— Всъщност става дума за нещо важно.

— Какво може да е по-важно от частния самолет на Том Круз? — смее се той и накланя заговорнически глава към двете хубави журналистки до него, а те хихикат в унисон.

Стискам юмруци и почти забивам нокти в дланите си. Добре, щом така иска.

— Оставката ми — казвам на висок глас.

Голдстийн ме поглежда така, сякаш съм му казала, че в стаята има зелени марсианци, които чакат за полиране на зъбите. Всъщност, ако му бяха казала това, може би щеше да бъде по-малко шокиран.

— О, разбирам, това е прочутият английски черен хумор — засмива се след секунда.

— Не, напълно сериозна съм. Опасявам се, че агенция „Мериуедър“ не може повече да ви представлява.

Двете журналистки спират да се кикотят и ме поглеждат изумено.

Лари Голдстийн изглежда абсолютно потресен. Хваща ме грубо за лакътя и ме извежда в коридора. Накланя глава към мен леко заплашително.

— Кажи го пак — настоява той. — Не съм сигурен, че те разбрах добре вътре.

Дърпам ръката си и се отдръпвам настрани от него.

— Беше прекалено късно, за да отменям презентацията при толкова кратко предизвестие, освен това щеше да бъде непрофесионално — опитвам се да звуча спокойно. — Затова изпълнихме ангажимента си към вас. Въпреки това обаче се опасявам, че не можем повече да ви представляваме и се отказваме от договора си с вас.

Ето. Направих го.

Лари осмисля думите ми. Очите му стават ледени и направо се вижда как побледнява под кафеникавия си тен.

— Ти. Ме. Зарязваш.

— Аз не бих използвала тези думи…

Изражението на лицето му става сурово и той се засмива презрително.

— Мисля, че си се объркала малко, Шарлийн. Аз съм този, който зарязва хората, не те мен.

— Може да го наричате както си искате, мистър Голдстийн, но аз стоя зад решението си. Агенция „Мериуедър“ вече не е отговорна за вашите публични изяви и отношения с пресата.

Бившият ми клиент ме изчаква да завърша репликата си. После ме поглежда кръвнишки и внезапно цялата му лъскава и блестяща полировка изчезва и истинският Лари Голдстийн се показва наяве.

— Някаква въшлива малка агенцийка зарязва мен, Мистър Звездна усмивка? — гласът му е преминал почти в съскане, а лицето му е разкривено от ярост. — За коя се мислиш ти, бе? Аз ти дадох шанс да станеш международно известна. Да спечелиш големите клиенти. Да влезеш в света на големите играчи. Да вкараш второстепенната си агенцийка в Голямата лига…

— Ако смятахте, че сме второстепенна агенция, защо ни избрахте? — питам агресивно аз.

— Защото ми се стори, че видях нещо в теб. Мислех, че си като мен. Че искаш да успееш на всяка цена.

Поклащам глава.

— Не, не съм като вас. Не искам успех за сметка на съсипания живот на други хора.

— Какво? — поглежда ме той с недоумение.

— Антикварният магазин.

Дори и сега не се сеща. А и защо да го прави? Бизнесът си е бизнес. Той вероятно дори не е забелязал какъв е магазинът. Просто е видял една бизнес възможност.

— Мястото, което избрахте за новата клиника — обяснявам аз. — Мястото, което получихте, предлагайки повече пари, за да прогоните стария наемател. Човекът е бил в този магазин повече от шейсет години и изведнъж повишават тройно наема му. Лишихте го от прехраната му. Лишихте от живота му.

В момента звуча като Лоти. Това съм старата Аз — момичето, което казва това, което мисли, което оставя сърцето си да говори и поставя емоциите си на първо място. И се чувствам прекрасно.

— О! Дай ми кърпичка, че се разплаках — казва язвително Лари и усещам как се вбесявам. Всички съмнения, които имах, че може да не съм постъпила правилно, изчезват моментално.

— Не съм и очаквала да разберете — отвръщам спокойно и после добавям: — Тъй като никой от нас не е подписал окончателния договор, няма да бъде трудно да преустановим отношенията си.

— О, чакай малко, госпожичке!

В гласа му има толкова омраза, че ме побиват тръпки и изведнъж ми става студено.

— Може и да не сме подписали окончателен договор, но познавам закона. Ние имаме законно обвързване. Имам имейли, в които изказваш намерение да подпишеш договора, идеите, които сме обсъждали, плановете за бъдещата ни работа — поглежда ме и сякаш ръкавицата най-накрая е хвърлена. — Ще те помъкна по съдилищата и ще ти съдера задника. Ще ти отнема всичко: агенцията ти, дома ти, живота ти. Всичко.

