Не беше изненадан. Не, не и тук в центъра на греха — Вашингтон, окръг Колумбия. В столицата на Съединените щати имаше повече тайни и повече скрити мании, отколкото където и да е било другаде по света. И възможността една от неговите да бъде разкрита, го накара да вдигне капачето на звънящия мобилен телефон.

— Какво?

— Тя спря в Чикаго.

— Хмм… — Прокара ръка по лицето си, а след това бързо погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не е разрошил косата си.

Добре. Всеки косъм си беше на мястото. Двете сиви ивици на слепоочията му бяха безупречни, както винаги. Боядисваше ги, естествено. На петдесет и пет повечето мъже биха дали не малко, за да имат толкова гъста, тъмнокафява коса, но за човек в неговото положение среброто добавяше нотка на вдъхваща доверие зрелост. Караше хората да мислят, че притежава повече мъдрост, отколкото мнозина други.

Обичаше да вярва, че са прави.

Притежаваше рядката способност да прозре какво трябва да бъде направено и след това го правеше. Без колебание. Без съмнения. Възприемаше се като човек на действието, оставящ Тома Неверниците по света да се грижат за подробностите. Цели държави можеха да бъдат създадени или унищожени, преди някои от световните лидери да успеят да приключат с проверката на правописа в досиетата си.

Беше му ясно, че невероятно мудното темпо, с което работи правителството на САЩ, никога няма да се промени, затова беше решил да го заобиколи и сам да предприеме курс на действие.

Иронията, с която се отнасяха към позицията му, не оставаше скрита за него. Но нека да продължават спокойно с обсъжданията, с речите, със споровете и повторните дебати. Докато мудните копелета задвижат машината, той поемаше нещата в свои ръце, за да изпълни решенията.

Естествено, имаше и хора, които не разбираха това, както и такива, които със сигурност нямаше да го одобрят. Но кои бяха те, че да го съдят? Самодоволни глупаци, живеещи сигурно и стабилно в хубави малки домове, защитени от злото, което висеше като мазен, черен облак над по-голямата част от света.

Всички те бяха идиоти. Но могъщи идиоти, способни да разрушат безупречния образ, който толкова внимателно и съвестно бе градил през годините. Ако всичко вървеше според желанията му, в крайна сметка щеше да седне в Белия дом.

Закопча маншетите си с копчета от слонова кост и платина и нетърпеливо почука с пръст по волана.

Алиша Морган се беше оказала проблем. Тя имаше файловете, въпросът бе дали знаеше за тях, или не. Григ Морган й ги беше изпратил, доколкото успяха да установят малко след смъртта му. Претърсването на дома и на работното й място не даде резултат, което можеше да означава само една от двете възможности: тя или ги носеше със себе си, или ги бе скрила на друго място. Решението беше много просто — трябваше бързо да хванат жената. Да я отвлекат, да я разпитат и да вземат файловете. Лесно като детска игра.

Или поне би трябвало да бъде. За съжаление, човекът, отговарящ за това, имаше малък проблем със сценария.

Алдъс не понасяше твърде моралните хора, а бившият агент на ЦРУ Даган Золнер беше точно такъв. За жалост, Золнер безспорно беше най-добрият за тази работа. Ето защо Алдъс беше одобрил плана му просто да наблюдават госпожица Морган, докато агентът намери начин да получи информацията от нея, без да използва насилие.

Най-малкото беше съгласен да се съобрази с плана му за известно време. След това щеше да стане нетърпелив…

Сега имаше желание да сложи край на тази ситуация веднъж и завинаги.

Нескопосаният грабеж я бе принудил да избяга в Чикаго, което бе огромен трън в задника му.

Не мислеше, че Нейт Уелър знае нещо. Ако беше така, със сигурност щеше да се пречупи от адските мъчения на онези бойци от Хизбула, защото никой не знаеше по-добре от дяволските ливанци как да изтръгва истината от човек.

Разбира се, помисли си той с разяждащо безпокойство, момчетата от Хизбула не са успели да узнаят местонахождението на файловете, макар че Григ Морган беше в лапите им цели три дни. Може би не са толкова вещи в извличането на информация, както твърдяха самите те.

