Ще го намеря.

— Сигурно вече е превърнат в хиляди консерви — нарежда баща ми по телефона.

По дяволите! Къде изчезна? Огромен камион блокира пътя и не виждам нищо. След това го откривам. Точно пред мен е. Малко оранжево петно завива в странична улица. Все още съм приклещена от камиона и трябва да изчакам, докато най-накрая…

Подавам ляв мигач и отбивам все още с бясна скорост в тясната уличка тъкмо навреме, за да видя фаровете на завиващата зад ъгъла кола. Проклинам наум и продължавам да я преследвам. Завивам и аз, минавам под някакъв железопътен мост и се озовавам на друга главна улица.

И ето го „бръмбара“, чакащ на пешеходната пътека. Нареждам се плътно зад него. Вече мога да видя съвсем ясно номера на колата.

— Ето, татко, не си прав — провиквам се тържествуващо по телефона. — MUG 403! Това е старият ми номер!

Ха–ха! Баща ми най-накрая трябва да признае, че е сгрешил!

Само че от другата страна няма никой.

— Татко? — поглеждам към телефона. Няма обхват. По дяволите, случва се отново, колко неприятно!

Отбелязвам си мислено да се обадя на телефонната компания и да се оплача, а после пак насочвам вниманието си към „бръмбара“, който потегля напред. За момент се поколебавам дали да не обърна към къщи. Все пак, нали видях номера на колата? Това е моята кола, няма друго обяснение.

Обаче вече стигнах дотук… А и съм любопитна да разбера кой кара старата таратайка. Освен това, ако искам да победя убедително в спора с татко, ми трябват солидни доказателства, а на телефона си имам камера.



Няколко минути по-късно продължаваме да се движим по зелените улици на Камдън, Северен Лондон. Сега районът е доста скъпарски, а някога беше по-обикновен и именно тук живях през първите си години в Лондон. В онези времена можеше да наемеш стая за петдесет лири на седмица. Споделях заедно с още шест души една стара, типична за квартала къща с тераси. Намираше се на малка задънена улица, на гърба на местната църква.

Всъщност това е абсолютно същият път, по който се прибирах някога в квартирата си, осъзнавам, когато „бръмбарът“ внезапно поема вляво на един малък площад, без да даде някакъв знак. Ей богу, която и да е тази жена, е ужасен шофьор! Не дава мигач. Нито намалява на „легналите полицаи“, проклинам наум, докато оранжевата кола се отдалечава пред мен. Честно! Ако не внимава, ще съсипе окачването на колата.

Като се замисля, аз точно така я съсипах.

Малко след като ми минава тази мисъл през главата, завиваме отново и внезапно откривам, че се озовавам в началото на старата ми улица. Сякаш миналото отново оживява пред мен: „Тераса Килмейн“. Леле, минали са години, откакто за последен път съм била тук. А и не съм имала причина да идвам. Това е задънена улица, сещам се аз, и поглеждам отново към „бръмбара“, който все още се носи напред, докато в един момент, без никакво предупреждение, шофьорът набива спирачки и…

Хъм, ще бъде забавно, ако…

Колата поема точно по „Тераса Килмейн“.

Стомахът ми се свива.

Това е шега, нали?

Гледам как „бръмбарът“ се отдалечава надолу по улицата и се усещам малко замаяна. Като си говорим за съвпадения… Давам мигач и продължавам да следвам колата. Улицата изглежда абсолютно същата. Големи бели къщи с тераси, черешови дървета… Очите ми се устремяват напред. Преди живеех на номер 39, къщата гледаше към малкия площад точно в края на улицата. Проследявам с очи как „бръмбарът“ се насочва натам, шумът от ауспуха му се отразява с ехо в стените на къщите. Не изглежда да намалява скоростта си.

Не спирай пред номер 39.

В главата ми неочаквано отеква глас и подскачам. Осъзнавам, че се моля колата да спре пред друга къща. Която и да е. Само не номер 39. Би било прекалено откачено. Прекалено странно. Прекалено много съвпадения.

Пссс…

Червените фарове загасват. Точно пред номер 39.

Усещам как косъмчетата на врата ми настръхват. Да, да, чували сме за странни съвпадения. Веднъж четох статия за жена, която родила три пъти подред тризнаци, и то на една и съща дата. Е, каква е вероятността това да се случи? И все пак се е случило. Така че това, което става в момента, е същото, уверявам сама себе си. Донякъде.