Сърцето ми спира. От това се страхувах.

— Добре, давайте — казвам твърдо и се опитвам да спра издайническото треперене в гласа си.

Обръщам се, за да си тръгна, но той се провиква след мен:

— Не можеш просто така да си тръгнеш от мен. Не знаеш с какво се захващаш, Шарлийн. Аз съм този, който има последната дума! — той вече крещи и идеалният му тен е станал пурпурно червен.

— Скъпи! — чува се един превзет акцент и жена му се появява на вратата на залата.

Съвсем бях забравила за нея след целия този хаос. Тя държи коктейл в едната си ръка и любимото си чихуахуа в другата и ни се усмихва.

— Миличък, ще дойдеш ли при нас? Скаридите са страхотни.

— Разкарай се, Синди! — крясва й той. — Не виждаш ли, че говоря по бизнес? — лицето му отново възстановява нормалния си цвят и когато тя се прибира вътре, Лари се обръща и пристъпва към мен. — Ще те съсипя. Ще кажа на всички, че си некомпетентна, че не ставаш за нищо. Имам приятели на много високи места. Ще разкажа на пресата…

Той продължава да изрежда заплахи и обиди, но аз оставам твърда. Знам, че това вероятно ще се случи, но съм решена да приключа с него. Решена съм да последвам инстинкта си.

— Извинете? Пратка за Шарлот Мериуедър.

Обръщам се и виждам куриера, появил се в началото на коридора. Точно навреме. Изпитвам огромно облекчение. По-младото ми Аз може да ми е помогнало да преоткрия мечтата си, да подредя приоритетите си и да бъда честна към себе си и останалите, но по-старото ми Аз знае, че е по-добре да си подсигуриш гърба.

— Рецепционистката каза, че е спешно и че мога да ви намеря тук.

— Благодаря, всъщност пратката е за него — казвам аз и соча към Лари Голдстийн.

— Какво? — той спира да крещи и ме поглежда объркано, останал почти без дъх.

Куриерът свива рамене и подава плика на Лари. Той го върти в ръцете си и не знае какво да прави.

— Мисля, че трябва да го отворите — предлагам му аз.

— Какви са тия глупости? — изръмжава той, след като идва най-сетне на себе си. — Защото мога да…

— Ме съдите? Да разкажете на пресата? — прекъсвам го, опитвайки се да се държа спокойно, макар в този момент сърцето ми да бие много, много силно. — Не бих направила това, ако бях на ваше място.

Лари ме поглежда, после разкъсва плика с презрително изражение, което незабавно изчезва, когато вижда какво има вътре.

— Господи! — прошепва той и побледнява от шока.

Лоти ме обвини, че съм пренебрегнала инстинктите си, а когато става дума за Лари Гордстийн, наистина го правех още от първата ни среща в ресторанта. Бях сигурна, че съм усетила ръката му под полата си и въпреки това го пренебрегнах, също както не обърнах внимание и на многозначителните погледи, флиртаджийското поведение, чувството за неудобство в стомаха си в негово присъствие… Едва там, пред магазина, когато той се обърна към мен и каза, че когато дадеш достатъчно пари, всеки проблем изчезва, разбрах със сигурност. Точно там вътрешният ми глас вече знаеше, че е прав.

Но едва миналата вечер най-накрая се вслушах в него, действах инстинктивно и направих някои проучвания.

И се оказа, че не съм първата. Статия в „Санта Барбара Ивнинг Поуст“ от 1992 г. споменаваше за шестнайсетгодишно момиче, което обвиняваше зъболекаря си, доктор Голдстийн, че я опипвал на зъболекарския стол. Не бяха споменати други подробности.

Именно затова се обадих на Кати Проктър. Тя имаше достъп до международната база данни на журналистите и съдебната информация. Помолих я да проучи нещата. Инстинктът ми казваше, че това е същият човек, но не бях сигурна. Сигурно имаше стотици Голдстийн. А и да беше, какво е станало? Бил ли е признат за виновен? Осъден? Пратен в затвора?

Проучванията й потвърдиха опасенията ми. Даже повече. Защото се оказа, че обвинението срещу Голдстийн не е само едно. През годините е имало десетки оплаквания в сексуален тормоз — от бивши служителки, пациентки и дори бивши любовници, — но във всички случаи обвиненията са били оттегляни след извън съдебни споразумения в замяна на огромни парични компенсации.

— Права си, първото му име е Лари — каза ми Кати, когато ми се обади тази сутрин, че ще ми изпрати по куриер всички статии във вестниците, съдебните преписки и документите, които е открила.

