— За мен? — притиска тя плика към гърдите си и ме гледа така, сякаш съм й подарила диаманти. — О, Шарлот, не трябваше!

— Беатрис, безплатни са.

— Да, знам, но все пак… — Беа оставя чашата си на земята и започва да вади мострите от плика. — Лосион за тяло, ексфолиант за крака, овлажняващ крем… Божичко, тъкмо имах нужда от нов. — Обръща крема и започва да чете написаното на гърба: „Върнете часовника назад с този луксозен овлажняващ крем, който заличава леките бръчки с нашата специална патентована формула. Кожата на лицето ви ще изглежда и ще се чувства с десет години по-млада.“ — Намръщва се леко. — Е, това са пълни глупости…

— Да, знам — съгласявам се. Все още се чувствам напрегната от масажа.

— Нито един крем не може да те направи десет години по-млада. Невъзможно е.

— Ммм, да — изваждам пудриерата си и се оглеждам в огледалцето. Кожата ми не е чак толкова зле, всъщност. И все пак…

— Не ме интересува дали е направен от стрити перли от Адриатическо море или не…

Започвам да пудря бузите и челото си.

— … Само едно нещо може да ме направи отново двайсет и една годишна и това е машина на времето.

Вдигам стреснато поглед към Беа.

— Какво каза?

— Казах: Все ми е едно дали е направен от стрити перли от Адриатическо море…

— Не, не тази част — прекъсвам я грубо.

— Божичко, не си спомням.

— Каза нещо за това да си на двайсет и една отново — напомням й. Стомахът ми е свит на топка.

— О, да, говорех за машина на времето — спомня си Беа. Прибира продуктите в плика и отпива глътка шампанско. — Макар че, ако човек наистина се върне назад във времето, той няма да се подмлади и да стане на двайсет и една отново, а ще срещне себе си на тази възраст.

Чувствам се не на себе си, направо зашеметена.

— Стивън Хокинг обаче твърди, че пътуването във времето не е възможно — продължава тя и после се засмива. — Иначе щяхме да бъдем затрупани от туристи, идващи от бъдещето.

— Да, разбира се, че не е възможно — засмивам се и аз. Вече се чувствам по-добре, сигурно е било от шампанското. Пък и тук е доста шумно и задушно.

— Теорията на относителността, от друга страна, предоставя научни аргументи в полза на твърдението, че пътуването във времето е възможно при определени, макар и доста необичайни сценарии — добавя след известен размисъл Беа.

Поглеждам я с недоверие.

— Какво? Да не би да ми казваш, че вярваш в пътуването във времето? — винаги съм знаела, че моята приятелка и асистентка е малко странна, но не и че е пълно хахо. — Хайде де, шегуваш се, нали?

— Всъщност не, не се шегувам — тросва ми се леко тя и свива устни. — Според физическите закони съществуват няколко варианти, при които то би било теоретически възможно. Някои квантови физици например вярват, че всяко историческо събитие създава нова вселена за всеки възможен изход, в резултат на което се пораждат множество алтернативни истории — спира, за да отпие от чашата си. — Това е в основата на интерпретацията за многото светове на квантовата механика, формулирана от физика Хю Евърет през 1957 г., алтернатива на Копенхагенската интерпретация, първоначално формулирана от Нилс Бор и Вернер Хайзенберг около 1927 г.

Ехо?

— Можеш ли да ми го обясниш още веднъж, но този път на английски, ако обичаш? — питам, след като съм се изгубила в разсъжденията й още на първите изречения.

— Добре, погледни го така — Беа оставя чашата си с шампанско и се протяга към минаващата край нас сервитьорка. — Извинете ме — усмихва й се, грабва няколко хапки, после постила салфетката си върху близката маса и започва да ги подрежда. — Да приемем, че това не е вселена — обяснява тя и поставя една хапка в центъра, — а по-скоро една мултивселена. — После нарежда около нея няколко допълнителни хапки. — Заедно тези мултивселени съдържат цялата физическа реалност. Различните вселени в мултивселената се наричат паралелни вселени. — Тя вдига една хапка и ми я подава. — Представи си, че това е паралелна вселена — казва ми с напълно сериозно изражение.

— Ъъъ, добре… — кимам колебливо.

— Тя съществува по едно и също време заедно с всички тези други паралелни вселени — сочи Беа към другите хапки. — И ти можеш да пътуваш между тях, виждаш ли?

Гледам объркана към хапките и се опитвам да схвана информацията. За някого като мен, който е зарязал много отдавна физиката заради творческото писане, всичко това е доста неясно. Направо ужасно неясно.

