Иронично, нали? Преди десет години дори не го забелязвах, а сега не мога да го забравя.

Стигам до гардероба и отварям чантата си, за да взема билета с номерчето си. Божичко, толкова боклуци има тук, мисля си разсеяно, докато все още виждам лицето на Оливър пред мен. Вероятно никога повече няма да се срещнем, никога няма да мога да му кажа, че съжалявам, че съм прекратила договора. Никога няма да разбере. Все пък случката няма да стане водеща новина на вестниците, нали?

А и да разбере, какво от това? Няма как да спасим магазина на дядо му. Няма съмнение, че Лари Голдстийн в момента отива при друга агенция и ще започне бизнеса си както беше планирал. Решението ми не е от значение за никого — не и за Лари Голдстийн, не и за Оливър, и определено не и за дядо му.

Само че това не е вярно, осъзнавам аз, докато подавам билета си на служителката. Винаги ще е от значение за мен самата.

— Извинете, мис?

Сепвам се и вдигам глава. Гардеробиерката ми връща билета.

— Това не е вашият номер.

— Така ли? О, съжалявам — продължавам да ровя из чантата си. А, ето го. Подавам й го с извиняваща се усмивка. После поглеждам грешния билет. Само че това дори не е билет, а някаква намачкана хартийка. Леле, наистина трябва да разчистя чантата си.

И изведнъж виждам. На бележката пише някакъв адрес.

На ръка.

Адресът на Оли.

Сърцето ми внезапно спира. Сигурно съм дала на Лоти друг лист. Тъпата ми чанта! Вечерята тази вечер! Когато мисълта минава през главата ми, ме обхваща паника. О, божичко, след като не го е взела, тя няма да знае къде да отиде. Няма да се запознае с него. Пак ще го отблъсне.

Грабвам чантата си и се затичвам към вратата.

— Мис, палтото ви! Мис! — крещи жената на гардероба, но аз не спирам. Просто продължавам да тичам.

Петнайсет минути по-късно аз шофирам с колата си лудо из лондонските улици, промъквам се между другите коли, пресичам на червено, минавам с превишена скорост покрай камерите. Хайде, хайде, хайде! Трябва да стигна до отклонението, мисля аз, но на следващия светофар ми се налага да забия спирачки и да изчакам. О, хайде, трябва да й дам адреса навреме. Не мога да й позволя да му върже пак тенекия. Ами ако вече си го направила?

Внезапно си спомням разговора онзи ден в апартамента ми, когато Оливър ми каза „Помислих, че пак си ми вързала тенекия. Шегичка.“

Но всъщност не се е шегувал. Вързала съм му тенекия. Не съм й дала адреса навреме.

Телефонът ми звънва внезапно. Поглеждам екрана — Джулиан. Мисълта ми се връща незабавно към вчерашния ми разговор с Ванеса, спомням си съобщенията, които му оставих, да ми се обади. Слагам слушалката на ухото си.

— Ало?

— Здрасти, Шарлот, Джулиан е. Получих съобщенията ти, че искаш да ти се обадя.

За секунда се поколебавам, чудейки се как да поставя въпроса, после се предавам.

— Играта свърши, Джулиан. Знам всичко.

— За какво? — пита той невинно.

— Джулиан, не се преструвай! — тросвам му се нетърпеливо. — Говориш с мен, спомняш ли си, с мен, твоята приятелка. Познаваме се прекалено отдавна — мога да разбера, когато криеш нещо.

Последва мълчание, после Джулиан пита притеснено:

— О, господи, казала ли си на Ванеса?

— Не, разбира се, че не съм й казала, но ако ти не й кажеш, аз ще го направя.

Светва зелено и аз се изстрелвам отново.

— Просто чаках подходящия момент.

— Подходящият момент? — провиквам се изумено. — Разбира се, че никога няма да има подходящ момент за това! — мисля си за Ванеса и ме обхваща яд. — Джулиан, не мога да повярвам, че си направил подобно нещо!

— Е, трябваше да направя нещо — протестира той. — Не знам дали знаеш, но напоследък имахме трудни моменти…

— Разбира се, че Ванеса ми каза — прекъсвам го аз. Честно, мъжете наистина ли не знаят, че приятелките си казват всичко?

— Признавам, че бях ужасен съпруг напоследък. В работата беше пълен кошмар. Аз се държа като задник…

— Използваш работата като извинение?

— Ами, не, не се извинявам, просто исках да ти обясня… Виж, един колега ми каза, че се развежда и когато чух това, сякаш се пробудих от дълъг сън…

— Господи, не мога да повярвам! — пуфтя бясно аз и не го оставям да довърши. — Ти си същият като останалите! И като си помисля, че винаги съм те защитавала!