Бързо изминавам още малко разстояние, изключвам двигателя и поглеждам през улицата. По дяволите, прекалено далече съм. Колебая се. О, какво толкова, който не рискува, не печели! Грабвам чантата си, слагам слънчевите очила и дори без да хвърля и един поглед в посока на „бръмбара“, се запътвам с делова крачка към площада в дъното на улицата.

Тук няма никаква промяна. Същата зелена градинка в средата, същите цветни лехи, същата малка пейка в центъра… Сядам на нея, изваждам книгата си „Как да намериш себе си“ и се преструвам, че започвам да чета. Усещам леко вълнение, сякаш съм в някой детективски филм и действам под прикритие.

След това в един миг абсурдността на ситуацията ме зашеметява. Боже мой, Шарлот, да не би да искаш да те арестуват? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Седиш тук и следиш някакво непознато момиче, което се опитва да паркира. Доста несполучливо, трябва да призная. Опитва отново и отново, всеки път е все по-зле… Дано колите отстрани са застраховани!

Честно, това е най-лошото паркиране, което някога съм виждала.

Преди години и аз…

Внезапно си спомням как преди години се опитах да обърна в едно малко пространство пред местното кафене и се качих на тротоара, карайки клиентите да разсипят питиетата си и да се разбягат. Моето паркиране беше нещо като семейна шега.

Някога постоянно разбивах калниците на новото „Волво“ на баща ми и няма никакъв начин да си спомня всички драскотини, които съм оставила по другите коли през годините. Слава богу, с годините станах по-добър шофьор, но когато бях на двайсет и една години, бях ужасна. Всъщност, когато живеех тук, веднъж се забих в…

Чувам трясък и…

… уличната лампа.

Двигателят заглъхва и вратите на колата се отварят. Силна музика залива мълчаливата улица: „What’s the slory morning Glory“. „Оейзис“. Изпитвам носталгия. Леле, много обичах този албум.

Сърцето ми започва да бие силно.

Внезапно музиката спира и един крак се показва от колата, после друг; вижда се и нещо, което може да бъде прието за пола, ако човек има добро въображение — толкова е къса! Горната част на тялото също е с доста оскъдно облекло — една мъничка и тясна блузка, разкриваща големи количества плът. Боже, каква… уличница, минава светкавична мисъл през главата ми. Къдравата тъмна коса пада върху лицето й и след като излиза от колата, мацката ми обръща гръб и отива да погледне задната част на „бръмбара“.

— Мамка му — започва да ругае, виждайки смачканата броня — мамка му, скапана лампа!

И доста груба, решавам с неодобрение. Как можах да си помисля дори за миг, че има някаква прилика с мен. Имам предвид, вижте я само! Почувствах се отново глупаво заради всичко, което направих досега, прибирам книгата в чантата си и се изправям. Видях достатъчно. Да, кара старата ми кола и живее на старата ми улица. И какво от това?

Момичето се обръща.

И замръзвам. Сякаш някой току-що хвърли отгоре ми гигантски камък.

Това не е възможно. Просто не може да бъде.

Вече виждам ясно лицето й и мозъкът ми напълно изключва. Предполагах, че е някаква игра на светлините, комбинация от недостатъчно сън и прекалено много стрес, но сега…

Облягам се на близкия парапет, за да не падна, и притварям очи. Чувствам, че мозъкът ми се е претоварил и всеки момент ще се изключи като повреден компютър. Защото това не е просто прилика, някаква сбъркана идентичност, непозната, която изглежда донякъде като мен, когато бях на двайсет и една години. Познавам я — метър и седемдесет, късата пола, черната очна линия, слънчевият загар. Познавам я цялата.

Усещам как очите ми ще изскочат от орбитите си.

Това съм аз.

Така, никога не съм била по-уплашена през живота си. Това не може да е истина. Не се случва наистина. Знам го с всеки милиметър от разумното си трийсет и едно годишно Аз. Това е сигурно и дори татко ще се съгласи с мен. Което означава, че халюцинирам. Че губя ума си.

Вратата на номер 39 се затваря с трясък и момичето изчезва в къщата. Постепенно идвам на себе си и поемам почти на бегом към колата си. Добре, Шарлот, просто се успокой. Ще си идеш вкъщи, ще вземеш един валиум и ще си легнеш. Ще заспиш и ще забравиш. Даже може и утре сутринта да си вземеш малко почивка от работата и да си починеш.

По дяволите!