— Разбира се, има и други теории, които включват пътуване, по-бързо от скоростта на светлината, преместване на големи количества физическа материя, която освобождава енергия и може да създаде пролука във времето, или пък използване на т.нар. космически струни, или дори преминаване през „дупки на червеи“ — Беатрис продължава да изрежда безгрижно и илюстрира думите си с една паралелна вселена. Пардон, имах предвид хапка.

— Дупки на червеи? — питам аз, а устата ми потрепва нервно. Съжалявам, но не мога да приема разговора ни сериозно. С всички тези ордьоври…

— Знаеш, като портал — свива рамене асистентката ми. — Като някакъв вид тунел, който ти позволява да пътуваш от едно време — пръстът й прокарва линия през салфетката — до друго.

Внезапно онова странно чувство в стомаха ми се появява отново, а главата ми започва да бръмчи. Не, това е лудост, казвам си аз, и отблъсвам назад мисълта, още преди да се е появила съвсем в ума ми. Всъщност даже е повече от лудост. Напълно абсурдно е.

— Да, знам. Дори и на мен не ми е съвсем ясно — успокоява ме Беа, която е разбрала по погрешен начин мълчанието ми и ме потупва по рамото утешително. — Ако се опитам да ти го обясня по-подробно, страхувам се, че главата ти може да експлодира или пък да се спука, в зависимост от това в коя вселена се намираме в настоящия момент и от съответните физически закони, функциониращи в нея — добавя тя намръщено. — Но иначе харесвам много „Завръщане в бъдещето“, спомняш ли си го? — пресушава до дъно шампанското си и ми се усмихва лъчезарно. — Още малко мехурчета?

Дванайсета глава

Оставам още малко, после си намирам някакво извинение, зарязвам Беатрис да пие шампанско и се изнизвам от партито рано. Карам за вкъщи и се чувствам притеснено, около мен сякаш витае нещо — като в горещ летен ден, точно преди буря, когато въздухът е зареден с електричество и си изпълнен със смес от вълнение и някакво мрачно предчувствие и знаеш, че то ще се случи… Само че не знаеш какво ще е то. Чакаш. Гледаш. Чудиш се.

Което е нелепо, напомням си сама, защото нищо няма да се случи. Нищичко.

Това е поредната топла вечер и както обикновено в часа пик е пълна лудница. Шофьорите са свалили прозорците на колите си, за да пуснат малко въздух в колите си, и се борят за всеки сантиметър от пътя, а на тротоарите пешеходците се блъскат един в друг като мравки работнички и бързат към метрото. Следвам знаците за отклонението и включвам радиото. Диджеят чурулика жизнерадостно, пуска шегички, говори със слушатели и аз го слушам доволна, че има какво да ме разсейва.

За около трийсет секунди.

След това, без да се усетя, умът ми се връща към разговора с Беатрис. Думите й зазвучават в главата ми: „… възможно при определени сценарии… паралелни вселени… преместване на големи количества физическа материя… тунел, който позволява пътуване от едно време в друго…“

Сещам се за вчерашния ден — как минах край копачите, които местеха цялата тази пръст, отклонението, завоя по страничната улица, минаването под подлеза, който предполагам, че е един вид тунел…

Така, стига! Трябва да спра да фантазирам. Да, Беатрис е завършила някакви си умопомрачително сложни математики и физики в Кеймбридж, но пътуване във времето? Да бе, да, какво следва после? Летящи чинии и малки зелени човечета?

Тогава как ще обясниш датата на глобата за паркиране? — прекъсва ме един глас в главата ми.

Стресът, спомняш ли си? Успокоявам се решително. Бях нервна и не съм прочела правилно датата. Ако не бях хвърлила листчето, можех да я проверя сега и да си докажа, че съм сбъркала и това щеше да бъде краят на историята.

А фактът, че онова момиче изглеждаше точно като теб, когато беше на двайсет и една години?

Сторило ми се е. Случва се постоянно с всички хора. И с мен дори. Веднъж ощипах задника на Майлс, докато той беше на опашката за пуканки за някакъв филм. Само дето не беше неговия задник. Принадлежеше на нечий чужд приятел и повярвайте ми, тази някоя не беше никак доволна.

А това, че кара твоята кола?

Съвпадение.

Която е била дадена за скрап?

Не, не е. Татко греши.

И живее в старата ти къща?

По дяволите, какво е това? Разпит? Защо не си затвориш тъпата уста?