Известен и като Мистър Звездна усмивка, гледам замислено към него. Макар вече да не прилича никак на самоуверения арогантен мъж от лъскавите списания. Идеално фризираната му коса сега е доста разпиляна и разкрива голяма плешивина, която му придава доста жалък вид.

— Това е изнудване — казва най-накрая той.

— А вие сте запознат отлично с принципите му, нали? — отвръщам спокойно.

Сега е негов ред да преглътне тежко.

— Какво ще правиш с това?

— Нищо — отвръщам простичко. — Сбогом, мистър Голдстийн — обръщам му гръб и се запътвам към изхода, после спирам. — И за протокола, името ми е Шарлот.

Този път си тръгвам окончателно. Защо ли си мисля, че скоро няма да забрави това име.

Трийсет и осма глава

Когато стигам до фоайето, краката ми треперят. През цялата сутрин бях като на педали, адреналинът от това, което ми предстоеше да направя, ме зареждаше, но сега буквално се сривам. Чувствам се напълно изцедена и изтощена. Подпирам се на стената и си поемам дълбоко дъх. Не мога да повярвам, че го направих. Усещам как ме обзема топлата вълна на еуфорията, смесена с облекчение, да не споменаваме за съмнението. Направих го. Направих го.

Продължавам да дишам дълбоко и затварям очите си. Известно време просто стоя така и чакам сърцето ми да забие нормално.

— Ето къде си била! — отварям очи и виждам Беатрис да идва към мен. Разказвам й накратко какво съм направила. Едва тогава си давам сметка, че съм рискувала не само бъдещето на агенцията, но и нейната работа.

Дори и да е имала някакви притеснения, тя не ги показва. Вместо това ме прегръща силно, направо ще ме прекърши, и казва:

— С теб съм! И помни: „Ще се сражаваме на брега, ще се сражаваме по сушата, ще се сражаваме по полета и улици, ще се сражаваме по хълмове; но никога няма да се предадем.“

— А? — поглеждам я объркано.

— Уинстън Чърчил, един от любимците на татко — обяснява сериозно тя.

— Е, как мина? — пита после. — Видях само как доктор Голдстийн си тръгва с такси заедно с една изрусена блондинка и малко кученце.

— Мина… добре — колебая се известно време за правилното прилагателно.

Беа почти припада от облекчение.

— Уф, слава богу — възкликва шумно, после се успокоява. — Е, беше ли много ядосан?

— Може и така да се каже.

Асистентката ми се задъхва от вълнение.

— Шарлот, честно, ти си моят герой.

— О, не бих казала — усмихвам се тъжно.

— Не, си! — упорства тя. — Ти си като… Спайдъруомън!

— Спайдърмен — поправям я аз.

— Така ли? Мога да се закълна… — замисля се за миг, после разтърсва глава. — Както и да е! Време е за купон! Да вървим да си вземем нещо за пиене — трябва да побързаме, преди журналистите да са изпили всичко — протяга ми ръка, за да отидем заедно, но аз поклащам глава.

— Не, мисля да се прибирам вкъщи. Не спах много тази нощ, а станах и доста рано и се чувствам съсипана.

Има и още нещо. След като чух разговора на Лоти по телефона с родителите си, осъзнах, че не съм ги виждала от доста отдавна. Че е минало много време, откакто просто седяхме заедно пред телевизора и си говорехме за глупости. Затова реших да ги изненадам, да се прибера утре вкъщи и да прекарам известно време с тях.

— Да, разбира се — съгласява се Беатрис, когато й съобщавам плановете си. — Прибери се — прегръща ме силно и се изчервява. — Ще остана тук и ще държа фронта. Най-вече ще помогна за коктейлите — поглежда ме с усмивка. — Все някой трябва да го направи. — После се обръща и се отдалечава бързо по коридора, полюлявайки се на високите си токчета.

Оставам сама във фоайето. Сама с мислите си. Чувствам се почти вцепенена, сякаш е настъпило дългоочакваното затишие след бурята. Запътвам се към гардеробната, за да взема палтото си. Всичко свърши. Спирам да мисля за миналото, защото днес е първият ден от остатъка от живота ми.

Без Оливър.

Още веднъж усещам познатото пробождане, но този път не е от притеснение. Опитвам се да го потисна, но не мога, невъзможно е. Точно когато най-малко очаквам, лицето на Оливър изплува пред мен. Карам колата си и изведнъж си спомням нещо, което е казал, или ходя по улицата и отново ме заливат чувствата, които изпитах в онзи еротичен момент на балкона…