— Това е супер — усмихвам се, но вътрешно не мога да се въздържа да не се натъжа от това колко сме се отчуждили с родителите ми. Вече почти не им се обаждам и сякаш са минали години, откакто за последно ги видях. Обзема ме силно чувство на вина, като осъзнавам колко съм ги пренебрегвала. Мисля си за мама, която ми позвъни, докато шофирах, и ме разпитваше за Майлс. Тя все още се тревожи за мен, дори сега и въпреки че го показва по странен начин. Такава си е мама.

— Както и да е, докъде бяхме стигнали? — Лоти ме поглежда въпросително.

— О… ъъъ… — опитвам се бързо да събера мислите си, спомняйки си разговора ни за Били Романи, за това, какво смятах да й кажа, всички умни съвети. Толкова много неща ми се въртят в главата, но една част от мен не спира да мисли, че вече е прекалено късно. Моментът си отиде и вместо това се сещам за онези съвети, които прочетох в книгата за самопомощ в Амазон.ком.

— Първо ще изпиташ съмнение и шок — цитирам аз. — Но това е нормално след раздяла. Или отхвърляне — добавям абсолютно нетактично.

— Кой го казва? — пита тя сърдито.

— Прочетох го в една много хубава книга за разделите — обяснявам аз. — Всъщност щях да си я купувам днес, но ме разсеяха.

— Защо щеше да си я купуваш? — любопитства Лоти.

Поколебавам се. Не ми се говори много за това. Но пък в крайна сметка, защо не?

— Защото тъкмо скъсах с приятеля си — признавам аз. Сега аз съм се свила и притискам колене до гърдите си, гледайки в земята.

— Ти имаш приятел? — Лоти изглежда шокирана.

— Имах — поправям я.

— Уау. Искам да кажа… Аз си мислех, че тъй като си по-възрастна, сигурно си разведена.

— Разведена? — възкликвам аз. Господи! Достатъчно лошо е, че майка ми иска да се омъжа, но сега и по-младото ми Аз ме вкарва в групата на разведените. Е, все пак по това време бях много устата и никога не мислех, преди да кажа нещо.

— Ами, нали не носиш пръстен — обяснява тя с истинско разкаяние в гласа.

— Не, не съм разведена. Нито омъжена — добавям, за да изясня напълно нещата. — Сама съм.

Не мога да не забележа иронията на ситуацията. Ето ни тук, седим една до друга, разделени от десет години, и двете самотни, и двете говорим за мъже.

По-скоро, за тяхната липса.

Някои неща никога не се променят, нали? Освен че сега съм по-възрастна, по-зряла и чета книги за самопомощ, за да знам как да се справям с тези неща, казвам си мислено, облекчена, че вече не съм тази изтрезняваща развалина, която бях някога.

— Божичко, съжалявам — казва Лоти. — И какво ще правиш сега?

Връщам се пак към корицата на книгата.

— Ами, важно е да оплачеш края на връзката си, тъй като това ще ти помогне да продължиш напред — цитирам по памет.

Лоти прибира косата си зад ушите и ме зяпва.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да сложиш край, да приключиш — обяснявам аз. Чела съм много за приключването. То е голяма работа в книгите за самопомощ.

— Да приключа? — повтаря тя, сякаш за първи път чува тази дума.

И всъщност за нея наистина е така. Все пак е само на двайсет и две години — тогава не знаех много за приключването на нещата. За разлика от сега, мисля си, горда от своето помъдряване и израстване. Израстването също е голяма работа в книгите за самопомощ.

— Трябва да отделиш време да се справиш с това, което се случва — обяснявам аз, опитвайки се да извлека най-доброто от всичко, прочетено през годините. — Затова е хубаво да бъдеш добра към себе си, да се глезиш, да прекарваш повече време с приятелите си. — Говоря за Ванеса. Дори и сега, след десет години, тя е винаги тук, до мен, каквото и да се случи. Точно както беше и тогава. В ума ми се появяват картини от миналото: Ванеса, седяща до мен на дивана, държаща главата ми, когато си изливам сърцето. Не казва нищо. Но това е без значение, защото знам, че е тук. И това е достатъчно. — Но е важно да помниш, че не бива да пришпорваш оздравителния процес — добавям, сещайки се пак за книгата от Амазон.ком. Божичко, наистина звуча като доктор Фил, нали? Изпитвам вътрешно задоволство. Ето, най-накрая мога да помогна на някого, да дам добри съвети.

— Защо не? — пита Лоти и бърчи челото си.