— Ами, благодаря ти, Шарлот — отвръща той с малко по-отбранителен тон. И нищо чудно, мисля си гневно. — Ще го приема като комплимент.

— Комплимент! Копеле такова!

Последва мълчание.

— Шарлот, добре ли си? — пита той след известно време.

— Не, не съм добре! Ванеса те обича. Прави всичко за теб. А ти й се отблагодаряваш с някаква малка мръсна афера.

— Афера?

Очаквам да се ядоса, да се защитава, да се натъжи… затова съм малко шокирана, когато той избухва в смях.

— Намираш го за забавно?

— Намирам го за изключително нелепо — отговаря той сухо. — Аз? Да изневерявам на Ванеса? Та тя ще ми откъсне топките и ще ги изяде за закуска. С кетчуп.

Обхваща ме леко съмнение.

— Но аз те видях в аптеката… С презервативите — усещам вълна от леко притеснение от другия край на линията, после дълбока въздишка.

— Добре, признавам, Ваша чест. Виновен съм, че смятах да правя секс с жена си.

— А асистентката ми те е видяла в „Дорчестър“ с ключ за апартамент.

— Да, признавам, наех апартамент за един разюздан секси уикенд с жена си.

Изненадващо и за мен самата виждам как теорията, която измислих, за да успокоя Ванеса за логичното обяснение на всички съвпадения, се оказва наистина реална.

— Ами бележката за секси бельото?

— Да, признавам, намирам жена си за секси и й купувам палаво бельо.

Нямам какво повече да кажа в момента. Почвам да си мисля, че наистина съм сбъркала със заключенията си.

— Обичам жена си, Шарлот — гласът на Джулиан стана сериозен. — Когато колегата в работата ми разказа, че бракът му се разпада, това ме върна на земята и ме накара да се вгледам в своята връзка. Представих си за миг какъв ще бъде животът ми без Ванеса, дадох си сметка какъв идиот съм бил, че съм я приемал за даденост…

Той продължава да говори и аз осъзнавам, че определено съм сбъркала.

— … затова исках да я поглезя малко, да прекараме известно време заедно, да се опознаем отново. Знам, че една нощ няма да оправи всичко като с магическа пръчица, но е някакво начало.

Чувствам се ужасно глупаво и същевременно съм ужасно щастлива.

— О, божичко, това ще й хареса! — засмивам се шумно. — А кога ще й кажеш? — питам, докато завивам по отклонението и се спускам по обичайния кратък път.

Мълчание.

— Джулиан? — поглеждам екрана на телефона си и виждам, че е черен. Прекъснали са ни. Няма значение. Поне знам, че при тях всичко ще бъде наред, мисля си и се чувствам ужасно щастлива за най-добрите си приятели.

И тогава внезапно всичко сякаш се забавя, сякаш съм попаднала във филм, въртян на забавен кадър — сцена по сцена — и в него участвам само аз. Гледам отстрани как вдигам глава, как долавям светлините с периферното си зрение, как се обръщам и виждам камиона, идващ срещу мен, как чувам клаксона и натискам силно спирачките. И ето, сега отварям уста да изкрещя, защото знам какво ще се случи, но знам и че не мога да го спра. Не мога да направя нищо.

Всичко става за част от секундата и…

Бум!

Настава мрак.

Трийсет и девета глава

— Ох… — отварям очи замаяно. Всичко се върти в главата ми, чувствам се като в мъгла. Виждам бели кръгове. Клепачите ми тежат, сякаш някой е поставил върху тях гигантски тежести.

— Слава богу! Събуди се! Събуди се!

Пронизителен глас ме изважда от унесеността ми. Обръщам главата си на другата страна, отварям бавно очи и се озовавам лице в лице с Беатрис. Която е бяла като платно.

— Шарлот, ти се върна при нас… — възкликва тя, а гласът й трепери от вълнение.

Какво? „Върна се при нас“? Какво има предвид с това „върна се“?

— Беа, какво става? — отварям уста да попитам, но чувам само някакво странно грачене. Чакай малко, нищо не разбирам. И къде, по дяволите, съм? Опитвам пак, но чувам само странно скрибуцане. Вече се притеснявам. О, майчице, това аз ли съм?

— Сестра! Сестра, елате веднага! Сестра?

Мамка му, къде съм?

Опитвам се да се изправя и внезапно през тялото ми преминава най-ужасната болка, която някога съм изпитвала. „Ааа а“, крещя аз. И този път наистина се чува как крещя. Повярвайте, определено не е пискливо скрибуцане.

