Колебливо разкопчавам яката на ризата си.

— Не, повече.

Сърцето ми забива бързо, докато разкопчавам горните копчета и сутиенът ми започва да се вижда.

Този следобед е горещо и усещам, че по гърдите ми избиват капчици пот.

— Добре, сега само ще преместя тези… — Оливър внимателно отмества презрамките на сутиена ми и ги оставя да се смъкнат по голите ми рамене.

Дишането ми се учестява, гърдите ми се надигат и отпускат все по-бързо.

— Където точно те боли? Тук? — пръстите му минават по долната част на тила ми.

— Ъъъ…, малко по-долу — гърлото ми се свива, а гласът ми преминава в шепот.

Ръцете му проследяват нежно врата ми по линията на косата ми, после се насочват към гръбнака с кръговидни движения, долу, още по-долу…

— Тук?

Трудно ми е да събера мислите си.

— Да, тук… — успявам да кажа. Силна тръпка преминава от слабините към краката ми. Усещам как помежду ни протича ток. Никога не съм изпитвала дори наполовина нещо подобно с Майлс. Толкова е еротично. По-възбуждащо е от всичко, което съм преживявала през последните години. И не само…

— Сега ще ти стане малко студено.

Изписквам леко, когато притиска ледения компрес към врата ми.

— Шшш — смъмря ме Оливър и хваща здраво раменете ми, когато тялото ми потреперва. — Не мърдай.

Правя каквото ми е наредено, стискам зъби, поемам дълбоко въздух и го задържам известно време. Цялото ми тяло гори, всичките ми сетива са изострени — сякаш внезапно са се пробудили от дълг сън. Мога да почувствам как ледът се топи при допира с парещия ми от болка врат, виждам тъмните косъмчета по ръцете му, долавям миризмата на тялото му, толкова близко до мен, усещам дъха му в ухото си.

Моментът е внезапно развален от звъна на домашния ми телефон.

— Ще вдигнеш ли? — пита Оливър с прегракнал глас.

— Не — провиквам се аз, преди да мога да се овладея. — Ъъъ… сигурно е грешен номер — добавям бързо. Трудно намирам думи, с които да се изразя, защото всичко, което се върти в ума ми, е само „Моля те, не спирай“. Не искам това никога да спира.

Телефонният секретар се включва. Чувам гласа си: „Здравейте, това е секретарят на Шарлот Мериуедър. В момента не съм у дома си, затова оставате съобщение…“, последван от традиционното бийп.

„Здравей, Беатрис е. Извинявай, че те притеснявам вкъщи, но другите ти телефони са изключени.“

— О, няма проблем, това е асистентката ми — обяснявам аз. Вероятно е нещо, свързано с проклетата среща с медиите утре, проклинам наум и се надявам да затвори. — Няма значение.

— Добре, щом си сигурна — казва Оливър спокойно и прокарва пръсти по ключицата ми.

— Сигурна съм — потвърждавам и изпъшквам тихичко, когато вече познатата тръпка се спуска по гръбнака ми.

„Исках само да ти се извиня, че всях такава паника преди малко.“

Ледената вода се спуска по гърба ми. Оливър премества компреса по-нагоре, после надолу и няколко капчици се стичат по гърдите ми.

„Благодаря ти отново, че ми помогна и оправи всичко с кетъринг доставчиците. Ти си невероятна! Но това си го знаеш. О, между впрочем хората на Лари Голдстийн се обадиха, за да кажат колко са доволни от новото място…“

Замръзвам. О, не. О, не. Скачам от стола.

— Извинявай, всъщност мисля, че трябва да вдигна — затичвам се към стаята.

„… и трябва да ти призна, Шарлот, идеята ти беше блестяща! Нотинг Хил е идеално място за първата «Звездна усмивка». Божичко, толкова си умна! Не мога да повярвам, че не си ми казала какво ти е хрумнало.“

Втурвам се към телефона, но Уели ми препречва пътя и аз се спъвам в него.

„Ще се опитат да издействат разрешително за ремонта скоро, за да започнат обновяването колкото се може по-бързо — още този уикенд. Очевидно има много неща за вършене. Споменаха, че е бил някакъв магазин за стари боклуци или нещо такова и вътре било голям хаос.“

Цялото ми тяло се изпълва с ужас.

„Така че, само за да съм сигурна за прессъобщението, точният адрес е…“

Протягам се към слушалката, но вече е прекалено късно. Зад себе си чувам как Оливър повтаря като ехо след Беа:

„Лондон, «Портобело», номер 114.“

Мамка му.

„Както и да е, трябва да тръгвам. Салса вечер! Чао!“

Чува се как слушалката се затваря и после остава само мълчание. Напълно вцепенена стоя и гледам невиждащо телефона. После бавно се обръщам. Оливър е застанал на вратата на балкона и просто ме гледа. Лицето му е бяло като платно.

