— Да. — Франк се засмя и прокара ръка през рошавите си кестеняви къдрици, наблюдавайки напредъка долу на първия етаж на работилницата. Усмивката му се стопи бързо, щом погледът му попадна върху жената, която се опитваше да имитира ездач на родео. Само че жребецът беше от стомана, а не от плът и кръв.

На Али й се стори, че го чу да промърморва дяволите я взели преди да се насили да отмести поглед.

— Когато се преместихме в тази сграда, тя беше дом на плъхове и на този приятел тук. — Мъжът протегна огромната си ръка и почеса котарака под брадичката, предизвиквайки възобновяване на мъркането, от което гърдите на Али завибрираха като косачка. — Той си бе направил легло върху купчина стари чували за фъстъци — оттам дойде и името му. Успяхме да се отървем от всички плъхове и изпратихме Фъстъка да живее у една мила дама, която прибира бездомни животни, но след два дни той се върна отново при нас. Аз съм Франк Найт, между другото. Бих стиснал ръката ти, но изглежда и двете са ти пълни. — Той й намигна и в ъгълчетата на очите му се появи очарователна мрежа от бръчици.

— Знам кой сте. Григ имаше много високо мнение за вас и често ви споменаваше. Уважаваше ви много.

Едрият мъж се намръщи.

— Уважението бе взаимно. Григ беше… ами… — Франк прокара отново огромната длан през косата си и направи гримаса, когато сви рамене, сякаш движението му причиняваше болка. — … Просто не мога да намеря думи. Той беше най-добрият. Ужасно съжалявам за загубата ви. Всички ние бяхме опустошени.

О, мамка му! Сълзите заплашваха да потекат отново.

Точно когато си мислеше, че трябва да се обърне, за да не се разциври пред човека — днес се беше превърнала в кралица на ревлите — в работилницата избухна същински ад.

Глава 3

— Готово! — извика тържествуващо Беки Райхарт, когато последният болт на носещото витло най-накрая се разви и падна на земята с гръмко „Бум!“. Звукът се разнесе и отекна в работилницата, подобно на експлозия.

Последвалата оглушителна тишина й подсказа, че пронизителният шум е прекъснал песента на Рик Спрингфийлд, което я устройваше напълно. Ози имаше ужасен вкус за музика. Беше се опитала да го просвети за очевидния факт, че много от страхотните парчета са написани през последните двадесет години, но той изглежда бе имунизиран срещу опитите й да подобри музикалната му култура. Това, че от време на време я оставяше да припява заедно с Убийците11, беше почти единствената победа, която успя да си извоюва. Което обикновено означаваше, че слушалките на айпода са затъкнати здраво в ушите й, взривявайки мозъка й с любимата музика, за да заглуши недотам изискания вкус на Ози.

За съжаление, снощи бе забравила да зареди гадината, така че цяла сутрин бе измъчвана с рок балади от 80-те. Разбира се, това, че беше без айпода си, й позволи да чуе ужасния писък, последвал трясъка от падналото роторно витло.

Беки погледна нагоре и видя до перилата жена, носеща странна сива шапка от котка. Единствено размахването на ръцете й и съскането на Фъстъка подсказваха, че тази модна приумица е плод на случайност.

Още малко… Още малко…

— Ребека! По дяволите!

Ах, ето!

Франк Найт — Шефа, притежаваше редкия талант да крещи ядосано името й, последвано от познатата ругатня. Това я караше да потръпне и да се усмихне едновременно. Смееше се, защото Рицарите обичаха да се шегуват с нея и да казват, че Франк е останал с погрешното впечатление, че фамилията й е По дяволите. А трепваше, защото освен баща й, единственият човек, който я наричаше Ребека, беше Франк — това я караше да се чувства така, сякаш е отново на шест. От доста време се чудеше дали той не го прави нарочно само за да подчертае разликата в годините им.

Сякаш с тази единствена дума крещеше: Да, забелязвам начина, по който ме гледаш, но съм достатъчно възрастен, за да ти бъда баща.

Което всъщност не беше вярно, освен ако не бе започнал сексуалните си приключения на тринадесет — въпреки че, ако се замисли по-сериозно, това изглеждаше напълно възможно. Беше виждала негови снимки. Дори на тринадесет е било очевидно, че Франк ще се превърне в красив мъж.

