— Ало?

— Търсих те у вас, но не си беше вкъщи — прозвучава обвинително глас от другата страна на линията.

— О, здрасти, мамо — казвам автоматично. — Благодаря за картичката и за ваучерите. Исках да ви се обадя снощи, когато ги получих, но беше прекалено късно.

— Добре ли прекара на рождения си ден?

Мисля си за миналата нощ. Не съм сигурна, че „добре“ е правилното прилагателно.

— Да, да, беше… — опитвам се да се сетя за точната дума — … интересно.

— Някакви изненади?

— Може и така да се каже — промърморвам, сещайки се как танцувам в дискотеката, как говоря с Оли, татуировката му…

— Знаех си! — провиква се тя победоносно и прекъсва потока на мислите ми. — Казах на баща ти! Не ти ли казах, Дейвид? Нали? — мама крещи на баща ми, който се чува как ме поздравява от далече. Мога да си ги представя — тя на телефона в коридора, той в дневната, опитващ се да чете книга на спокойствие.

— Какво си знаела? — питам объркано. Божичко, за какво говори майка ми сега? Задържам телефона до ухото си и ускорявам, защото приближаваме светофара на отклонението.

— Хайде де, не ни карай да чакаме! — смее се мама нервно. Звучи някак истерично и за момент се питам дали не е пила нещо. Има навика да си пийва малко мартини с лимонада преди вечеря.

— Мамо, не знам за какво говориш — казвам леко нетърпеливо вече. О, божичко, светофарът се сменя. Натискам още по-силно педала…

— Предложението! — провиква се тя. — За каква друга изненада мислиш, че говоря?

Внезапно осъзнавам. Когато мама каже „изненада“, тя си мисли…

… А и аз си мислех… О, мамка му!

Сърцето ми спира. Трябва да й кажа истината. Само че в момента това ще бъде като да каже на спечелилия джакпота от лотарията, че е станала грешка и това не е печелившият билет.

— Е? — упорства мама. — Още ли ще държиш бедната си майка в напрежение?

Поемам си дълбоко дъх. Хайде.

— Скъсахме.

Известно време отсреща има само мълчание и после…

— Какво? — мама почти шепне. Явно е шокирана.

Бързо се възползвам от предимството си, че още е изненадана и не знае как да реагира.

— Всъщност аз скъсах с него. Не беше правилно, мамо — опитвам се да й обясня. — Мислех си, че може и да се получи, наистина исках да се получи, но не стана, не можах. И когато спрях да се убеждавам, че всичко е идеално и се вгледах във връзката ни…

Тя ме прекъсва:

— Да не си полудяла?

Поемам по същия пряк път както обикновено, после завивам в страничната улица и размишлявам за събитията от изминалата седмица. Натъкнах се на двайсет и едно годишното си Аз, ходих заедно с него на концерт, на дискотека, скъсах с гаджето си…

— Напълно възможно — признавам аз, спускайки се покрай паркираните коли. Може би мама е права. Може би съм изперкала от стреса в работата. Може би обърквам напълно и безвъзвратно живота си и ще съжалявам за това.

— Какво, за бога, ти става? — кара ми се гневно тя. — Сигурна съм, че ако му се обадиш, той ще те приеме обратно.

— Не искам той да ме приема обратно! — провиквам се аз. Има доста съмнения и колебания в ума ми, но не и за това. — Не съм влюбена в него, а не мисля, че и той в мен — добавям, спомняйки си колко притеснен беше, че ще загуби къщата и парите, дадени за огледите, но не и мен.

— Но той изглеждаше идеален за теб.

— На хартия, може би, да — признавам аз, — но не и в действителност. Майлс е страхотен човек, мамо, но не и за мен. Той просто никога не ме е разбирал.

— Мислиш ли, че аз разбирам баща ти? — негодува тя. — Женени сме от трийсет и пет години и този мъж все още е загадка за мен.

— Мамо, това е различно. Ти обичаш татко.

— Но, Шарлот…

Когато излизам изпод моста, връзката изведнъж изчезва. Изпитвам известно облекчение, поставям телефона на седалката до мен и натискам още педалите.

Завивам по старата си улица и виждам бившата си кола, паркирана пред къщата. Е, използвам думата „паркирана“ от любезност, защото е поне на един метър от бордюра и е оставена под един доста „свободен“ ъгъл, сякаш някой просто си е карал и в един момент му е писнало и е изоставил колата по средата на улицата.

