И все пак…

Когато тръгва към мен, стомахът ми пак се свива, а сърцето ми отново забива като църковна камбана.

Косата му може да е къса, може да има белег над устната си и може да носи малки кръгли очила, но зад тях светлосивите очи са същите. Не съм сгрешила.

Мамка му!

— О, това сте вие — измърморва той, без да се усмихва.

Поколебавам се. Супер, страхотно начало.

— Ъъъ, здравейте — преглъщам трудно. Гърлото ми внезапно пресъхва като пустиня през летния сезон. — Снощи бяхме тук…

— Знам, аз ви обслужвах — казва безучастно мъжът.

Отдалече се вижда, че трийсетгодишната Шарлот не е направила толкова добро впечатление, колкото двайсетгодишната Лоти.

— Ммм, да, както и да е… Изгубих часовника си и се чудех…

— Не, нищо не съм намирал — казва той, без дори да ме остави да довърша.

Почвам да се дразня. Погледнал ли е въобще?

— Сигурен ли сте? — опитвам отново. — Искам да кажа, може да е паднал под масата или…

— Не — поклаща Оливър глава. — Страхувам се, че не е тук.

Прехапвам езика си, за да не изтърся нещо, за което ще съжалявам после.

— Ами, добре тогава — казвам спокойно аз, решена да не му се давам, изправям раменете си и го поглеждам право в очите. — Благодаря ви, че сте погледнали и че бяхте толкова отзивчив. Ще ви оставя визитката си в случай, че се появи отнякъде — изваждам една от чантата си и я оставям на бара. — Съжалявам за безпокойството.

Господи, такъв задник е. Явно хората се променят. И то не към добро, мисля си аз и потърквам разсеяно ушите си.

— Какво ви е на ушите? — пита той, тъкмо когато се каня да си тръгна.

— Нищо — отвръщам резервирано.

— Целите са възпалени.

— Алергична реакция към едни обици — казвам, като се старая да звуча небрежно.

Оливър се опитва да сдържи усмивката си, но виждам как ъгълчетата на устните му се извиват леко подигравателно нагоре.

По дяволите, защо му казах?

— Тези, които приятелят ви подари ли? — пита той спокойно.

Което ме кара да си помисля: първо, това не е твоя работа, и второ, той ме е наблюдавал.

— Той не ми е приятел — сопвам му се аз, нервно. Господи, такъв всезнайко е.

— Не е ли? — барманът повдига въпросително вежди.

— Ами, вече не… — почвам да се чувствам неловко. Сякаш са ме приклещили в ъгъла и вече няма измъкване оттам. — Току-що се разделихме — поглеждам към пода и си пожелавам да се отвори и да ме погълне. Обикновено мисля, преди да говоря, но по някаква причина, изглежда, съм се превърнала отново в по-младото си Аз и мозъкът ми вече не е свързан с устата.

— О, съжалявам — Оливър накланя глава към мен и ме поглежда изпод гъстите си вежди със загрижен вид. — Добре ли сте?

Повдигам глава и очите ни се срещат. Не знам защо, но ми се приисква да разкрия сърцето си пред този непознат. Само че той не е напълно непознат, нали?

— Да, горе–долу — казвам аз и свивам рамене.

Оливър ми се усмихва топло.

— Знаете ли, аз съм наистина добър слушател. На тази работа съм се наслушал на какви ли не истории, мога да ви дам и някой съвет, макар да не гарантирам, че ще бъде задължително добър. Аз съм нещо като психолог-консултант, само че вместо кушетка, имам бутилки.

Не мога да се сдържа да не се усмихна и аз.

— Това е дълга история — опитвам се да отклоня темата, макар вече да се чувствам много по-спокойна и да съм започнала да си променям мнението за него.

— Ами, аз имам достатъчно време. Тъкмо ми свършва смяната, смятах да изляза на разходка в парка, да глътна малко чист въздух — поглежда ме въпросително. — Ще ми направите ли компания?

Поколебавам се, после поклащам глава.

— Благодаря ви, но трябва да вървя — отвръщам леко неловко.

— Естествено, разбирам — имате по-добро предложение.

— Не, не е това — протестирам аз, после осъзнавам, че той се шегува, и се успокоявам.

В този момент се чува шум от вратата отзад и оттам се появява едно голямо мърляво черно куче. Спуска се право към мен и размахва весело опашка, а от устата му се е провесил дълъг розов език, с който се опитва да ме оближе цялата.

— Това е Уели, галено от Уелингтън — представя го Оливър.

— Здрасти, Уели. Аз съм Шарлот — усмихвам се аз и му подавам ръка.

