Тя му отправи усмивка, която сякаш казваше „О, Боже, ти си моят герой!“, точно преди да отпие голяма глътка от безалкохолното. Избърса уста с опакото на ръката си, пое дълбоко дъх, стегна се и изтърси:

— Някой ме следи.

Призрака трепна. Това бе единственият начин, по който би могло да бъде описано почти недоловимото стягане на всеки един от мускулите му.

Охо! Става все по-интересно.

Франк разпозна прекалено неутралното изражение на Призрака. Беше очевидно, че контролира строго реакциите си, тъй като е уплашен до смърт да не издаде нещо, каквото и да е то. Франк можеше само да му съчувства в тази трудна ситуация. Самият той се озоваваше в същото положение всеки път, щом Беки влезеше в стаята.

И като стана дума за дявола…

— Някой те следи? Страхотно! — Беки се стовари върху един стол и донесе със себе си странно привлекателна комбинация от мирис на акрилна боя, моторно масло и нежния, чист аромат, който бе характерен единствено за нея.

Тя разопакова близалка „Дум-Дум“. Зелена. Зелена ябълка. Франк можеше да разпознае от пръв поглед вида на всяка близалка, защото, какъвто си беше покварен, всеки път щом Беки пъхнеше някоя от тях в устата си, той си представяше как я целува и опитва как точно този аромат се съчетава със същността й. В съзнанието му това винаги бе като чиста амброзия.

— Луда ли си?! — Али подозрително погледна към Беки. — Нямаше да мислиш, че е толкова страхотно, ако този някой нахлуе в дома ти, сложи бръмбари в бельото ти и се опита да те ограби.

— Ооо… Подслушват те… Сладко! — Беки извади от джоба си близалка с вкус на безалкохолна бира — любимите на Франк — и я плъзна към него.

Той предотврати падането й на земята като я затисна с ръка. Близалката беше затоплена от тялото й и това предизвика порой от диви, еротични картини в извратения му мозък. Тя е гола, а той прокарва лепкавата сладост по кожата на бедрото й и после облизва мястото с език.

Мамка му!

Искаше му се да си каже, че може да пренебрегне близалката, но знаеше, че ако я прибере в джоба на ризата си, тя само ще прогори дупка до гърдите му и няма да може да се концентрира върху нищо друго. Нямаше друг вариант, освен да я пъхне в устата си.

Отвратен от липсата на самоконтрол, що се отнася до Беки Райхарт и любимия му вкус „Дум-Дум“, Шефа гневно разкъса обвивката и напъха близалката в устата си. Обърна се към Беки намръщен:

— Ако само ще правиш глупави забележки, защо не се върнеш към онова, което правеше?

— Защото, Франк — наблегна на името му, при което клепачите му трепнаха, — в момента това ми е много по-интересно.

Али погледна първо единия, после другия и повдигна вежди. Всички останали дотолкова бяха свикнали с постоянните заяждания, че не им обръщаха никакво внимание, което само увеличаваше раздразнението на Шефа. Той трябваше да служи за пример за това как трябва да се държат всички и така нататък, и така нататък, но изглежда не успяваше да сдържа темперамента — както и либидото си — когато Беки беше наоколо. Това бе проблем, за който трябваше да намери решение.

— Добре — изръмжа той, необяснимо защо ядосан на нея и още по-ядосан на себе си заради липсата на самоконтрол. — Но ако си решила да останеш, мълчи, освен ако не можеш да добавиш нещо конструктивно.

Младата жена показа с жест, че заключва устата си, докато му отправяше своя патентован поглед „ама че си задник“.

Само ако знаеше…

Франк отново насочи вниманието си към Али, защото ако продължаваше да се мръщи на Беки, нямаше да допринесе с нищо за продължаването на този разговор. Нито пък щеше да му помогне да укроти бушуващите си хормони.

— Добре, нека да започнем отначало. Казваш, че някой е проникнал в дома ти?

— До известна степен.

— Как може да проникнат в апартамента ти до известна степен? — попита Шефа, като се престори, че не вижда как Бунтарката пресилено завърта очи.

