Сякаш съм някакво бавноразвиващо се хлапе!

Леля Кло я прегърна бързо и прошепна в ухото й:

— Да не си посмяла да обръщаш внимание на нищо, което тя казва, миличка! Ти си очарователна, не се съмнявай!

— Готова ли си, Даф?

— Да. Лека нощ, Лусила. Лека нощ, лельо Кло.

Вечерта бе ясна и студена. Луната осветяваше пътя.

— Винаги съм обичал трайните неща — усмихна й се Брант. — Би ли карала ти? Все още нямам доверие в себе си на обратната страна на шосето. Тя кимна и седна зад кормилото.

— Прекрасна вечер — забеляза без връзка.

В отговор той въздъхна и облегна глава на кожената седалка.

— Какво става, Брант? Истинска канонада, а?

— Определено — съгласи се той, без да отваря очи. — Никога досега не съм се чувствал като паток насред ловния сезон.

А аз съм един от ловците, помисли Дафни и неочаквано посърна. Сигурно ни мрази всичките.

— Какъв филм искаш да гледаш? — попита го тя, забравила, че има само едно кино.

— Включи отоплението и да паркираме.

— Да паркираме? Искаш да кажеш, да спрем колата?

Брант й хвърли дълъг ленив поглед.

— Да, намери някое хубаво местенце с приличен изглед и спри.

Тя продължи да кара мълчаливо.

— Казах ти, че не трябва да оставяш Лусила да ти лази по нервите.

Ръцете й върху волана се стегнаха.

— Значи си ме поканил да излезем, защото не си искал да продължавам да се правя на глупачка. От съжаление — произнесе Дафни безизразно.

— Не, съжалявах себе си. А ти си една доста хитра глупачка.

— Ха! Аз пък си мислех, че мъжете просто си умират за толкова женско внимание.

— Поне ти скри острия си език зад зъбите. — Тя му хвърли поглед, изпълнен с чиста омраза. — Освен това те поканих, защото искам да ти набия малко ум в главата. Добре, получих твоето внимание. Внимавай, канавка! Мястото изглежда добро. Спри тук.

Дафни се подчини и изключи двигателя. Бяха спрели между голи букови дървета на леко нанагорнище, от което се виждаше река Уей.

— А сега се обърни и ме погледни. Имам да ти казвам много неща.

— Говориш също като чичо Кларънс — отвърна тя с най-гадния си глас.

— Така ли? Но за разлика от чичо Кларънс аз няма да те карам да правиш нищо, което не желаеш. Е, може и да не е точно така. Защо по дяволите се върна назад? Мисля, че на онзи паметен обед всичко това го изяснихме.

Дафни го гледаше, ала не можеше да намери думи, за да обясни чувствата си.

— Как мислиш, че ще преживееш, ако не можеш да се справяш с всякакви хора, включително жени, които се опитват да те покровителстват?

— Ще преживея. А ти защо си се загрижил, между другото?

— Понякога ми се струва, че имаш нужда от бавачка.

Говореше сърдито и това я изненада.

— Когато Лусила е тук, нещата са различни — започна тя бавно, опитвайки се да обясни и на него, и на себе си. — Преди това бяхме само ние с теб…

— Дафни — прекъсна я Брант нетърпеливо, — Лусила е наистина много забавна, ако просто забравиш цялата си натрупана към нея завист. Светът е пълен с хора, с които трябва да живееш.

— Престани! — изсъска тя. — Просто ме остави на мира, чуваш ли? Няма нужда ти да ми казваш какво не ми е наред. И не завиждам на Лусила!

Дафни завъртя ключа и запали. Изведнъж ръката му се озова върху нейната и моторът отново загасна.

— По дяволите! — възкликна той и я привлече в прегръдките си.

Тя бе прекалено изненадана, за да се съпротивлява. Отвори уста да каже нещо — макар че не знаеше точно какво — и усети как устните му покриват нейните. Напрегна се и Брант веднага забави атаката. Езикът му се плъзна леко по устните и, ръцете му галеха гърба й.

— Имаш вкус на йоркширски пудинг — прошепна той в бузата й, после се върна към устните, леко ги захапа и Дафни бавно започна да се отпуска и да отговаря.

— Ето, това е — каза Брант тихо. — Ти си една красива, интелигентна жена и не искам отново да го забравяш. — „И толкова невинна, че се чувствам нечестен само като те целуна“. Пусна я и се усмихна на замаяния й поглед. Нежно я погали по брадичката. — На това в Америка му викаме паркиране.

— То е… по-различно.