— Я виж, май си намерихте приятел — казва новият ми познайник, придърпва Уели към себе си и му слага каишката. — Остави дамата на мира, момче. Тя не иска да дойде на разходка с нас.

Гледам ги двамата и си мисля за това, как ще се върна в празния си апартамент, ще опаковам нещата на Майлс, ще чета някоя книга за самопомощ. В края на краищата не мога да изляза на разходка с човек, когото току-що съм срещнала.

Само че аз не съм го срещнала току-що, нали?

— Може би малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

Оливър ми се усмихва и ми подава каишката.

Двайсет и осма глава

Излизаме от ресторанта и се запътваме към парка, който е само на няколко пресечки разстояние. Днес обаче ми се струва, че тези улици внезапно са станали безкрайно дълги, като онези пътища в Америка, които продължават цяла вечност и винаги ги показват във филмите или на кориците на албумите. Улици, които трябва да бъдат изпълнени с някакъв разговор, мисля си аз, хвърляйки бегъл поглед към Оливър, който мълчаливо върви до мен по тесния тротоар с ръце, пъхнати в джобовете на износените си дънки.

Притеснено започвам да мисля за какво да говоря с него. Той очевидно не ме разпознава като Лоти отпреди десет години, иначе досега да е казал нещо за това. Така че, какво ми остава? Да изръся просто: „Ей, познай! Вчера отидох в клуб «Канал» и те срещнах. Само че беше десет години по-млад и си падаше по мен, когато бях десет години по-млада, но тогава пък аз въобще не те забелязвах и когато се опитах да те запозная със себе си, аз не ти обърнах внимание.“

Ами, да, защо не? Звучи съвсем логично, нали? Като се замисля, май по-скоро да не рискувам с този ход. По-добре да се огранича до един тривиален разговор, иначе все едно си поръчвам директно такси до лудницата.

— Е, Уели, ти добро куче ли си? — изгуквам най-накрая, след като решавам, че е по-безопасно да разговарям с кучето. Уели ме игнорира и продължава да души тротоара. Да си призная, не съм особено добра с кучетата. Обичам ги, но едва ли може да ме наречете истински кучешки ценител. Не знам как да издавам цъкащи звуци с език и не мога да отлича лабрадор от голдън там какъв беше…

Знам, че това, което казвам, е истина, но в момента изглежда малко странно, защото Уели върви послушно до мен и не се отделя. Може би мога да стана познавач в тази област.

— Да, ти си хубавец, истински красавец — продължавам да говоря на кучето, сякаш той се е усъмнил в думите ми.

Оливър ме поглежда и аз потърквам главата на Уели с небрежен жест, сякаш съм специалист в това. Кучето спира при едно дърво и започва да души въодушевено около него.

— Харесва ли ти? Хубаво ли мирише?

Уели размахва лудо опашка.

— Той е като мен в секцията с парфюми в „Хародс“ — коментирам, гледайки към Оливър.

Виждате ли, мога дори да си правя кучешки шеги.

— Точно така ли? — пита той спокойно.

— Да, всъщност… — спирам изведнъж и поглеждам надолу към Уели. Чакай малко, какво прави той? Спрял е да души и е приклекнал леко. Навеждам се, за да погледна. — О, по дяволите! — ахвам и се изправям бързо.

— Аха — кима Оливър и се усмихва. Очевидно се забавлява на реакцията ми. — Не се притеснявай, ще се погрижа за това. — Вади найлонова торбичка от джоба си.

— Не, всичко е наред, аз ще го направя — протестирам аз. Не искам да си помисли, че съм някоя глупава кокона, която се страхува да изцапа ръцете си. Метафорично казано. Всъщност наистина не искам да ги цапам.

— Не, не се занимавай.

— Не, наистина — настоявам аз. — Какво ще ми стана от малко кучешко ако?

Той ме поглежда колебливо.

— Ами, добре, щом държиш. — Подава ми найлоновата торбичка. — Само че Уели има малко проблеми напоследък. Стомахът му е…

Поглеждам надолу тъкмо навреме, за да видя последното от творенията на Уели… О, господи, не мога да кажа какво точно излиза оттам. Стомахът ми се обръща и започва да надава предупредителни сигнали, че всеки момент ще изригне като исландски гейзер. Всъщност май няма да се справя с това.

Обаче трябва, заповядвам си решително. Не можеш да се предадеш сега.

Сдържам дъха си, навеждам се и се опитвам да загреба всичко.

— Нека ти покажа един номер. Виждаш ли, пъхаш ръката си в торбичката… — започва да ми обяснява Оливър.