— Добре, виж… Това, което ще кажа може да ви прозвучи налудничаво и малко параноично. — Младата жена разтри слепоочията си, докато седеше изправила гръб в стола.

Според Призрака тя не беше спала повече от двадесет и четири часа и започваше да изпада в умствена летаргия. Състояние, при което тялото все още се движи, устата успява да каже няколко свързани думи, но мозъкът е изключил. Сбогом, ще се видим, хмм, някъде около четири часа.

Самият той бе изпадал в подобно състояние един или два пъти. Жената имаше нужда от сън и то скоро. Но първо им бяха необходими някои отговори, защото Алиша Морган беше дошла при тях натъпкана с такова количество електроника, че нямаше да се учуди, ако бельото й улови сигнал от космическия телескоп Хъбъл.

— Опитай се да ни разкажеш — предложи той. — Ние сме специалисти по параноичните и налудничави неща.

Али опита да се засмее, но стресът, под който се намираше, в комбинация с липсата на сън, направиха усилието й неуспешно. Младата жена прехапа устни. Погледът й се плъзна около масата, сякаш внезапно бе загубила самообладание, но след това започна да говори:

— Всичко започна седмица, след като научихме за смъртта на Григ.

Всички присъстващи се размърдаха с неудобство, включително и Франк. Тя продължи, като несъзнателно чоплеше с нокът металната халкичка за отваряне на кутийката безалкохолно. Кухият метален звук отекваше особено силно в напрегнатата тишина.

— Един ден се прибрах от работа и просто знаех, че някой е бил в апартамента ми.

— Липсваше ли нещо? Всичко ли беше на мястото си? — попита Ози, като се облегна на стола и прокара ръка през рошавата си коса. Хлапето може и да имаше лош вкус за тениски и музика, но IQ-то му направо излизаше извън скалата.

— Не, всичко си беше така, както го бях оставила, но имах това… това чувство. Знам, че звучи глупаво…

— Не е толкова глупаво, колкото си мислиш — увери я Франк. — Интуицията е мощен инструмент. Всеки един от седящите около тази маса, се е научил да й се доверява. Освен това, като се има предвид нивото на технологията, скрита в бельото ти, бих казал, че интуицията ти не е за пренебрегване.

Али му се усмихна с благодарност.

Явно днес трупам точки като твой герой нали, сладурче? Само ако знаеше какви диви фантазии за Беки се въртят в главата му, изражението й със сигурност щеше да бъде съвсем друго. Такова, каквото щеше да има някой, който е видял кварталния перверзник да се разхожда из детска площадка, пълна с деца, облечен с шлифер в средата на юли. Което описваше точно как се чувства, когато ставаше въпрос за Ребека Райхарт. Като мръсен старец с извратено подсъзнание.

По дяволите.

— Благодаря. — Али върна вниманието му отново към темата. — Това ме кара да се чувствам по-добре. За известно време бях започнала да мисля, че наистина съм луда. Сигурно ще ви прозвучи странно, но се радвам, че намерихте всички тези подслушвателни устройства в дрехите ми. Сега знам, че не съм си загубила ума.

— Значи се прибра от работа и усети, че някой е бил в дома ти — подкани я Ози. Както винаги, мозъкът на хлапака препускаше с десет стъпки напред, събираше информация и я подреждаше в разпознаваеми модели. — Какво стана след това?

— Нищо. — Али повдигна рамене и несъзнателно се плъзна малко по-надолу в стола. Жената скоро щеше да заеме легнало положение. — Поне за няколко дни не се случи нищо. Помислих си, че ставам параноичка, че може би личният ми радар се е побъркал, след като Григ ни напусна.

Франк мразеше евфемизмите, които хората употребяват, когато говорят за смъртта. Какво й е лошото на думата? Смърт. Мъртъв. Умрял. Тези думи бяха директни, прости и толкова по-кратки, отколкото „предал богу дух“, „ритнал камбаната“ или личният му фаворит — „гушнал букета“. Въпреки че технически погледнато последните две звучаха твърде лекомислено по негово мнение. Това вероятно беше така, защото се бе изправял пред смъртта и се бе разправял с нея през по-голямата част от живота си, и освен това предпочиташе да нарича нещата с истинските им имена.

