капката кръв, бликнала на долната му устна.

* * *

О, по дяволите! Те тръгваха!

Ще я оставят тук, докато всички отлитат за Вашингтон и тя…

Е, имаше само едно нещо, което може да направи.

— Идвам с вас — заяви Али, преглътна сълзите и с вдигната брадичка се взря в строгите, уморени лица на хората около себе си. О, само да не се осмелят да я разубеждават, защото ако се опитат… Е, тя щеше да се погрижи да не го направят. — Аз заслужавам да видя края на тази история.

— Али… — започна Призрака, но беше прекъснат от острия тон на Франк.

— Добре, Али — изръмжа едрият мъж, който или беше прочел категоричното няма начин да се откажа изражение на лицето й, или просто нямаше желание да отделя време, за да спори с нея. — Приготви каквото ти е необходимо. Военният транспорт, с който ще пътуваме, излита от военноморска база „Големите езера“ след деветдесет минути.

Младата жена кимна и бавно се изправи от стола, старателно избягвайки притеснения, войнствен поглед на Нейт.

Знаеше, че му се иска да спори, за да я принуди да остане тук, където е безопасно, но в момента не беше в настроение да се разправя с него. И точно сега изобщо не я беше грижа за безопасността.

* * *

— Лобистите им казват, че са им необходими само още два гласа и тогава ще бъдем готови да предприемем… — Каквото и да искаше да каже Рон Дън, сенаторът от Ню Джърси, остана недоизречено, когато двама мъже в черни костюми нахлуха в офиса на сенатор Алън Алдъс, плътно следвани от разтревожената секретарка, която работеше за него от двадесет години.

— Много съжалявам, сенатор Алдъс — задъхано каза тя, кършейки жилестите си ръце, преди да бутне с пръст трифокалните очила нагоре по носа си. — Казах им, че сте в заседание, но те просто минаха покрай мен.

— Всичко е наред, Джанис — увери я Алдъс, макар че като видя мъжете, крачещи към него, помисли, че това съвсем не е така.

Тайните служби?

Точно на такива приличаха момчетата, с техните еднакви черни костюми и тези прозрачни пластмасови проводници, които се виеха нагоре от колосаните им бели якички и дискретно изчезваха в ушите им.

Мъжете в черно, лично и отблизо.

— Сенатор Алдъс — каза единият от тях с акцент, какъвто всъщност нямаше, — трябва да дойдете с нас.

— Рон — обърна се сенаторът към откровено любопитния човек, седнал срещу него. Беше много внимателен в старанието да запази изражението си любезно, — ще трябва да обсъдим това по-късно.

— Ъъъ… естествено. — Сенаторът от Ню Джърси се изправи, без да прави опит да скрие любопитството си, докато гледаше как двамата мъже в черно се придвижват като роботи и обграждат колегата му.

Алдъс изчака търпеливо, докато Рон излезе с Джанис по петите му, преди да се изправи и бавно и старателно да закопчее копчетата на двуредното, силно вталено сако на костюма Хуго Бос. Издърпа навън закопчаните със златни копчета ръкавели и погледна към търпеливо чакащите го придружители с цялата дързост на американски сенатор.

— Господа — произнесе той с леко снизходителен тон, — какво, по дяволите, си мислите, че правите, като нахлувате тук и ми разпореждате да…

Помисли си, че вената на слепоочието му ще експлодира, когато мъжът в черно-I го прекъсна:

— Бяхме инструктирани, сенаторе. — Въобразяваше ли си или наистина върху лицето на този тип се появи подигравателна усмивка, когато произнесе титлата му? — Трябва незабавно да ви придружим до Белия дом.

Сенаторът отвори уста и тогава мъжът в черно-II реши да се намеси:

— Трябва да знаете, сър, че също така бяхме инструктирани да ви отведем насила, с белезници, ако не пожелаете да дойдете доброволно.

Студена пот изби мигновено по челото му, навлажни мишниците на ризата под сакото и бавно се спусна в отвратителни струйки към кръста му. Независимо от това, в същото време кръвта във вените му се вледени.

— За какво става въпрос? — попита, но се сети само за едно нещо, което можеше да доведе Тайните служби до вратата му, за да го придружат до Белия дом, със сила, ако е необходимо.

Тези шибани файлове!

Не беше чувал нищо от Джони, след като научи за смъртта на Роко, но всъщност и не очакваше обаждане до довечера. Джони бе обещал, че госпожица Морган и бившият сержант Уелър са вече пътници. Заради заплашителния тон, с който звучеше грубият глас на Джони, Алдъс му вярваше.

Сега усети тежестта на мобилния телефон с предплатени разговори като оловна тухла във вътрешния джоб на сакото си.

Възможно ли беше Джони да се е провалил? Ако файловете бяха намерени? Това беше единственото, което обясняваше ситуацията.

И за първи път в целия му луксозен живот заплахата от личен провал надвисна над Алън Алдъс като чудовище с отровни зъби.

* * *

Франк огледа Овалния кабинет и поклати глава. Не само че никога не си бе представял, че ще влезе в тази стая с нейните антични мебели, гипсови релефи и истинска живопис с маслени бои — както се досещате и с оригинална картина на Джордж Вашингтон — ами и никога не бе предполагал, че ще седи в нея с тази странна група от хора около себе си.