Джули Уокър - Ад на колела

Мамка му!

Сякаш не се беше унизила достатъчно през последните няколко дни, та сега стигна дотам да направи и немислимото. Беше ли незаконно да се повръща в Овалния кабинет? Разбира се, навярно не би било проблем, ако го направи президентът. Дори той би могъл да страда понякога от стомашно неразположение, но да повърне един цивилен?

Тя погледна към масивната двойна врата, през която агентите от Тайните служби тъкмо извеждаха насила крещящия сенатор и зачака да се втурнат обратно вътре, да й сложат белезници и да я хвърлят в Гуантанамо за унищожаване на частна собственост или… или за разпръскване на биологично опасни материали в правителствена сграда, или за каквото и да беше там.

Но не.

Не се появиха никакви облечени в черно, гледащи строго мъже, които да я отведат. Слава богу! Не беше създадена да лежи в затвор. Плюс това, нали се сещате, имаше страх от тесни пространства.

Али въздъхна тежко и погледна още веднъж в посока на Нейт, но него го нямаше. Потърка с разтреперана ръка треперещите си устни и преглътна горчивите жлъчни сокове, останали в устата й.

— Нейт? — Тя се обърна към Франк. — Къде е той…

— Най-добре е да оставиш Призрака сам за няколко минути — посъветва я мрачно Шефа.

Тя се давеше в сълзи и не можа да направи нищо друго, освен да кимне.

Няколко минути.

Можеше да му ги даде.

И когато се върне, щеше да му каже, че не би могла да си представи каква неизмерима сила е била необходима, за да реши да сложи милостиво край на живота на брат й. Защото трябва да е било милост. Нямаше друго обяснение.

Щеше да му каже как не може да си представи света без него. Как мисълта за връщането й към улегналия й, скучен живот след всичко онова, което се бе случило, след всичко онова, което се случи между тях, я караше да иска да се свие на кълбо и да умре.

Щеше да му каже най-важното от всички неща. Щеше да му каже, че го обича…

Но секундите се превърнаха в минути, а минутите — в час, докато мъжете около нея обсъждаха съдбата на сенатор Алдъс.

Когато Франк най-накрая се обърна и я погледна, изражението му й каза всичко, което й бе необходимо да знае.

Нейт нямаше да се върне.

Главната квартира на „Черните рицари“ АД

Шест седмици по-късно…

— Вземаш си отпуск? — изръмжа Шефа от прага на отворената врата.

Беки вдигна поглед и после бързо го върна обратно към куфара, чийто цип в момента закопчаваше.

— Да — отвърна тя, настрои кода на секретната ключалка, сложи куфара на пода и издърпа телескопичната дръжка.

— Имаше ли намерение да го споделиш с мен, твоя шеф, в обозримо бъдеще?

— Веднага, след като слезех по стълбите, Шефе — отговори тя, мина покрай него и се отправи към споменатите стълби. Чу как големите му ботуши затракаха по металните стъпала. Всеки удар от стъпките му беше в съзвучие с тежкия ритъм на умореното й сърце.

Не искаше да го направи по този начин. Беше се надявала да има няколко ценни минути, за да излезе с малка прощална реч, нещо оригинално и изтънчено, но той я бе изненадал, преди да успее да подготви нещо.

Не беше ли това типично? Винаги да бъде една крачка пред нея. Сякаш притежаваше шесто чувство, когато възникнеха смущения в добре нагласения му малък свят.

И точно от този малък свят трябваше да изчезне незабавно или щеше да се превърне в шибани ядки48, както обичаше да казва Ози.

— За колко време? — попита той, все още следвайки я по петите, докато тя се отправяше по дългия коридор към входната врата.

— Един месец — отвърна младата жена, борейки се с внезапния порив да заплаче. Правеше го много често след смъртта на Пати. Всеки път, когато минеше покрай малката тухлена къща в северния край на имота на „Черните рицари“ — тази, в която Дан и Пати бяха живели заедно. Всеки път, когато погледнеше жалката сянка, в която се бе превърнал Дан. Всеки път, когато видеше как Призрака се взира в ръцете си, сякаш те са най-мръсното нещо, което някога е виждал. Всеки път, когато големият й брат се вгледаше притеснено в нея и я питаше дали е добре. Винаги отговаряше с „да“, но всеки всъщност знаеше, че отговорът е едно гръмко неизречено: „По дяволите, не!“. И разбира се, всеки път, когато Франк предприемеше едно от своите тайнствени пътувания до Линкълн Парк…

Мда. Те определено се бяха увеличили през последните шест седмици. И не беше нужно да бъде стипендиант в програмата Фулбрайт49, за да разбере, че той отива там, за да получи малко утеха.

По дяволите, всички се нуждаеха от утеха след случилото се. Ето защо не можеше да го обвинява, че търси забрава в прегръдките на някоя жена, но от друга страна винаги го правеше. Защото се разкъсваше вътрешно, когато си мислеше за това.

Шибани ядки, наистина.

— Един месец?! — изрева невярващо Франк. — Не може просто да ни оставиш за цял един проклет месец! Имаме две поръчки за мотори. Първият трябва да бъде готов след три седмици.