— Така, така, внимателно, моля — виждам фигура с бяла престилка, която приближава към мен. За момент решавам, че съм умряла и това е ангел, но после усещам две топли, силни ръце, които ме подхващат и поставят с лекота отново на възглавницата и един глас със силен ямайски акцент казва: — Преживяхте ужасна катастрофа.

— А? — поглеждам към жената с недоумение и се опитвам да открия някакъв смисъл в това, което казва. Мозъкът ми е като двигател на стара кола и въпреки че се опитвам да го включа, той не ще да запали, сякаш акумулаторът ми е паднал. Опитвам пак и пак и най-накрая… Не, при колата ми едно време действаше, но акумулаторът на мозъка ми тотално е изключил.

— Трябва да лежите — казва сестрата и ме докосва нежно по ръката. — Ще отида да намеря лекар — обръща се към някого и изчезва от погледа ми.

Който вече се е прояснил малко повече и започва да се концентрира върху обстановката около мен. Така. В легло съм. В болница. Като в игра на домино плочките се наместват една по една, макар и все още трудно.

— Как се чувстваш? — прошепва ми нечий глас.

Завъртам глава настрани и виждам Беатрис. Да, вярно, тя беше тук. Както казах и преди, все още не съм загряла напълно.

— Ъъъ… била съм и по-добре — успявам да отроня немощно. Забелязвам, че има тъмни кръгове под очите си и обикновено оформената й в изящна прическа коса сега е рошава. Като че ли не е спала от дни.

— Доста ни уплаши — мъмри ме тя с лека усмивка.

— Какво се е случило? — питам аз.

— Претърпяла си катастрофа.

— Катастрофа? — повтарям шокирано.

— Челен сблъсък с камион — казва тя с дрезгав глас. — Шофьорът на камиона е добре, отървал се е с драскотини. При теб нещата бяха по-зле — три счупени ребра, фрактура на лявото рамо…

Това обяснява болката, осъзнавам аз, когато инстинктивно се опитвам да помръдна рамото си и усещам остро пронизване.

— … пробит бял дроб — продължава да изброява нараняванията ми на пръстите на ръката си — и дълбока рана отляво на главата, заради която ти направиха два шева.

Докосвам с ръка мястото и напипвам превръзка. Внезапно усещам колко зле се чувствам.

— През последните два дни ту идваше в съзнание, ту припадаше отново. Дават ти морфин за болката.

— Два дни? — поглеждам я изумено.

— През цялото време бях до теб — казва успокояващо вярната Беа.

Усмихвам й се с признателност.

— Ти си голяма късметлийка, Шарлот.

Лежа в болницата и се опитвам да осъзная случилото се: фактът, че съм в безсъзнание от два дни, че съм се блъснала челно в камион, че имам счупени кости, че можех да умра… Очите ми се навлажняват и внезапно, без предупреждение, избухвам в сълзи.

— О, божичко, ето, вземи тази кърпичка — суети се Беатрис. — Това е от шока.

Кимам мълчаливо и издухвам носа си със здравата си ръка.

— Извинявай, чувствам се жалка.

— Не ставай глупава — скарва ми се Беа. — Ако беше станало с мен, щях да съм изляла потоци сълзи. Искам да кажа, можеше да си мъртва или парализирана, или обезобразена до неузнаваемост и щеше да ти се наложи да си правиш една от онези пластични операции, за които четох в „Нов учен“ — внезапно вижда изражението ми и се сепва. — Не че ще ти трябва такава, де — казва бързо.

— Просто не разбирам… — разтърсвам глава, докато се опитвам да се ориентирам в мъглата, обвила съзнанието ми. Обядът с пресата, адресът, запътвам се към старата ми къща, отклонението, краткият път, Джулиан.

— Според полицията си карала в обратното движение по еднопосочна улица.

Спирам да си духам носа и я поглеждам невярващо.

— Какво? Не може да бъде…

— Очевидно табелите за еднопосочното движение са били скрити от листата на дърветата. Вече пуснах оплакване до общината — това е абсолютно нелепо.

Увереността ми започва да се пропуква. Няма смисъл, но… сега като се замисля, колите винаги бяха паркирани само от едната страна и всъщност никога не съм виждала други коли да използват тази отбивка, освен…

— Не, не може да бъде — разтърсвам глава отново. — Видях себе си… — прехапвам езика си и спирам. — Имам предвид, видях момиче, каращо стар „бръмбар“ в тази посока.

Беатрис ме поглежда със съчувствие.

— Мисля, че си объркана и не си на себе си. Това е един от страничните ефекти на морфина, особено при силните дози, които ти даваха — сочи към системата, към която съм прикачена. — Той може да те накара да видиш всякакви неща.