Още една глоба! Стигам до колата си и виждам познатото пликче, пъхнато под чистачката на предното стъкло. Типично. Изваждам листа отвътре и го поглеждам с неприязън. Вече става досадно, нямаше ме само пет минути. Зачитам се:

Модел на колата: фолксваген „Бръмбар“

Нарушение: паркиране в забранена зона.

Време: 18.28.

Дата: 21 август 1997 г.

Какво? Сърцето ми ще изскочи, гледам датата и цифрите започват да плуват пред очите ми…

Ръцете ми треперят. Не, това не може да бъде, просто не може…

Обхваща ме паника и изпускам листчето. Вятърът го понася, а аз се мятам в колата, запалвам двигателя и потеглям с бясна скорост. Трябва да се махна оттук. Колкото се може по-бързо.

Десета глава

— Здрасти, Беатрис. Обаждам се да ти кажа, че съм болна.

— О, милата! Какво ти е?

— Мисля, че имам тумор в мозъка.

— Шшш! — чувам тихо шъткане и поглеждам към чакалнята — рецепционистката ме гледа сърдито през листата на високата папрат. — Не можете ли да четете? В приемната на доктора не са позволени мобилни телефони.

Вече е следващата сутрин и аз седя в твърд пластмасов стол, обградена от списания с измачкани краища и много болни хора, чакащи да бъдат приети от моя личен лекар. Миналата вечер се прибрах вкъщи, взех валиум и сигурно съм се строполила незабавно, защото не си спомням нищо до шест часа тази сутрин, когато се събудих с дрехите от снощи и напълно разбита. Само след секунда — бум — споменът за случилото се вчера отново се върна и се разбудих напълно.

И отново изпаднах в шок.

Хората винаги съветват да поспиш, когато нещо те безпокои — теорията е, че сънят е чудотворно средство, което лекува всичко и дава отговор на всички въпроси. И ето, аз спах, а отговорите още ги нямаше. Даже се бяха появили много повече въпроси, които се блъскаха в главата ми и се чудеха как да излязат навън. Затова направих единственото нещо, което можех: отмених уговорката с личния си треньор.

И започнах да ровя из „Гугъл“…

На думата „халюцинация“ излизат 936000 резултата, всичките ужасяващи. Някои сайтове говореха за сериозни психични заболявания, други за мозъчни тумори й показваха страшни снимки на някаква жена с отрязана горна част на главата. И това не беше всичко; имаше множество предупреждения за сериозни главоболия, умора и ирационално поведение.

Такива, които могат да превърнат една разумна трийсет и кусур професионалистка в смахната лунатичка.

Трябва да е нещо такова, нали? Да си призная, не си спомням даже какво точно прочетох. Просто минавах от една статия на друга, четейки ужасяващи истории в личните блогове на болни хора. Най-накрая, вече напълно убедена, се втурнах към джипито си, умолявах сестрата да ме пусне без предварителна уговорка и обяснявах, че въпросът е на живот и смърт.

Това беше преди двайсет и пет минути, мисля си гневно, поглеждайки към часовника си вече за десети път.

— Мозъчен тумор! — възкликва Беатрис от другата страна на линията. — Господи, в болница ли си?

— Не още — шепна аз, като се опитвам да прикрия „Блекбъри“-то в яката на сакото си, далеч от орловия поглед на рецепционистката. — При доктора съм. Но съм сигурна, че ще ме изпрати там за тестове. — При споменаването на думата „тестове“ ме обзема силна паника, но се овладявам.

— Да, така беше и при братовчед ми Фреди — коментира разбиращо Беа.

— Така ли? — чувствам, че стискам телефона по-силно.

— О, да, беше най-странното нещо, което съм виждала. Един ден си удари главата, а на следващия започна да усеща някакви странни миризми. Беше доста притеснително. Където и да отидеше, казваше, че усеща аромата на шоколад, което на теория може и да звучи хубаво, но за горкия Фреди беше ужасно, защото той мрази шоколад. Всъщност не обича нищо сладко. Пада си повече по сирената.

— Мис Мериуедър? — вдигам рязко глава към рецепционистката, която ме гледа с кисело изражение на лицето. — Докторът ще ви приеме.

— Да, благодаря ви.

— Освен ако не предпочитате да продължите разговора си отвън.

По телефона още чувам как Беатрис продължава да нарежда:

— Така че очевидно можеш да познаеш, че той не е от моята страна на семейството, нали ме познаваш — никога не мога да устоя на едно парче торта.