— Малко си задъхана. Да опитаме отново. Довери ми се и се отпусни.

Тя го направи, без да се замисля. Той бе внимателен, много внимателен, защото знаеше, че Дафни няма никакъв опит. Не искаше да я изплаши или да я отблъсне. Ръцете му останаха на гърба й, а целувките му бяха леки, ненастойчиви. Спря и нежно притисна лицето й към рамото си. Струваше му се, че дишането й е ускорено.

Прекара пръсти през меката й коса и помисли: Исках да направя това, още щом я видях за пръв път. Опря буза на главата й и вдъхна сладкия й, женствен аромат. Чу се да казва:

— Искам да правя любов с теб, Дафни.

Тя вдигна глава и го погледна с изненадани, но блестящи очи.

— Искаш да кажеш, да си легнеш с мен… и…

Брант я хвана за раменете, ругаейки се наум.

— Не, нямах пред вид това. Искам да разбереш, че ти си чудесно момиче, което може да направи всичко, което пожелае.

— Защо тогава ме целуна?

Защото съм един глупав женкар!

Ала това не беше вярно. Той искаше нея, само нея. Нямаше представа защо. Идеята му за приятно прекарване никога не бе означавала компанията на една потисната жена с опитност на викторианска девственица.

— Целуна ме, защото мислеше, че така можеш да ми създадеш самочувствие ли?

— Да — отговори Брант, без да се замисля.

Дафни бавно се отдръпна от него.

— Лусила е права. А аз съм глупачка.

— И двамата сме глупаци — опита се той да се пошегува. — А Лусила е права само за едно.

— И какво е то?

— Тя се страхува от теб — бавно каза Брант, загледан в лицето й. — И е права да се страхува.

Дафни сърдито тръсна глава:

— Просто не го вярвам. Всичко се върти около теб, или поне ти така го приемаш. Ние сме като някакви кокошки, които се докарват пред петела! Е, мен не ме интересува! Аз имам намерение сама да се грижа за себе си, разбра ли? Нямам нужда от твоята помощ, нито от помощта на Лусила, нито на леля Кло! От теб искам само едно, милорд — да откажеш да се ожениш за мен. Така ще мога да получа петстотин лири вместо само сто.

Той стисна зъби. Как смееше тя да се държи така! Да я вземат дяволите! Да го обвинява, че е като някакъв самонадеян шейх с харем! Искаше да й помогне, да я накара да осъзнае колко много би могла да предложи, да… Тихо, много тихо каза:

— Съмнявам се дали знаеш какво да правиш и с петдесет лири. Съмнявам се дали можеш да познаеш една чекова книжка, ако ти падне на главата. Едва ли ще изкараш повече от седмица сама. Искаш петстотин лири, така ли? Добре, ще ги имаш.

ОСМА ГЛАВА

Брант отвори тихо вратата на спалнята си, без да си прави труда да включи осветлението. Все още бе ядосан на Дафни — смешно средновековно име — и глупавите й обвинения. Но пък защо ли трябваше да му пука? Изобщо не беше негова работа какво ще прави тя с живота си. По дяволите, той щеше скоро да си бъде у дома и да се е отървал от всички тях!

Да вървят по дяволите!

Включи старинната настолна лампа с дебели червени пискюли и методично започна да се съблича. Добре поне, че Уинтърспуун не го чакаше. Мисълта, че камериерът може да му помага да си свали панталоните бе съсипваща.

— Знаех си, че титлата ще ти стои много добре.

Пръстите му замръзнаха върху ципа. Обърна се бавно и видя Лусила, облечена в нещо копринено, сигурно пижама, и с дръзка усмивка на устните.

— А какво би казала за титла и панталони?

— Звучи ми като име на картина. Можем да те сложим в рамка и да те окачим в картинната галерия на Кралската академия.

Брант й се усмихна:

— Какво правиш тук, Лусила?

Тя сви рамене и едната презрамка се смъкна от прелестното й рамо. Изведнъж той си представи Марси на вратата на банята му, след като и двете й презрамки бяха паднали и на нея не остана нищо, освен подмамващата й усмивка.

— Дойде ми наум, след като те видях на живо, разбира се, че има много повече възможности, така да се каже, освен простите, които ни се предлагат.

— Мисля, че е по-добре да ми обясниш какво имаш предвид.

Лусила отново сви рамене, ала за късмет на душевното и физическото му спокойствие, другата презрамка си остана на мястото.

— Ти обичаш тази къща — заяви тя простичко.