Като се замисля, преди май точно това и правех. Ако ме видите сега как паркирам зад лъскавата нова броня на бившата си кола, ще ме дадете за пример. Изключвам двигателя, слизам от колата и оглеждам внимателно стария си „бръмбар“. Очевидно тъкмо е излязъл от гаража, решавам аз. Дано Лоти да е послушала съвета ми и да е взела някой приятел със себе си, когато е отишла да си прибере колата. Така може да не са я ограбили, както ограбиха мен.

Чувствам се обнадеждена, докато изкачвам външните стълби на старата си къща и се протягам към делфина на вратата. Почуквам шумно. Чуват се стъпки и после вратата се отваря.

— Здравей, пак съм аз.

Очаквам по-младото ми Аз да има махмурлук, очаквам да страда от най-лошото главоболие в живота си и очаквам да изглежда като лайно. Това, което не очаквам, е да я видя с разплакани очи.

— А, божичко, добре ли си?

Сълзите се стичат по лицето на Лоти, а очите й са червени и подпухнали. Между две тежки стенания тя кима енергично с глава.

— Да… добре…

Винаги съм била скапана лъжкиня.

— Какво, по дяволите, се е случило? — питам разтревожено.

Тя издухва силно и продължително течащия си нос в част от ролката тоалетна хартия, която държи в ръка, и ме поглежда с пълно отчаяние. Изведнъж сякаш някой ме удря с юмрук в стомаха. Господи, какво може да е? Тя изглежда напълно разбита. Паникьосана, започвам да се ровя в спомените си. Не се сещам някога да съм била чак толкова разстроена. Какво се е случило?

— Били Романи — успява да изхрипти тя, след което избухва отново в плач.

Когато чувам това име, направо се вцепенявам. Разбира се. Сега вече си спомням кога бях толкова разстроена. Когато открих, че е излязъл с друго момиче.

— Какво за него? — питам аз и се чувствам като грижовна по-голяма сестра.

Гърдите й се надигат и спускат развълнувано нагоре и надолу и тя започва да разказва на пресекулки сред хлипанията.

— Видели са го… с онази… наконтена мацка, която прилича… на… заек…

— Либърти, разглезената богаташка, дето се прави на хипи — казвам ледено аз, забравила всякаква предпазливост.

Лоти обаче изобщо не е в състояние да асимилира думите ми и да се учуди откъде знам. Лицето й е сгърчено от болка, нужни са й няколко минути, преди да успее да проговори, а и това е по-скоро заекване, отколкото свързана реч.

— Очевидно те се срещат. Очевидно… той е… — поколебава се, сякаш е неспособна да каже думата — влюбен в нея — проплаква най-накрая и после заравя лицето си в тоалетната хартия.

— Той е влюбен в нейния попечителски фонд — успокоявам я аз и я прегръщам през раменете.

За награда получавам една кратка и крива усмивка, след което Лоти отново избухва в плач.

— Хей, хайде, стига! Не е чак толкова зле — упорствам и я прегръщам силно отново. — Погледни го откъм хубавата страна — поне те предупредих за него — изпитвам огромно облекчение, че успях да го направя. — Поне не отиде при него след концерта. Тогава щеше да бъде много по-зле — спирам, защото виждам изражението на Лоти. — О, божичко, отишла си, нали?

Тя кима мълчаливо.

— След всичко, което ти казах?

— Знам, но мислех…

— Че ти знаеш по-добре — довършвам вместо нея.

Лицето й пламва.

Сърцето ми се свива. Трябваше да се досетя. По принцип съм такъв инат, хич не ме бива да се вслушвам в чуждите съвети. А когато бях по-млада, бях още по-вироглава. Винаги правех каквото съм си наумила. Никога не слушах другите.

Нито дори самата себе си, осъзнавам и внезапно се ядосвам страшно на Лоти, че не е приела съвета ми. Искам да кажа, как, по дяволите, се предполага да си помогна, когато отказвам да слушам? Ядосана съм обаче не само на нея, ядосана съм и на себе си. За това, че не я спрях и че не съм способна да й попреча да направи същите грешки, които допуснах аз. В края на краищата, нали затова съм тук? За да я защитавам? За да не допусна да извърши всички онези глупости, за които съжалявам?

Изпълва ме чувство за вина. Предадох Лоти. Предадох себе си. Имах шанса да направя нещата както трябва и се провалих. Усещам се като пълна загубенячка. Поглеждам към Лоти, към подпухналото й, покрито със сълзи лице, и неочаквано ядът ми изчезва така бързо, както се беше и появил. Житейският ми опит ме научи как да стоя настрани от играчи като Били Романи, но освен това ме научи и на състрадание и точно това изпитвам в момента към Лоти. Защото, ако някой знае колко зле се чувства в момента, това съм аз, нали така?

— Говори ли ти се за това? — питам я тихо.