— Мога да обясня — прошепвам най-накрая.

— Нима? — усъмнява се той. — Значи ти си била. — Втренчил се е в мен, сякаш не вярва в това, което се случва, челото му е набръчкано. — Дядо ми каза, че му се е сторило, че те е познал сред хората днес в магазина. Високо, русо момиче със слънчеви очила. Помислих, че се е объркал.

Замлъква и ме гледа замислено, опитващ се да свърже събитията.

— Да, аз бях — признавам с тих глас. Как да му покажа, че се разкайвам от дъното на душата си?

— Заради теб дядо ми ще изгуби магазина си?

Гласът му е спокоен, но обвинението направо плющи във въздуха като камшик.

— Не беше така — казвам бързо.

— А как? — пита той.

Усещам, че напрежението в него расте.

— Аз съм пиар, представлявам един клиент.

— Но е било твоя идея.

— Може да съм направила някои предложения за мястото, но не беше нищо конкретно.

— И кой е твоят клиент? — пита Оливър. Вече не изглежда шокиран. Само бесен. — Не ми казвай, че ще бъде поредното кафене — потръпва от отвращение, преди да отговоря.

— Не, той е козметичен стоматолог. Ще отвори първата си клиника в Англия — „Звездна усмивка“ — чувам се някак отстрани какво казвам и ми се струва ужасно нелепо.

Оливър ме гледа изумено.

— Магазинът за антики на дядо ми — пардон, магазинът за стари боклуци — започва гневно той и аз почервенявам цялата от срам; никога не съм го наричала така, Лари Голдстийн използва тази фраза, но въпреки това се чувствам ужасно зле, — ще се превърне в шибан зъболекарски кабинет?

— Клиника за козметична стоматология — поправям го разсеяно и най-после се осмелявам да вдигна лице и да го погледна в очите. — Щях да ти кажа.

— Кога?

— Не знам…

— Преди или след като прекара следобеда с дядо ми? — пита язвително Оливър.

Побиват ме студени тръпки и внезапно осъзнавам, че ризата ми още е разкопчана и сутиенът ми се показва. Бързо вдигам презрамките му и загръщам ризата. Чувствам се ужасно безпомощна и глупава.

— Разбрах го едва днес. Изобщо не подозирах. Виж. Съжалявам. Много, много съжалявам — протягам ръка да го докосна, но той ме отблъсква грубо.

— Да, обзалагам се, че ще съжаляваш през целия път до банката — последва светкавично язвителният му отговор.

— Това не е честно! — възкликвам аз. — Не си честен.

— Аз не съм честен? — пита невярващо той.

— Ами, държиш се ужасно, все едно съм убила някого — сопвам се нетърпеливо.

— А може би си. Ти отне целия живот на дядо ми.

Внезапно се ядосвам. И без това се чувствам достатъчно виновна, не е нужно да ми го натяква.

— Как се осмеляваш да стоиш тук и да ме съдиш? Нямаш си идея за какво става дума — казвам разпалено. — Не можеш да си представиш под какво напрежение съм, нито в каква невъзможна ситуация! Не исках това да се случи. Не съм го планирала, но когато е замесен голям клиент, е заложено много. Вече не става дума само за мен. Имам работа за вършене, бизнес, сметки за плащане…

— Моля те, спести ми трагичната си история — отвръща Оливър с досада.

Това е. Обхваща ме гняв.

— О, глупачката аз! — сега вече звуча язвително и гневно. — Как можах да си представя, че ти знаеш какво е да се занимаваш с бизнес?

Очите му вече хвърлят истински светкавици.

— Какво трябва да означава това?

— Ами как би могъл? — задъхвам се от ярост аз и думите ми се изливат като обиден порой. — Ти не си направил нищо с живота си! Все още си просто един барман!

Веднага щом го казвам, ми се приисква да потъна в земята. Но не мога.

Оливър ме гледа изумено, по лицето му се сменят една след друга всевъзможни емоции, но най-накрая се съвзема, поглежда ме и казва:

— А ти си кучка.

Сякаш ме е зашлевил през лицето.

За секунда и двамата стоим мълчаливо един срещу друг, дишаме тежко, въздухът помежду ни е изпълнен с обиди и гняв и в този момент се чудя как стигнахме дотук, как е възможно това да се случи, как да го върна и да започна отначало.

Но не мога. Казаното не може да бъде забравено.

— Мисля, че трябва да си вървиш — проронвам най-накрая, като се опитвам гласът ми да звучи спокойно.

Той кима ледено.

— Повярвай ми, вече си тръгнах.

Обръща се и излиза от апартамента, следван от Уели. Вратата се затръшва с трясък след него.

Трийсет и пета глава

Грабнала съм делфина чукало и тропам силно по вратата. Отвътре се чуват стъпки, после тишина, пак стъпки, вратата най-накрая се отваря, на прага застава по-младото ми Аз, поглежда ме и ахва:

— Господи, какво е станало? Добре ли си?