Тази мисъл беше повече от смущаваща. Единствената причина, поради която позволи на Уелър да живее, след като успя да избяга от жестоката смърт, която бе планирал за него, беше убедеността на сенатора, че копелето не знае нищо.

Ами ако грешеше?

Едва ли. Ако Уелър беше в играта, отдавна да е отишъл с тази информация при властите.

Никой не знае нищо за сделката, увери сам себе си и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Всички, които знаеха, бяха мъртви… което го върна към сегашното затруднено положение. А именно — получаването на проклетите файлове от Алиша Морган.

— Уморих се да чакам, докато станете приятели с жената, Зи. Сега ще го направим по моя начин — инструктира с решителен глас той. — Изчакай я да си тръгне и я хвани. Намери тези файлове.

Господи, от ден на ден това се превръщаше във все по-голяма каша, а вече му беше писнало да се оправя с нея.

Вероятно щеше да бъде по-лесно и със сигурност по-целесъобразно, ако просто се отърве от жената, помисли си сенаторът и вдигна стъклото, за да се изолира от изпаренията от бензиностанцията. Вместо да наема Джони и неговите хора — онези три непохватни момчета от Лас Вегас, на които предпочиташе да възлага своите… мокри поръчки, да ограбят госпожица Морган, би могъл да планира една фатална автомобилна катастрофа, също като онази на агента от ФБР, който бе станал прекалено любопитен.

Това определено беше изкушаващо…

Но в ситуация като тази, краят не би бил успешен, ако се действаше прибързано. И убийството на американски гражданин на американска земя можеше да се окаже рисковано особено когато не беше сигурен, че смъртта й щеше да доведе до унищожаването на файловете.

Така че… щеше да запази този план за непредвидени ситуации.

Засега.

— Сър — Золнер звучеше нервно, — имам един въпрос.

— Какъв? — изръмжа той. С всеки изминал ден ставаше все по-нетърпелив с Даган Золнер.

— Вие ли наредихте вчерашния обир?

— Какво? — изломоти възрастният мъж, преструвайки се на невинен. — Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в подобно нещо. Аз никога не съм одобрявал насилието и ти го знаеш.

— Тогава как ще наречете идеята си за отвличането на госпожица Морган?

— Наричам го необходимост, Зи. Освен това се надявам, че ще пипаш много внимателно.

Мълчанието в другия край на линията казваше всичко. Золнер, това отвратително праволинейно копеле, не беше съгласен с плана му.

Е, толкова по-лошо за него. Беше приключил с очакването агентът да се съгласи с неговия начин на мислене.

— Виж, Зи — изплю той в телефона, кръвта се втурна към лицето му, бузите и ушите му изтръпнаха от ярост, — плащам ти достатъчно голяма сума, за да свършиш тази шибана работа. Мисля, че с толкова много пари бих могъл да заглуша твоите опасения. Нима съм сгрешил? Трябва ли да потърся друг, който ще покаже малко повече здрав разум и малко повече кураж?

— Не, сър.

Золнер отговори незабавно, но гласът, идващ от мобилния, не звучеше примирен и нервите на Алдъс не издържаха. Той беше един от най-влиятелните хора в цялата проклета страна и никой нямаше право да му държи такъв тон. Много му се искаше да протегне ръка през телефона и да удуши това нахално малко нищожество.

Може би, когато всичко това свършеше, когато станеше президент, би могъл да унищожи този глупак. Мисълта беше достатъчно приятна, за да понижи кръвното му налягане.

— Добре — изсумтя и оправи копринената си вратовръзка „Бриони“. — Дръж ме в течение.

* * * Но аз познавам си квартала

и всеки говори, когато историята си заслужава.3

Мястото беше същинска лудница.

Нямаше друг начин, по който да се опише сцената, разиграваща се около Али. Беше застанала до парапета на втория етаж на изпълнената с какофония от гледки, звуци и миризми работилница.