Това е. Няма да слушам повече глупости. Напълно вбесена усилвам радиото до дупка, така че колоните в колата могат да гръмнат всеки момент. Което е притеснително, защото звучи Аврил Лавин и няколко души от околните коли ме гледат втренчено, тъй като съм свалила и гюрука и музиката се носи надалече. О, майната му. Какво от това? Ще изслушам песента и ще продължа напред и няма дори да си мисля как тя се блъсна в онази лампа и…

По дяволите! Пак го направих.

Опитвам се да отклоня мисълта си, но умът ми е като немирно дете и не мога да го накарам да си седне на мястото. Преди да се усетя, въпросите се появяват отново. Знам, че има логично, рационално обяснение за всичко. Знам го.

И все пак…

Съмнението проблясва в мен като светкавица на хоризонта и осветява за един кратък миг подозрението, тлеещо дълбоко в мен, което отказвах досега да произнеса на глас.

А ако по някаква странна, налудничава, необяснима случайност наистина съм видяла себе си на онова кръстовище? Ако на отклонението моят свят се сблъсква със света, в който съм все още двайсет и една годишна и карам стария си „бръмбар“ до работа и обратно до вкъщи? И някак си съм успяла да последвам себе си обратно в 1997-ма?

Шарлот, шампанското май те хвана, а? Въображението ми е доста развинтено, мисля си аз, разтривайки врата си. Това не е тъпото „Завръщане в бъдещето“. Това е истинският живот. Не се казвам Майкъл Фокс; и не карам „Делореан“. Аз съм Шарлот, ръководя пиар агенция и карам „бръмбар“. А с трафика в Лондон може да ми се стори, че виждам и много по-странни неща.

Улицата пред мен привлича вниманието ми. Познавам я. Именно по нея завих вчера, когато последвах стария ми „бръмбар“…

Отмествам бързо погледа си. Стига толкова. Какво си мислех? О, да, за глупости. Няма повече да се сещам за това, казвам си и се опитвам да се разсея с други неща. Ще мисля за нещо различно. Как например ще послушам съветите на лекаря ми и ще си взема релаксираща вана, когато се прибера вкъщи. Може дори да си пусна диска, който мама ми прати. И ароматни свещи.

Дали да завия! Отново тихият гласец в главата ми.

Не, разбира се, че не. Отивам си право вкъщи.

Само за десет минутки.

Колебая се, решителността ми се пропуква. Което е нелепо, защото — както казах — това са пълни глупости. Никой не прави така — да кара по някаква улица един ден и да открие себе си такъв, какъвто е бил преди десет години, и още по-нелепо — на следващия ден да тръгне отново натам, за да докаже нещо си. Изведнъж ми става дори забавно.

Освен това нека си представим за секунда, че това е някак си магически възможно (макар, разбира се, да не е), истината е, че нямам желание да налетя на себе си на двайсет и една години — не, много благодаря. Оставих това момиче зад гърба си много отдавна. Защо ще искам да се срещам отново с нея?

Изведнъж сякаш някой натиска копчето „старт“ на касетофон и чувам гласа на Суки: „Осемдесет и пет процента от непоправимите слънчеви вреди се получават преди двайсет и петата година.“ Представям си се на двайсет и една години как се пека без горнище в задния двор на къщата ни, обръщайки се от една страна на друга като прасе, което пекат на шиш.

Добре де, това не съм го казала.

Набивам спирачки, отклонявам се и подкарвам право по улицата, по която си бях обещала никога повече да не тръгвам.



Пет минути по-късно стигам до „Тераса Килмейн“ и вече съжалявам за решението си. Сякаш някой си представя, че прави нещо, а в действителност го прави съвсем друг човек.

А какво всъщност правиш, Шарлот? — появява се тихото гласче отново.

Не мога да отговоря. Честно казано, съм прекалено засрамена. Ще отнеса тази тайна със себе си в гроба! Дано никой никога не разбере какво съм направила. „Какво прави снощи, Шарлот?“ „О, нищо. Просто отидох с колата до къщата, където живеех преди десет години, за да видя дали там живея аз, но отново на двайсет и една години, тъй като асистентката ми каза, че пътуването във времето е възможно и исках да проверя.“

Да, супер забавно. Стрес или не, това ще ме довърши. Забравете пралеля Мари с говорещия й папагал. Ще остана в семейната история на Мериуедър като неомъжената стара мома, посветила се на кариерата си, която изведнъж напълно откачила. Чувам майка си как обяснява: „Ами това можеше да се очаква — тя живееше в Лондон, нали разбирате?“