Този път сълзите се стичат по моето лице. Между хълцанията и риданията успявам да кажа едно „Да, добре съм“. Както казах, винаги съм била ужасно лоша лъжкиня.

— Какво, по дяволите, се е случило? — пита Лоти притеснено. Издухвам носа си с вече мократа кърпичка и разтърсвам глава.

— Ние… се скарахме сериозно — продължавам да плача. — Той ме нарече „кучка“.

— Нарекъл те е „кучка“? — възкликва тя. — Кой, бившият ли? — Лицето й е почервеняла от гняв. — Само почакай, така ще го наредя!

— Но аз съм кучка — изсумтявам аз, а сълзите ми продължават да се леят по лицето ми.

— Не, не си — протестира Лоти възмутено.

— Не, съм — вече рева наистина шумно. Всъщност правя такава сцена, че няколко души от съседната къща са спрели да видят за какво е целият този шум и гледат със зяпнали уста. Което обикновено би било достатъчно да ме накара да потъна в земята от срам и да се скрия някъде, но не и сега. Сега не ми пука въобще, че се държа като глупачка. Сега ме интересува само Оливър.

Когато осъзнавам това, застивам за секунда, поразена от признанието, което правя пред себе си, после се разревавам още по-силно.

— Защо? Защото си скъсала с приятеля си ли? — опитва се да ме успокои Лоти и ме прегръща през рамената. — От това, което си ми казвала, ми се струва, че той е пълен идиот.

— Не говоря за бившия си — хлипам аз, гледайки я с подпухнали червени очи.

— А за кого? — Лоти спира да ме гали по рамото. — За кого говориш тогава?

— Оливър — простенвам аз и избухвам отново в сълзи.

Лоти ме гледа объркано.

— Мисля, че трябва да влезеш и да ми разкажеш всичко.

— Е, хайде, започвай.

Качили сме се горе, в старата ми спалня, само че този път местата са сменени и сега Лоти седи на стола и ме наблюдава, а аз съм се свила на дивана и отпивам от кафето, което тя ми направи. Стаята ми е ужасно разхвърляна, истинска кочина; всъщност на дневна светлина изглежда още по-зле, но въпреки че това ме дразнеше много миналия път, сега го намирам за успокояващо.

— Не знам откъде да започна — въздишам над чашата си с разтворимо кафе.

— Какво ще кажеш за началото? — предлага Лоти.

Прибирам косата си зад ушите и разтърсвам глава.

— Точно за това говоря — не знам кое е началото. Все едно всичко се е смесило в момента — спирам, опитвайки се да върна поне мислено живота си в нормите, да сложа някакъв ред в случващото се.

Започвам с Оливър. Струва ми се подходящо за начало, колкото и всичко останало. Разказвам й как пътищата ни са се преплели преди десет години.

— Но тогава нищо не се случи между нас, аз дори не го забелязвах, макар че сега ми се иска да беше станало нещо — добавям със съжаление и се издухвам в кърпичката си. — И после, съвсем неочаквано, се срещнахме отново и изглеждаше като че ли нещо щеше да стане, като че ли щях да имам втори шанс. — Спирам, спомняйки си момента само преди час и половина на моя балкон и почти физически усещам болка в стомаха си. — И тогава се скарахме ужасно — довършвам тъжно.

— Не ми казвай. Той се е оказал същият задник като Били Романи — намесва се гневно Лоти.

— Не, въобще не е такъв — поклащам отрицателно глава.

— Тогава защо? — поглежда ме тя учудено.

Мисля си отново за магазина на дядо му, за Лари Голдстийн, за избора, който направих.

— Позволих разумът ми да управлява сърцето ми — казвам спокойно. — Казах си, че бизнесът е бизнес, че личните отношения нямат нищо общо. Опитах се да бъда разумна.

— Искаш да кажеш, че си пренебрегнала инстинкта си? — пита Лоти, след като си е превела думите ми на своя език.

Поглеждам я и се замислям над думите й. Не бях го възприемала по този начин, но тя е права.

— Предполагам, че съм пренебрегнала много неща. Което е било грешка — чувам се да казвам. Пренебрегвах съмненията, които имах за връзката си с Майлс. Ние не бяхме един за друг от самото начало, но аз се опитах да се убедя, че сме, защото исках да бъде така. Пренебрегвах и вътрешния си глас, който ми казваше, че не съм щастлива. Защото аз трябваше да съм щастлива: имах живота, за който винаги съм мечтала; имах съответния начин на живот, успешна кариера; носех дрехи десети размер… И все пак не можех да спра да мисля, че нещо ми липсва. — Произнасям тези думи на глас и осъзнавам, че това е първия път, в който си го признавам и на самата себе си. — Но не знаех какво е. И колкото повече търсех, толкова повече не можех да го намеря, защото имаше прекалено голямо напрежение и прекалено малко време.