— Да — съгласи се Брант. — Наистина я обичам. Не съм сигурен защо, но е така. Като че ли — продължи замислено, опитвайки се да облече чувствата си в мисли, — къщата ме е чакала, като че ли има нужда от мен, точно както аз имам нужда от нея. — Корени, би казала майка му.

— Имението има нужда и от много пари, за да се възстанови до предишния си блясък — забеляза Лусила сухо и му отправи един странен поглед, какъвто той бе сигурен, че заслужава. Наистина не беше много нормално. Та то бе само купчина тухли, камъни и стъкла… Не трябваше да забравя и за комините, които отдавна плачеха за почистване.

— И това е вярно.

— Аз ще наследя имението и повече от достатъчно пари.

Само ако аз не се оженя за Дафни.

— Разбирам — вметна късо Брант.

Тя за миг прехапа устни, сякаш не бе сигурна как да продължи.

— Мисля — продума накрая, — че ние с теб бихме могли да обединим усилията си.

— По какъв начин, Лусила?

— Струва ми се, че за начало би ни дошла добре една ваканция например до Южна Франция. Може би Сан Тропе или Ница.

— За да се опознаем по-добре ли?

— Много по-добре. Бихме могли и да открием, че си допадаме. Според мен ти си мъж, който оценява когато една жена знае какво иска, когато една жена може да ти достави удоволствие и в същото време да те цени. Ти си много хубав мъж, Брант.

И ще изглеждам страхотно до теб.

— Благодаря — произнесе той на глас.

Лусила дойде по-близо — по-скоро се плъзна, помисли Брант, като я гледаше как спря само на сантиметър от него и сложи ръце на голите му гърди.

— Много хубаво — промърмори тя и леко го потупа. Едната й ръка се вмъкна под шортите му.

— Лусила! — Той хвана ръката й и я отмести. — Мисля, че не е много добра идея.

— Защо?

Тя облиза долната си устна с език.

Защото Дафни ще разбере и ще я заболи.

— Боли ме главата — отвърна Брант.

Лусила избухна във весел смях, ала не се отдалечи.

— Е, помисли си все пак, Брант! Струва ми се, че бихме могли да направим чудесна комбина. — Той не каза нищо и челото й леко се сбърчи. — Дафни, нали знаеш — продължи тя с искрен тон, — е много английски тип момиче. Жалко, че чичо Кларънс я държеше толкова изкъсо, обаче какво може да се направи? Не мога да си я представя в Южна Франция, а в Америка ще се почувства загубена като агънце и ужасно нещастна. Знаеш колко е срамежлива.

— В Гърция май се е чувствала добре — забеляза Брант безразлично.

— Защото леля Кло е била до нея и й казвала какво, кога и как да направи. Но в твоето общество? В твоя приятелски кръг? Не, изобщо няма да стане. По никой начин.

Дафни не е чак толкова срамежлива, помисли той. Не преди ти да дойдеш. Искаше да я увери, че Дафни не е притеснителна, ала ръцете на Лусила се плъзгаха нагоре по раменете му.

— Аз сериозно съм решила да се погрижа за малката Дафни. Не трябва да изпитваш угризения.

Тя се надигна на пръсти и го целуна. Брант чувстваше как езикът й опитва стиснатите му устни, чувстваше как тялото й се притиска към неговото и откликна, но само за миг. Дишаше малко тежко, когато я хвана за раменете и я отдалечи от себе си.

— Тази нощ мога и да не те оставям сам, Брант — промълви Лусила тихо. Очите й светеха в полумрака.

Той вече се бе овладял. Та това бе смешно, по дяволите! Не желаеше да прави любов с Лусила. Искаше да се люби с… О, не, не искаш!, едва не изкрещя. О, не!

— Не — рече накрая. — Мисля, че трябва да си вървиш.

— А, бях забравила за главоболието ти. Ще си помислиш ли за онова, което ти казах?

— Можеш да бъдеш сигурна.

Не помръдна, докато тя не затвори тихо вратата зад гърба си.



— Кафето ви, милорд.

Брант отвори едно око и видя Уинтърспуун, който стоеше търпеливо до леглото му и държеше в протегнатите си ръце табла.

— Май нещо не ме одобряваш — прозя се той.

— Вие сте американец, милорд.

— Съгласен съм. В такъв случай кафето трябва да е черно и силно и от него да ми пораснат косми на гърдите.

— Космите ги има, милорд. На гърдите ви, де… Значи мога да приема, че кафето е както трябва.

— Нямаше нужда да ми го носиш в леглото, Уинтърспуун — продължи Брант, надигна се и се облегна на високите възглавници. — Можех да отида в столовата.

— Мисля, че това не би било много добра идея, милорд.