Права е за едно нещо. Объркана съм.

— Наистина е много силен наркотик. Изучавала съм го в Кеймбридж — казва тя.

— Мислех, че си учила математика и физика — коментирам аз и се чувствам по-объркана от всякога.

— О, да, но изкарах и специализация по химия просто за забавление — усмихва ми се Беа лъчезарно.

Поглеждам я изумено. Да, наистина каза точно това. Не ми се е причуло от морфина.

— Морфинът е основният медицински алкалоид на опиума — продължава небрежно тя — и също като другите опиати действа на централната нервна система за облекчаване на болката. Както и да е, един от страничните му ефекти могат да бъдат изключително живи сънища и халюцинации. Всъщност името на морфина идва от Морфей, бога на съня в гръцката митология.

— Какво? Казваш ми, че съм сънувала? — питам невярващо.

— Най-вероятно — кима сериозно тя. — Ти бълнуваше на сън. Говореше за някаква Лоти…, за Оли, за дискотеки и клубове… — Беа се засмива. — Така разбрах, че сънуваш. Искам да кажа, ти? На клуб? Не се обиждай, но кога за последно си излизала навън, за да се забавляваш и танцуваш?

Сега като се замисля, случилото се започва да ми изглежда напълно абсурдно.

Уморено затварям очи. Мисълта ми започва да се прояснява и изведнъж всичко ми идва в повече, имам чувството, че главата ми ще се пръсне от цялата тази информация.

— Но аз не бих се притеснявала. Това е съвсем нормално — успокоява ме асистентката ми бързо. — Има много известни случаи на хора, сънували прекрасни сънища след употреба на морфин, включително се съобщава и за поява на видения, халюцинации, дори т.нар. живи сънища.

Отварям отново очи.

— Какво е „жив сън“? — питам, простенвайки, защото болката в слепоочията ми се обажда.

— Това е, когато се чувстваш абсолютно буден и в съзнание, въпреки че си напълно заспал — обяснява Беа и си взема от гроздето до леглото ми. — Сънуваш, но е толкова живо — като съвсем реалния живот. Можеш да отидеш навсякъде, да се срещнеш с всекиго, да направиш всичко. Нещо като виртуална реалност.

Внезапно си спомням случката в бара, когато за пръв път срещнах Лоти. Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг под душа. Или нещо подобно.

— Много е вълнуващо — усмихва се моята асистентка-всезнайко.

Реалността ми идва малко в повече. Какво ми казва тя? Какво означава това? Че всичко, което съм мислила за истинско, всъщност не е. Когато идеята най-накрая стига до съзнанието ми, усещам как цялата ми вселена се срутва. О, божичко, наистина ли всичко е било само налудничав, сън вследствие от морфина? Че не съм срещала по-младото си Аз? Че нищо от онова не се е случило?

— Добре, ами обядът с Лари Голдстийн? И него ли съм сънувала? — питам притеснено. Опитвам се да проумея случващото се, но все още съм напълно объркана. Вече не знам кое от събитията е било истинско и кое плод на упоения ми ум, в какво да вярвам и в какво не.

— О, не, това определено се е случило — отговаря Беа.

— И аз дали…?

— … си му казала къде да завре избелващите си инструменти? — довършва вместо мен тя с лека усмивка. — О, да. Метафорично казано, разбира се.

Усмихвам се и аз най-накрая, за първи път, откакто съм будна.

— Като стана дума за това… — Беа вади вестник от чантата си. — Голдстийн направи изявление за пресата, че е решил да не разширява бизнеса си за момента заради икономическия климат във Великобритания и ще се концентрира върху дейността си в Щатите.

Подава ми вестника и аз поглеждам краткото съобщение. Значи магазинът на дядото на Оливър все пак ще бъде спасен, осъзнавам и усещам как ме изпълва чувство на задоволство, последвано от мъничко тъга, когато се сещам за самия Оливър. Отблъсквам бързо тази мисъл. Няма смисъл да мисля за него. Край с това.

— Ако все още се чувстваш объркана, мога да ти направя кратък обзор на събитията от последната седмица. Така може би ще си изясниш нещата. — Вдигам глава от вестника и виждам Беа, която вади лаптопа си. — Нося го в мен, за да следя нещата в офиса.

— О, благодаря ти, ще ми бъде наистина от полза — отвръщам аз с признателност и си отбелязвам наум никога повече да не мрънкам на Беа за обсебеността й от графиците.

Тя подпира лаптопа на коленете си, прибира косата зад ушите си и поглежда екрана.

— Така… В понеделник имаше работен обяд в „Улсли“, после вечеря с Майлс в някакъв нов клуб–ресторант.