За нещастие е малко късно.

— Уау… — гласът му потрепва и ми хвърля изпълнен със съчувствие поглед.

Но аз се държа твърдо. Събирам всичките си сили и цялата си воля — също както когато ми се налага да махна паяк от рамото си (много е странно, че най-големите и космати паяци обичат изключително много да се настаняват именно на това място!), завързвам краищата на торбичката и я хвърлям в близкия контейнер.

Ето, готово.

— Първи път, а? — казва Оливър с усмивка, гледайки потресеното ми изражение.

Кимам безмълвно. Сърцето ми препуска бързо и цялата треперя.

Той се разсмива.

— Повярвайте ми, после става по-лесно.



След тази случка ледът между нас е напълно стопен и разговорът помежду ни тръгва по-лесно, когато навлизаме в Холанд парк и шумът на оживените градски улици се сменя от песента на птичките и ударите на топките от тенис кортовете. Вървим все по-навътре сред зелените морави и цветните алеи, които се простират около нас като юрган от пачуърк. Денят е топъл, влажен и паркът е изпълнен със звуците на лятото: детски смях, музика от различни радиа, виковете на футболистите.

След като измивам ръцете си от „творенията“ на Уели на една чешмичка, завиваме към спокойната японска градина, минаваме по моста и наблюдаваме великолепните оранжеви кои. Уели се е отпуснал по корем, омагьосан от движенията на рибките, а носът му почти докосва водата.

— Господи, толкова е красиво тук, нали? — казвам аз, оглеждайки се наоколо.

— Да — съгласява се Оливър. — Често идвам тук. Това е едно от любимите ми места. Сякаш не си в Лондон. Наистина можеш да си представиш, че си в Киото.

— Били ли сте там? — питам с интерес.

— Да, преди няколко години прекарах един месец в Япония.

— Уау — възкликвам аз, едновременно впечатлена и изпълнена със завист.

— Ами вие?

— Най-далечното място, до което съм стигала през последните години, е Йоркшир. Прекалено съм заета с работа — свивам рамене аз.

— Работата никога не свършва, нали знаете? А животът си минава… — отбелязва той и ми се струва, че ме критикува.

— Ами, приятелката ми подари билети до Париж за рождения ми ден — казвам сякаш се оправдавам. — Е, предполагам, че сега вече няма да ги използвам — добавям след известен размисъл.

Оливър не казва нищо, но ме поглежда въпросително.

— Предполагаше се да замина заедно с приятеля си — обяснявам му аз.

— Явно спорът ви е бил много сериозен.

— Не, ние не спорим — цитирам, без да искам, Майлс.

— Тогава какво се е случило?

На няколко метра пред нас един паун разперва опашката си. Гледам го известно време мълчаливо.

— Не съм сигурна — проговарям най-накрая и пъхам ръцете си дълбоко в джобовете на дънките си, сякаш да се скрия от нещо. — Просто не беше правилно. Ние не бяхме правилните хора. На пръв поглед всичко изглеждаше идеално, но всъщност не беше — поглеждам го, прикривайки с ръка очите си от силната слънчева светлина. — Звучи ли ви смислено?

— Емоциите не трябва винаги да имат смисъл — свива рамене Оливър и продължаваме нататък.

Катерици се разбягват пред нас, докато вървим между цветята по моравата.

— Той не изглеждаше ваш тип — казва барманът психолог след малко.

— Знам, и Ванеса винаги ми го казва. Чакайте малко, откъде знаете какъв е моят тип?

— Ами, не прилича никак на Били Романи.

Нужна ми е секунда, за да осъзная какво чувам.

— Познал си ме! — възкликвам аз.

— Хората не се променят чак толкова много — обяснява Оливър и продължава да върви напред.

— Знам, но си мислех… — спирам, защото не знам какво всъщност съм си мислела.

— Познах те веднага щом влезе в ресторанта в понеделник вечерта — продължава той, докато вървим към поляна, пълна с излегнали се хора, дошли на пикник. — Да си призная, не мислех, че си ме спомняш — казва спокойно и ми хвърля бърз поглед.

Така и беше, обажда се гласчето в главата ми. И продължавам да се чудя как, по дяволите, е възможно това.

— По онова време не бях в обсега на вниманието ти.

— О, не бих казала така — засмивам се нервно и после виждам изражението му. Господи, изглежда наистина сърдит заради това. Надявам се да не ме е намразил. Внезапно ми хрумва нещо. Чакай малко. — Затова ли беше толкова зъл с мен в ресторанта? За да ми върнеш, задето преди десет години съм те пренебрегнала?