Беше научила от красивия мъж, който в момента прекарваше през багажа й някаква странна черна пръчка, докато пееше заедно с бързия ритъм на Рео Спийдуагън, че някога тук е било фабрика за ментолови цигари. На това се дължеше лекият аромат на мента и алкохол, който все още се усещаше във въздуха, въпреки убийствената миризма на масло, грес и кафе, толкова силно, че би могло да изгори всички косъмчета в ноздрите ти.

Последното можеше да потвърди и лично, след като сладка, леко напомняща на матрона, жена на име Пати пъхна чаша от въпросното кафе в ръката й.

В писмата си Григ бе описал Пати като изключителната рецепционистка/секретарка на „Черните рицари“ АД. Тя определено се проявяваше като супержена — появи се с количка за напитки от нищото, преди Али да бе имала възможността дори да остави чантата си.

За съжаление, уменията на Пати като домакиня явно не се разпростираха до кулинарията, защото само след една глътка от токсичната течност, която в „Черните рицари“ АД смятаха за кафе, Али бе принудена да остави чашата настрана, за да се концентрира върху очите си, които всеки момент щяха да изхвръкнат.

За щастие, преди Пати да стане свидетел на борбата й, някой извика:

— Пати! Нямаме алфа уиски! — И Пати изчезна надолу по коридора, вероятно, за да остави в банята алфа уиски4, известна иначе като бърсалка за задник или тоалетна хартия, с каквото име беше известна в цивилизования свят.

Това беше едно от нещата, които Али бе научила от по-големия си брат Григ…

— „Поеми го в движение, бейби!“ — Мъжът, който проверяваше багажа й, представил се като Итън Сайкс, но когото Григ винаги бе наричал Ози, пропя с невероятно чист тенор: — „Ако това е начинът, по който го искаш, бейби, тогава не те искам наоколо!“5.

Ози носеше тениска с картинка, на която бе изобразен любимият знак за поздрав на господин Спок6 и надпис „100% фен на Стар Трек“, което изглеждаше малко нелепо с раменния му кобур и опасния на вид матовочерен пистолет в него. Мъжът приличаше на странна комбинация от маниак и войн. Човек би потърсил такъв като него, за да нахлуе в малка страна или ако има нужда от превод на съобщение, написано на клингонски7.

Без да забележи, че Али го наблюдава, той продължаваше да проверява методично дрехите й, спирайки от време на време само за да посвири на въображаеми китара или барабани.

Цялата сцена беше толкова безумна и сюрреалистична, че Али почти очакваше иззад редицата компютри да изскочи Аштън Къчър и да се провикне: „Вие участвате в скрита камера!“.

А също и това… тези компютри. Мястото изглеждаше така, сякаш е преоборудвано, за да функционира като трета база на NORAD8, в случай че първите две — тези в планините Шайен и във Военновъздушната база Петерсън, изчезнат едновременно от картата.

Абсолютно сюрреалистично.

Но когато Итън посегна да отвори малката чанта, в която се намираше финото й бельо, внезапно й стана кристално ясно, че цялата ситуация всъщност е съвсем реална. О, да. Реши, че сега е идеалният момент да се измъкне от това малко упражнение.

— Дявол да го вземе — промърмори тя.

— Какво? — попита Нейт. Той наблюдаваше целия процес, скръстил пред гърди силните си ръце, с разтворени на ширината на раменете крака, и съхраняваше всеки отделен детайл в неразгадаемия си мозък.

— Нищо — отвърна Али и залепи на лицето си усмивка, която се надяваше, че изразява равнодушие. Вече беше достатъчно нервна, след като очевидно бе включила някаква аларма, когато влезе в сградата. В резултат на това Нейт се бе обърнал и се бе намръщил. Което, разбира се, я накара да започне да дрънка неконтролируемо за липсата на правителствени ограничения при сондирането в крайбрежните зони.

Да. Какво?

Сондажи в крайбрежните зони? Наистина ли бе говорила за това?

Почти изстена, припомняйки си нелепия едностранен разговор. Не че това бе нещо нетипично, когато ставаше дума за тях двамата. Едностранен разговор, нищо повече. Това, което беше типично, беше способността й мигновено да активира езиковата диария, която изтриваше всяка емоция от лицето му; очите му ставаха като стъклени, а челюстта му започваше да потръпва.