Това беше първият ден, в който се видях на светофара, помислям си, преди да успея да се спра.

— Във вторник се срещна на обяд с Лари Голдстийн.

А по-късно същата вечер последвах себе си до старата си къща.

— В сряда имаше час при лекаря.

— Защото мислех, че имам тумор на мозъка и халюцинирам — казвам аз и внезапно се оживявам, — но не беше така. Това, което видях, беше истинско.

Беатрис ме поглежда със съмнение.

— Хъм, според бележките на твоя лекар си се оплаквала просто от стрес — лекарите тук получиха достъп до медицинския ти картон след катастрофата.

Гледам я като ударена. Да се събудиш в болницата и да ти кажат, че си претърпяла катастрофа, която ти не си спомняш, е достатъчно странно, но да ти казват, че и нещата, които си спомняш, не са се случили, вече може напълно да те побърка.

— Не се безпокой — успокоява ме Беа. — Веднъж сънувах, че отивам на лекар и той ме кара да се съблека, за да ме прегледа, а когато се обърнах, той се превърна в прачичо ми Харолд! — Поглежда ме ужасено. — Макар че това е по-скоро кошмар, отколкото сън. — Потръпва с рамене и се връща отново към дневника с графика ми на лаптопа. — Така, докъде бяхме стигнали? Да, след това следобед ходихме на онова откриване на спа центъра.

— И разговаряхме за пътуването във времето, нали?

Беатрис ме поглежда смутено.

— Така ли? Божичко, бях толкова пияна, че дори да бяхме срещнали Брат Пит, пак нямаше да си спомням.

Изпитвам леко разочарование. Може би наистина не си спомня този разговор. А по-вероятно е да не сме го водили въобще, признавам си с нежелание.

— После в четвъртък вечер имаше уговорка с Лари Голдстийн в хотела му.

— И ходих да слушам концерт на „Психясалите гении“ — казвам неуверено по-скоро на себе си.

— Не, няма нищо в дневника за някакъв концерт. Освен това следобед ти се обадих. Беше си вкъщи, спомняш ли си? — поглежда ме и осъзнавам, че съм мислила на глас. — После в петък беше вечерята за рождения ти ден.

— И след това отидох на купона на Лоти — прошепвам аз.

— Не, съжалявам. — Беа ме поглежда със съчувствие. — И за това няма нищо.

Ами да, защо да има? В момента, в който си го помислям, си давам сметка, че се хващам за сламка. Беатрис е права: смесила съм фактите с фантазията, сънувала съм реални неща от миналата седмица и съм ги преплела с някаква моя измишльотина за това, как съм се срещнала с моето по-младо Аз. Неочаквано ми става тъжно.

— Изглеждаше толкова реално — въздъхвам. — Наистина мислех, че съм се видяла със себе си, но на двайсет и една години, че разговарях с това момиче… Мога да се закълна, че…

— Господи, сигурно ви боли главата, нали? — лекарят влиза в стаята и ми се усмихва. — Не се безпокойте, скоро ефектът от лекарствата ще отшуми.

Усещам, че се изчервявам от срам. Честно, какво съм си мислила? Разбира се, че е било просто сън.

— Така, да видим как се справя нашият пациент — минава от другата страна на леглото, преглежда картона ми и ме поглежда с доволно изражение. — Рентгеновите ви снимки са чудесни. Жизнените ви показатели също — кима, по-скоро на себе си, после вдига глава и се взира в лицето ми. — Челото ви заздравя добре — усмихва ми се приятелски и осъзнавам, че вероятно е не много по-възрастен от мен. — Ще ви задържим и тази нощ, просто за да сме сигурни, че всичко е наред, но утре вече може да се приберете у дома.

— А за колко време ще се излекува рамото ми? — питам, след като той връща картона на мястото му.

— След няколко седмици трябва да започнете физиотерапия, но се опасявам, че известно време няма да може да шофирате.

— Благодаря — казвам аз доволна, че няма да имам никакви трайни увреждания.

— Удоволствието е мое — отвръща той. — Добре, ще мина да ви видя отново по-късно. Довиждане засега. Шарлот. Беатрис — усмихва се, когато поглежда към нея.

— Благодаря ви, докторе — отвръща тя и се изчервява, когато очите им се срещат.

Чакай малко — имам чувството, че нещо ми убягва.

— Дали току-що видях по-специален поглед помежду ви, или просто пак съм халюцинирала? — питам, след като лекарят излиза.

Откъсвайки най-сетне очи от вратата, Беа се обръща към мен със сияещо лице.

— Не е ли божествен?

Гледам я с удивление.