Тя ме поглежда изненадано, след това издухва носа си шумно, кима и сяда на стълбите пред вратата. Същото правя и аз.

Притиснала коленете до гърдите си, тя гледа надолу към голите си стъпала.

— След като ме докара тук, аз изчаках малко и после се върнах обратно в бара, за да видя дали Били е още там — казва тя смутено.

— Беше ли? — питам, макар че вече знам отговора.

— Аха — кима тя. — Все още висеше отвън с останалите от групата си, така че отидох с него на купона… — тя изхлипва и отново млъква за известно време, сякаш си припомня онази нощ.

Както правя и аз.

За мен онази нощ ми се струва толкова далечна, като че ли преди цял един живот, и въпреки това ми е трудно да мисля за нея, без да се сещам и за всичко останало, което последва след това. Болката от отхвърлянето, срамът, самосъжалението… Ако се постарая много обаче, все пак мога да изолирам вечерта от другите събития, да се концентрирам върху емоциите си, да си спомня как се чувствах. Млада, щастлива, непобедима. Божичко, чувствам се като напълно различен човек от момичето, което бях тогава.

— Беше невероятно… — въздъхва тя и очите й заблестяват от вълнение.

— Знам — промърморвам аз.

— Така ли? — Лоти ме поглежда изненадано и присвива въпросително вежди.

— Искам да кажа, това чувство ми е познато — казвам бързо. — Да имаш невероятна вечер с някого. С когото и да е — добавям.

Тя продължава да ме гледа подозрително — сякаш не може да си представи някой като мен да има нощ с изумителен секс с когото и да било, да не говорим за вокал на рок група.

— Както и да е. На следващата сутрин, когато си тръгвах, той обеща, че ще ми звънне, защото същата вечер имаха свирене в Лийдс, заради което той не можеше да дойде на рождения ми ден — прави гримаса и си дръпва от цигарата си. — Но това се оказа лъжа. Не са ходили никъде. Бил е с това момиче — очите й се напълват отново със сълзи, които се събират, събират в ъгълчетата и най-накрая се плисват надолу по бузите й. — Как е могъл?

Защото е егоистичен, салювлюбен задник, ето защо. Приисква ми се да й изкрещя, но знам, че няма да го приеме много добре. Знам, защото когато Ванеса ми каза същото, двете се скарахме жестоко, аз го защитавах докрай и се прибрах вкъщи бясна. Но ако не мога да й кажа това, какво да й кажа? Истината?

Колебая се и обмислям какво мога да й кажа, когато телефонът звънва и след малко един глас отвътре изкрещява: „Лоти, вашите!“ и някой, който не разпознавам, се появява на вратата, носещ апарата (нарочно бяхме сложили дълъг кабел).

— О, благодаря ти — кима тя, вдига телефонната слушалка и ме поглежда: — Извинявай, само минутка.

О, това ще бъде интересно, мисля си, и се настройвам за сцената.

— Мамо! Здрасти, как си? — Лоти звучи въодушевено, широка усмивка се появява на лицето й.

Гледам я изумено. Не знам какво съм очаквала, но не и това. Тя изглежда истински щастлива, че се чува с мама.

— Били? Не, не се е обаждал.

Какво? Казала съм на мама за Били Романи? Не мога да повярвам. Никога повече няма да споделям нищо с мама, особено свързано с любовния ми живот.

— Не, добре съм — казва успокоително Лоти в отговор на някакъв въпрос на мама, а после ме поглежда. — Тук съм с една приятелка.

Спирам да я зяпам и се усмихвам престорено.

— Добре, кажи на татко, че го обичам, нали? И помни, ще си дойда другата седмица, така че ще се видим тогава… Да, наистина нямам търпение. Ще отидем заедно да пазаруваме. Ще похарчим ваучерите, които ми изпрати — тя се засмива и съм сигурна, че чувам и мама как се смее от другата страна на линията. — Добре, чао, мамо! Ще ти се обадя утре. И аз те обичам — Лоти затваря телефона и се обръща към мен с все още греещо в усмивка лице.

Изпитвам леко съжаление. Вече не водя такива разговори с мама. Днес те са много по-резки, по-нервни, не толкова сърдечни. Като отношенията ни, осъзнавам внезапно и се опитвам да си спомня последния път, когато сме пазарували заедно.

— Значи говориш с родителите си всеки ден? — питам с любопитство.

— О, да, ние сме си много близки — потвърждава тя без никакво колебание. — Щастливка съм. Някои хора не се разбират с родителите си, не ходят да ги виждат и други такива неща, но моите са страхотни. Наистина се вълнуват, че си намерих тази работа в Лондон, и ме подкрепят, но знам, че им липсвам. Те също ми липсват.