Където продължава да има само една вежда, осъзнавам внезапно аз. Само че този път е изскубана в двата края откъм долните им страни. Сигурно е използвала пинцетите, които й подарих, което — както виждам — явно не се е оказало такава добра идея. Исках да си направи изящни дъги като на Джесика Алба, а вместо това тя е оставила непочистени веждите по средата, изтънила ги е в краищата и така е постигнала ефекта на постоянно изненадано изражение. Ужас!

— Защото това е процес — повтарям търпеливо.

— Глупости — отвръща тя.

Поглеждам я шокирано.

— Това са пълни глупости. Защо трябва да преминавам през някакъв тъп процес, докато той излиза с друго момиче? — изпъшква гневно Лоти.

— Очевидно си в етапа на гнева — казвам, опитвайки се да я успокоя.

— Но той ми каза, че е влюбен в мен! — разплаква се момичето с ужасните вежди.

Въздъхвам тежко. Ето я разликата. Ако има едно нещо, което съм научила със сигурност през изминалите години, то е никога да не вярвам на мъж, който ти казва, че е влюбен в теб в момента, в който те е вкарал в леглото.

— Божичко! Такъв лъжец е! — продължава да ридае горко Лоти.

— Да, това е добре — важно е да изкараш гнева си навън — окуражавам я аз. — Тези етапи са наистина от съществено значение, за да преодолееш нещо такова. Първо ще преминеш през шока, после идва депресията, сега гневът — опитвам се да си припомня всички етапи.

— Аз съм била бройка за една нощ за него… А като си помисля… Ъъъ, иде ми да го убия! — надава гневен вой тя. После замлъква, дърпа от цигарата си и вперва поглед в празното пространство.

— Последният етап е приемането. След като стигнеш до него, ще можеш да се справиш с всичко, което ще ти поднесе животът — спирам и се замислям за собствения си живот, за това, което се е случило през последните десет години, откакто бях на мястото на Лоти, и за момент ми се струва, че говоря на себе си. — Ще можеш да продължиш напред.

— Всъщност наистина се чувствам по-добре.

— Сериозно? — изпитвам известно задоволство.

— Да, даже много по-добре.

— Уау, това е страхотно — усмихвам се щастливо аз. Макар че, за да съм честна, си мислех, че ще отнеме малко по-дълго време, за да мина през етапите, а не само няколко минути, но очевидно наистина съм й помогнала. — След време ще се почувстваш достатъчно силна, за да започнеш нова връзка.

— Ммм, да — съгласява се тя разсеяно.

— И не се притеснявай, ако в началото си малко нервна.

— Ммм…

Чакай малко. Защо ли ми се струва, че Лоти не ме слуша?

— Чу ли какво ти казах?

— Господи, наистина е страхотен.

— Кой? Били Романи? — не вярвам на ушите си!

— Били кой? — казва тя иронично с интонация от типа „Стегни се, бабо!“ — Хъм… — намигва ми и сочи с глава към някого. От другата страна на улицата забелязвам младеж, който тича. Гол до кръста, с тяло, за което си струва да умреш, той спира да тича и започва да разтяга мускулите си. — Божичко, великолепен е! — въздъхва тя замечтано.

— Лоти, чу ли нещо от това, което ти казах току-що? — питам с известно раздразнение.

— Извинявай… ъм — тя се обръща към мен, очите й искрят, а на лицето й грее широка усмивка. Сълзите й са изчезнали като по чудо, а бузите й са поруменели. — Говореше нещо за някакви етапи? — пробва да налучка.

— Да, и това е наистина важно — продължавам да упорствам.

— Ами, съжалявам, но можеш да запазиш тези дрънканици за някой друг — отговаря ми тя весело и поглежда отново към подскачащия на място джогер. — Искаш ли да знаеш какъв е моят съвет за преодоляването на един мъж?

Поглеждам я с любопитство, после хвърлям отново поглед и към младежа, точно навреме, за да уловя как тя му се усмихва определено флиртаджийски, а той отвръща на усмивката й. Всички мисли за Били Романи са изчезнали чудодейно.

— Хвани си някой друг.

Трийсет и първа глава

Уикендът вече е към своя край и се очертава да не е най-успешният ми. Претърсването на старата ми квартира се оказва безуспешно — никъде не намирам часовника си — и се опасявам, че съм го изгубила в клуб „Канал“. Оставям Лоти да флиртува с мистър Гола гръд и тръгвам към вкъщи. Минава ми през ума да се отбия в ресторанта и да кажа „здрасти“ на Оливър, но бързо разкарвам тази подмолна мисъл. Какво ми става? Не бъди глупачка, Шарлот. Вероятно днес просто се държа мило от вежливост.