— Ози може да се справи с дизайна. Той има набито око, а и сме работили заедно с CAD системи50. Що се отнася до производството, Дан може да се справи. Така или иначе в момента не прави нищо друго, освен да работи и да се напива до затъпяване. Така държи мислите си далеч от… — Беки преглътна, — ти знаеш.

Когато посегна да отвори входната врата, Франк я спря, като постави тежката си длан върху рамото й. Тя си пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към него.

— Той не държи мислите си далеч от това — обясни мъжът с изражение на безпомощност и възмущение, от което белегът в ъгъла на устните му се открои още повече. — Просто бяга от цялата ситуация.

— Всички скърбим по свой начин, Шефе — отговори тихо Беки и се намръщи, когато той трепна. — Какво?

— Никога повече ли няма да ме наречеш по име?

От деня, в който й заяви, че в никакъв случай няма да й позволи да осъществи мечтата си да стане пълноправен член на екипа и дори ще стигне дотам умишлено да саботира усилията й, тя престана да мисли за него в личен план и го възприемаше просто като началник, който има власт единствено над професионалния й живот. Поне се опитваше да го прави. В някои дни това се получаваше, в други — не. Дните, които той прекарваше в Линкълн Парк, обикновено попадаха директно в категорията „не“.

— Не зная — прошепна и поклати глава. Почувства се така, сякаш някой беше изпуснал топка за боулинг върху корема й.

Просто искаше да се махне от „Черните рицари“ АД. Далеч от острата болка и съкрушителната скръб. Далеч от всички неща, събуждащи ужасни спомени за онова, което се бе случило и за всички разбити мечти за това, което никога няма да бъде.

За миг на красивото му, изсечено лице се изписа разочарование.

— Добре — изръмжа той. — Наричай ме както искаш, по дяволите!

Щеше ли да има нещо против, ако го нарича задник или пълен идиот? Защото беше точно такъв. В момента нямаше нито сили, нито желание да се бори с него.

— Факт е — продължи Франк, — че не можем да си позволим да те загубим за цял месец.

— Не съм ползвала отпуска повече от две години. Сега си взимам четири седмици. Както казах, Дан и другите могат да се справят с всички поръчки, които идват. Още повече, че това е една добра възможност за новите ни попълнения да започнат да си цапат ръцете. Би било добре, ако Рицарите помогнат на новите момчета с концепция и дизайн за моторите им. Може би това ще създаде приятелство помежду им, кой знае? — Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той отвори уста да каже нещо. — Не искам разрешение. Казвам ти. Вземам този месец. Имам нужда от почивка. Над цялата тази територия е надвиснал черен облак, който напълно ме задушава. Ще полудея, ако трябва да прекарам още един час тук, да не говорим за цял един ден.

Твърдата му челюст се затвори с едва доловимо за слуха щракване и Беки безучастно гледаше как мускулите на бузата му се стегнаха.

Той нямаше да я уволни. Или може би щеше да го направи.

Интересуваше ли я изобщо?

Ха, честно да си признае, вече просто не знаеше.

— Къде отиваш? — попита я накрая, а очите му блестяха с примирен гняв.

— На Сейшелските острови и след това в Мадагаскар — отговори. — Имам приятелка, която прави изследвания за докторската си дисертация там.

— Това е много далеч.

— Да, точно в това е целият смисъл.

Дълго, напрегнато мълчание легна между тях, докато той се взираше в лицето й. Молекулите в разделящия ги въздух започнаха да вибрират.

Къде беше онзи шибан нож, с който можеше да се реже натежалия от напрежение въздух, когато едно момиче има нужда от него?

— Не можеш да избягаш от… — Той прокара ръка през косата си и се намръщи, когато ставата на увреденото му рамо се измести. Искаше й се да му каже, че проклетото нещо трябва най-сетне да се фиксира, но знаеше, че няма да има полза. Франк не искаше да бъде извън строя за времето, което щеше да е необходимо за възстановяване след процедурата.

Инат, ето какъв беше той. Инат като муле.

Но за щастие, следващия месец, така или иначе, това нямаше да бъде неин проблем.

— Това, което искам да кажа, е — продължи той малко по-неуверено, — че се надявам да не съм аз причината да избягаш чак на другия край на света… или съм?

— Не бягам от теб или от нещо друго — увери го тя, лъжейки безочливо право в силно загриженото му лице. — Искам да се махна далеч от всичко.

— Но ще се върнеш, нали?

Изведнъж се почувства невероятно изчерпана.

— Ще се върна. Ако не го направя, кой ще плаща за ежеседмичния ми маникюр и педикюр? Освен това знаеш, че едно момиче трябва да се храни. — Опита да се усмихне, но по изражението на лицето му разбра, че усилията й са напразни.

— Добре. — Кимна отривисто и после галантно й отвори входната врата. Топлото септемврийско слънце нахлу в коридора и моментално ги заслепи. Тя използва това като извинение, за да сложи слънчевите си очила, надявайки се по този начин да скрие факта, че в очите й необяснимо защо имаше сълзи. — Наслади се на почивката си, Ребека. Отпусни се. Нека слънцето прогони проблемите ти.

Дум! Дум! Дум!