Григ е мъртъв. Беше толкова просто и в същото време толкова сложно.

— Но седмица по-късно — продължи Али, — рано една сутрин, влязох в класната стая и… отново имах същото усещане. Сякаш някой е бил там. Но този път имах доказателство. Когато прегледах хронологията на компютъра си, забелязах, че някой го е включвал предишната вечер, около полунощ.

— Разбра ли какво са търсили? Кои файлове са отваряли? — попита Ози.

— Не… ъъъ… аз не съм толкова технически грамотна. Сега, като се замисля, предполагам, че може би трябваше да се обадя на една от онези фирми… „Гийк Скуод“ или каквито бяха там, за да видят дали ще могат да разберат какво е било правено с компютъра ми, но тогава училището излезе в лятна ваканция и аз започнах да го виждам и напълно забравих за случката.

— Да го виждаш? — Дан Карингтън или Дан Ман зададе въпроса, който се въртеше в главата на всеки един от тях.

— Да. — Али направи безпомощен жест. — Нещо такова.

— Може ли да изясниш? — настоя той.

Младата жена пое дълбоко дъх и се смъкна още в стола. Отпусна глава на облегалката, погледна към тавана и премигна няколко пъти, след което бързо се изправи отново.

Точно така, момиче, просто издръж още малко.

— Добре, вижте сега, трябва да разберете, че тогава си мислех, че полудявам, но продължавах да виждам този мъж с периферното си зрение. Никога директно пред мен. Само го мярвам тук и там. На паркинга пред супермаркета, няколко коли зад мен на червен светофар, влиза в магазина за сладолед срещу мястото, откъдето винаги си взимам кафе. Просто го зървам и после… го няма. Но вчера, веднага след като някакъв огромен звяр се опита да ме ограби… — Махна пренебрежително с ръка, когато всички около масата се разшумяха загрижени. — Не се притеснявайте. Не бях ранена, а грамадният идиот не успя да вземе чантата ми, благодарение на помощта на една гигантска пчела и една франзела. — Отново разсече въздуха с ръка. — Дълга история, която ще оставим за друг път. Както и да е. Веднага, след като нападателят ми избяга, видях мъжа, който ме следи от месеци, да излиза от магазина за деликатеси от другата страна на улицата. В онзи момент адреналинът ми беше много висок заради опита за грабеж, затова му извиках и можете ли да познаете какво направи той?

— Какво? — попита Беки. Очите й блестяха от вълнение. Проклетата жена обичаше неприятностите, живееше заради тях и, за огорчение на Франк, твърде често ги намираше.

— Избяга! — възкликна Али. — Просто скочи в джипа си и подкара с пълна газ. Пое в същата посока, в която хукна и нападателят. Затичах се след него… — Около масата се разнесе колективно ахване. — Да, да. — Тя завъртя очи и продължи, преди някой да успее да я прекъсне с коментара колко колосално глупав ход е предприела. — Знам. Глупаво, нали? Но толкова ми беше писнало от чувството, че полудявам. Не се притеснявайте. Едното от момчетата, които ми помогнаха да се справя с нападателя, ми попречи да го последвам.

Ози отвори лаптоп, тънък като лист хартия, а пръстите му надвиснаха над клавишите, напрегнати, подобно на змия, готова за атака.

— Марка, цвят, модел?

Младият Айнщайн бе изоставил очарователно вежливата си маска и сега бе изцяло концентриран в работата си. Това беше неговата специалност. Дайте на хлапето няколко късчета информация и той ще използва умопомрачителните си компютърни умения, за да открие останалите парчета от пъзела. Защото, според Ози, можеш да намериш всичко, ако имаш достъп до световната интернет мрежа и светкавичните пръсти на някой умен хакер. А по-умен от това хлапе трудно можеше да се намери.

— Съжалявам — поклати глава Али, — но с колите съм също толкова добра, колкото и с компютрите. Поне мога да кажа, че беше черна. Черна и голяма. Като форд експлорър или шевролет тахо.

— Значи джипът е бил произведен за вътрешния пазар? — попита Ози, пръстите му вече летяха по клавиатурата, докато погледът му остана залепен за лицето й.

Умопомрачителни умения.