Разбира се, той никога не би се съгласил, че е красив. Напротив, беше го чувала да казва доста пъти: „Не мога да реша, кой има повече белези, аз или Фъстъка“.

Беки предполагаше, че това може да е вярно. Белегът от нож, разделящ лявата вежда на Франк, му придаваше вид на вечен скептик, докато малката бяла линия, извиваща се нагоре от ъгъла на устата му, караше пълните му устни да изглеждат още по-чувствени. Всичко това създаваше доста противоречива комбинация.

Добре, може би красив не беше точната дума, с която да го опише. Лицето му издаваше твърде силен характер, за да бъде обрисуван по този повърхностен начин. За нещастие, можеше да му се възхищава само от разстояние, защото той никога не й позволи да се приближи. Което не бе изненадващо, като се има предвид, че го дразнеше постоянно.

— Да, Франк? — отвърна невинно на рева, излязъл сякаш направо от дробовете му.

Франк.

Всички останали го наричаха Шефа, но не и тя. О, не. Не и когато произнасянето на малкото му име караше клепачите му да потрепват.

— Да не се опитваш да се убиеш? — изрева той. — Или искаш да получа сърдечен удар?

Сърдечен удар… как ли пък не.

Този мъж имаше пулс, заковаващ шестдесет удара в минута, и ниво на холестерола, което би накарало и триатлонист да заплаче от завист. По-вероятно бе да го удари мълния от ясно небе, отколкото да умре от сърдечен удар. И тъй като сметна последния въпрос за риторичен, не си направи труда да му отговори. Но когато й изкрещя:

— Свали си задника оттам! ВЕДНАГА! — Беки завъртя очи и изпълни точно това, което й беше наредено.

— Видях те — изръмжа мъжът, щом краката й стъпиха благополучно на земята.

— Няма начин да си забелязал, защото бях високо горе — отвърна с ръце на кръста, дъвчейки черешова близалка „Дум-Дум“, която бе пъхнала в устата си, преди да се заема с болта. Беше започнала да яде тези глупави неща преди три години, за да престане да пуши. За нещастие, бе заменила едно пристрастяване с друго.

— Така е. Нямаше как. Но ти току-що доказа, че съм бил прав. — Скритият подтекст — Хванах ли те! — буквално полетя от втория етаж на работилницата и се стовари върху главата й.

Младата жена прокле и го нарече под нос с цветисто име.

— И това чух — изрева той. Беки затвори уста, в случай че този път Франк казваше истината.

* * *

Когато трясъкът разтърси склада, Нейт инстинктивно се хвърли към Али, посягайки в същото време към полуавтоматичния пистолет четиридесет и пети калибър, който винаги държеше в колана на панталоните си. За щастие, преди да я блъсне на земята и да я покрие с тялото си, осъзна какво беше станало. А именно — Ребека Райхарт — Бунтарката, бе направила онова, което вършеше най-добре — вдигане на ужасен шум.

Едва успя да спре летящия си скок навреме. Което бе добре, защото в момента Фъстъка се беше вкопчил в главата на Али като някаква странна котешка версия на траперската шапка на Даниел Буун.

— О, боже мой, свалете го от мен! — прошепна тя.

Тънка струйка кръв се стичаше по лявото й слепоочие, в което котаракът бе забил острите си нокти, опитвайки да се закрепи в несигурната си поза.

Видът на червените капки, спускащи се надолу по бледата, безупречна скула, изпълни Нейт с желание да убива. Точно в този момент би започнал с Фъстъка, би продължил с Беки, докато стигне до Шефа, който крещеше по нея, с което не помагаше за успокояването на глупавата котка. Иди го разбери. Шефа винаги крещеше по нея.

Човече, списъкът с приятелите, които бе готов да убие, нарастваше с удивителна скорост, откакто Али довлече сладкото си дупе в работилницата. Точно преди тази дандания беше готов да скъси Ози с една глава заради нездравия му интерес към бельото й.

— Не мърдай — прошепна той и посегна към котката. Животното бе дотолкова глупаво, че присви уши и изсъска предупредително.