— Излизаш с лекаря ми?

— Казва се Хамиш — отвръща тя гордо. — Срещнахме се, когато те приеха, а през последните два дни все се натъквахме един на друг — при машината за кафе, в лавката. Той дава често нощни смени.

— Сега разбирам защо си бдяла така усърдно над мен — шегувам се аз.

Тя се възмущава бурно.

— Не е за това! Наистина се поболях от притеснение.

— Това беше шега, Беатрис — казвам бързо и възмущението й изчезва веднага и тя се размечтава на глас.

— Мисля, че съм влюбена… той няма нищо против да му говоря за разни научни неща. Всъщност вчера имахме вълнуващ разговор за рентгеновите лъчи и радиацията.

— А какво стана с Пабло, учителя по салса? — подпитвам аз.

— О, не ти ли казах? Е, не, очевидно — сепва се тя бързо, след това преглъща, сякаш ще ми съобщи някаква шокираща новина. — Когато отидох в салса клуба в понеделник вечер, той ме запозна с Хулио, неговия приятел! — Поглежда ме с широко отворени очи. — Оказа се, че е гей! Можеш ли да повярваш!

— Учител по салса — гей? Не, никога — казвам с ирония, която Беатрис напълно пропуска.

— Знам, божичко, какъв обрат. Като по книгите, нали? — продължава тя и поклаща глава. — Но аз се радвам за тях, а и танцуват фанданго заедно невероятно добре.

— О, господи, тя се е събудила!

Откровенията на Беатрис са прекъснати от появата на родителите ми, които изглеждат едновременно шокирани и щастливи, когато виждат, че съм в съзнание.

— Дейвид, тя се е събудила! — повтаря мама и бута пластмасовата си чаша с кафе в гърдите на татко, когато се затичва към мен с протегнати ръце.

— Шарлот, ти си будна!

— Точно така, будна съм — повтарям и аз и се усмихвам щастливо. Чувствам се сигурна, когато те са тук. Божичко, никога не съм се радвала толкова да ги видя.

— О, бебчето ми — шепне мама и присяда на леглото ми с тревожно лице.

— С родителите ти се редувахме да те пазим — казва Беатрис и ги поглежда с усмивка.

— Просто се отбихме за нещо за хапване — баща ти беше огладнял — мама започва да обяснява, докато татко държи в ръка полуизядения си сандвич и се чуди къде да го сложи. — Дойдохме веднага щом разбрахме за инцидента.

— Е, ако планината не идва при Мохамед… — усмихва се татко, отпуска се на стола до леглото ми и потърква бузата си в моята, както правеше, когато бях малка. Иде ми да се разплача от радост, чувствам се така, сякаш вчера сме били заедно, а не преди много месеци.

— Толкова ни разтревожи. Слава богу, че вече всичко е наред — продължава мама.

— Добре съм, мамо, не се притеснявай — успокоявам я. — А за онзи ден, извинявай, че не ти се обадих.

— О, не ставай глупава — прекъсва ме тя. — Това не е важно. Важно е само да се оправиш. — Притиска ръката ми и когато очите ни се срещат, знам, че няма нужда да казвам нищо повече. Няма нужда да казвам колко много я обичам или как следващия път ще си дойда с колата, без да ги предупредя, за да ги изненадам, защото ми липсват. Защото така стоят нещата при родителите — никога няма нужда да им обясняваш, те просто знаят.

— Дай й няколко седмици и отново ще започне да ти мрънка за внуци — подмята татко, а мама му хвърля ядосан поглед. — Шегувам се, скъпа — усмихва се той и ми намига.

— Е, аз по-добре да събера тълпата — обявява Беатрис. — Освен ако, разбира се, не искаш да останеш още време да се съвземеш.

— Тълпа?

— Посетителите ти! — възкликва тя. — Всички бяха толкова разтревожени. В чакалнята са. Досега разрешаваха само роднини да те посещават — аз трябваше да умолявам лекаря — признава тя кокетно. — Но ако не се чувстваш достатъчно силна…

— Не, добре съм — казвам аз и се опитвам да се изправя още малко в леглото. Уау, посетители. След като Беатрис излиза, правя опит да пооправя косата си и да пригладя горнището си на пижамата, после се отказвам. Все пак допреди малко бях в безсъзнание; трудно ще бъде да изглеждам в най-добрия си вид, нали?

— Е, Спящата красавица най-сетне се събуди?

Ванеса влиза в стаята. Опитвам се да се засмея, но се спирам.

— Не мога да ти опиша колко ни уплаши — ухилва ми се широко тя. — Джулиан говореше с теб по телефона, когато това се случи.