Вместо това си седя вкъщи и опаковам останалата част от вещите на Майлс; занимание, което и аз мога да направя същото, нали, защитавам се мислено.

Веднага ми се вгорчи настроението. Трябва да си призная, че макар да знам, че постъпих правилно, все пак се чувствам потисната от случилото се. Утешавам се, че можем да си останем приятели. И двамата сме разумни възрастни хора; можем, когато знаменитостите се разделят да поддържаме добри взаимоотношения. Както и пускат тези изявления за пресата, мисля си аз и си спомням какво написах за Мелъди, когато се разведе с поредния си съпруг, футболиста.

Заемам се мислено да съставя такова изявление, докато разчиствам шкафчето с чорапи на Майлс:

Шарлот и Майлс взеха решение да се разделят приятелски. Решението им е взето по общо съгласие, с много любов и взаимно уважение. Връзката им приключи, но взаимоотношенията им продължават. Те умоляват медиите да уважат личния им живот в такъв чувствителен за тях момент.

Божичко, звучи супер, нали? Толкова сме зрели и разумни, толкова е готино. Подобен текст почти те кара да се разделиш с приятеля си, за да имаш повод да го пуснеш във вестниците.

Всъщност от неделя сутринта досега настроението ми се е подобрило значително и аз си представям как с Майлс вечеряме а ла Деми и Брус заедно с бъдещите ни партньори. Това продължава чак до идването на Майлс, който размахва телефонна сметка, разделена наполовина, и настоява да му платя 7,38 лири, защото „това е принципен въпрос и всеки трябва да бъде финансово отговорен“, гневно ми мята две найлонови торби, пълни с мои неща, пред входната врата и след това победоносно ми заявява, че има два билета за концерт на „Разрешително за купон“ и ще заведе Хелън, счетоводителката си, която очевидно им е голям фен (и има голям балкон!) и която знам, че отдавна си пада по него.

Като се замисля пак, май ще забравим приятелските вечери в стил „Деми и Брус“.

Лежа в неделя вечер и безуспешно се опитвам да заспя. Случилото се през последните дни се върти нонстоп в главата ми. Чувствам, че съм забъркала голяма каша. Майлс ме мрази, по-младото ми Аз не приема нито един от съветите ми и което е по-лошо, не я виня. Искам да кажа, когато става дума за любов и взаимоотношения, едва ли съм най-добрият съветник? Защо си мисля, че мога да давам съвети за мъжете? Може би тя знае по-добре. Какво ми каза? Разговорът изплува отново в главата ми:

„Искаш ли да знаеш какъв е моят съвет за преодоляването на един мъж? — Хвани си друг.“

Внезапно виждам пред себе си образа на Оливър. Изхвърлям го моментално от главата си, но той е упорит. Стига, това са глупости. Не можеш да избягаш от един мъж, за да се натресеш на друг. Дори да смятам, че той е секси и искам да спя с него — а аз не искам! — той едва ли ще се заинтересува от мен, не и след като съм го пренебрегвала десет години. Без съмнение вече ме е забравил.

А това е хубаво. Срещата с него след цялото това време е едно от онези странни и интересни съвпадения, но нямам намерение да ги превръщам в навик. В крайна сметка изминали са десет години, откакто не съм го виждала. Не бих заложила много на шанса, че ще се срещнем отново, преди да са изминали други десет години.



В понеделник се събуждам в много по-добро настроение. Както казват, „Днес е първият ден от остатъка на живота ти“. Така че взех решение. Миналата седмица беше пълна с изненади и всевъзможни пречки, но тази седмица съм решена да не допусна повече никакви изненади. Чудесно си живея и без тях. Затова ще оставя всичко случило се зад гърба си. Ще забравя за връзки и мъже и ще дам съвет на по-младото си Аз да се съсредоточи върху работата си на сто процента.

Наистина ще имам нужда от тях. Предстои ми важна седмица. Въпреки че днес е национален празник, все пак трябва да отида до офиса. Утре е представянето на клиниката „Звездна усмивка“ в Англия и има много неща за организиране. Освен това се предполага да се чуем по някое време днес с Лари Голдстийн, така че трябва да съм готова.

Вероятно е за добро, че няма да се разсейвам с други неща в момента, мисля си, поглеждайки към жълтата блуза, която си купих от пазара. Приисква ми се да я облека, но после се сепвам и се спирам на елегантни кремави панталони и подходяща бяла памучна риза. Наистина много качествени дрехи.