— Хмм… добре — отвърна Али, като се хвана по-здраво за парапета. — Да стоя кротко звучи чудесно, след като всяко движение би могло да накара гигантския Фъстък да се намести още по-добре, при което ще ми счупи врата, или ще ме скалпира. И макар че напоследък сериозно се замислям да се подстрижа, смятам задължително да си запазя корените на косата.

— Замълчи! — инструктира я той и отново се опита да стигне котарака.

Беше невъзможно да се концентрира, когато се намираше толкова близо до нея, особено докато бърбори по този прелестен начин, по който само тя умееше. Младият мъж погледна към обезпокоеното й лице и моментално осъзна, че е направил грешка.

Беше запленен на мига… От два метра беше красива. Но от още по-близо… Абсолютно зашеметяваща!

Разбира се, фактът, че досега бе разглеждал долните й дрехи, още повече влошаваше нещата.

Долни дрехи?

Кой, по дяволите, използва все още тези глупави думи? Фантастично бельо като нейното заслужаваше да бъде споменавано постоянно.

По дяволите! Няма да мисли за бельото й! И разбира се, започна да се чуди какъв ли е цветът на това, което е сложила под тези тесни, избелели дънки и тънка тениска. Розов? Тениската й беше розова. Жените често съчетаваха цвета на бельото с дрехите, които са облекли. Поне на това го бе научил опитът. Така че… може би розово.

Мамка му! Няма да мисли за бельото й!

— Да запазя мълчание може би не е чак толкова умна идея. — Тя облиза нервно устни, а Нейт не успя да се сдържи и проследи движението на езика й. — В-виждаш ли, когато съм изнервена, имам навика да говоря. Това ми помага да не се замислям над факта, че съм… е, н-нервна или усещам болка. А точно сега изпитвам и двете. Така че по-добре просто да продължа да бърборя. Става ли?

Той видя че ужасеният й поглед се насочва към масата, върху която сякаш бе избухнала бомба от бикини. А Ози си стоеше там с широко отворени очи, стиснал в едната си ръка сутиен, а в другата — джобно ножче.

— Да разбирам ли, че сте намерили нещо в дрехите ми. Или пък… или Итън, ъъъ, Ози изпитва отвращение към лилавия сатен?

— Да — отвърна Нейт и внимателно посегна към Фъстъка, решен да не мисли за розова коприна или лилав сатен. — Подслушват те. Има бръмбари във всяка едно парче от бельото ти.

— В бельото ми? Божичко! Това е толкова извратено…

— Не, не е извратено — прекъсна я Нейт, като успя да промуши ръка под огромния корем на котарака. — Умно е. Винаги носиш бельо, следователно могат да те подслушват постоянно. Който е сложил тези неща там, е знаел какво прави; да не споменаваме за скъпите, високотехнологични играчки.

Младата жена го погледна странно.

— Какво? — попита той.

— Къде е дневникът ми? Искам да запиша това за бъдещите поколения.

Моля?

Объркан, Нейт повдигна вежди и тя се ухили самодоволно. Кехлибарените й очи заблестяха палаво.

— Ти току-що каза — колко? — цели четири изречения. Да не споменаваме и няколкото прилагателни, които подхвърли. Това сигурно е рекорд. И той съответно трябва да бъде увековечен, не мислиш ли? — попита Али и запърха с мигли.

Господи, тази жена му идваше в повече.

Тя завъртя очи при вида на мрачното му изражение. Ръцете му се стегнаха около проклетата котка.

— Оох! — изкрещя тя, щом Нейт вдигна бързо Фъстъка от главата й и после безцеремонно пусна косматата топка на земята.

Леле, някой наистина трябва да поговори с Беки за онова, с което храни този звяр. Би могъл да се закълне, че подът се разтресе от удара.

— Ето. — Бръкна в джоба си и й подаде кърпата, която винаги носеше там. — Имаш кръв — и посочи собствената си буза.

— Благодаря — отвърна тя и притисна кърпата към слепоочието си.

— Ние… Ъъъ… Искаме да свалиш и да ни дадеш бельото, което носиш в момента — промърмори Нейт, като се опитваше да не поглежда към многоцветната планина от сутиени и бикини, струпани върху конферентната маса. Това само го караше да си представя как би изглеждала във всеки един комплект и със сигурност не помагаше с нищо на полуерекцията, която имаше. Полуерекция, която заплашваше да се превърне в истинска бейзболна бухалка при най-слабото насърчаване.