— Какво имаш пред вид?

— Доста неща, милорд, но моята работа е да… да ви предпазвам от неприятности.

— Неприятности, а? Да не би вече да хвърчи перушина? Чудесно кафе. Добре ми дойде.

— Да хвърчи перушина? — Уинтърспуун сви рамене и Брант помисли, че изглежда точно както трябва да е изглеждал Джийвз, когато Бърти изтърси нещо не на място.

— Не бих се изразил точно така, милорд. Ала ако говорите за дамите, предлагам да си останете в стаята малко по-дълго.

— Толкова ли е зле? Е, какво правят там?

— Струва ми се, милорд — отговори Уинтърспуун внимателно с очи, приковани в пространството над лявото рамо на Брант, — че госпожа Спаркс обвиняваше госпожа Майтер, че се опитва да… — Той се изкашля и погледна към небето.

— Какво се опитва, Уинтърспуун?

Веселата усмивка му спечели един укорителен поглед.

— Госпожа Спаркс снощи видяла как госпожа Майтер влиза във вашата стая, милорд.

— Аха… — Усмивката му внезапно угасна и той замръзна.

— А госпожица Дафни беше ли там?

— Да, милорд.

— О, не! По дяволите! — Брант отметна завивките, разливайки остатъка от кафето. Уинтърспуун бързо му подаде халат, забил поглед в адамовата му ябълка.

— Бях ви приготвил пижама, милорд.

— Не понасям пижами — отсече Брант и намъкна халата.

— Забелязах, милорд. Негова светлост, старият лорд, много харесваше тази пижама. Всъщност никога не я носеше. Пазеше я за специални случаи, предполагам. Приготвил съм ви ваната, милорд.

— Бих дал цяло състояние за един душ — изръмжа Брант. — Кой иска да седи в собствената си мръсотия?

— Не мога да кажа милорд. Какво облекло бихте желали?

— Просто джинси, риза и гуменки. Имам много работа и няма защо да обличам смокинг.

— Много добре, милорд.

Тридесет минути по-късно Брант влезе с доста провлечена стъпка в столовата. Там беше само леля Кло и, както се сети, го чакаше.

— Добро утро — поздрави той.

Тя го изгледа.

— Благородството иде от държането.

— Не съм спал с Лусила.

— Не си ли? Лусила не създаде такова впечатление.

— Казах й, че ме боли глава.

Кло беше готова да му се разсърди, но нотката на спокойна, тъжна прямота в гласа му я накара да избухне в смях.

— Значи не си! — ахна тя. — Колко прекрасно! Какъв неочакван обрат!

— Простено ли ми е?

Кло клатеше глава:

— Ех, защо господин Спаркс — покойният ми съпруг, нали знаеш, — защо той нямаше твоето чувство за хумор! Когато не искаше да прави… е, ами… Да, момчето ми, простено ти е. Седни. Госпожа Мълроу остави закуска за теб. Аз — добави тя галантно — с удоволствие ще ти я сервирам.

Все още смеейки се, му подаде чиния с пържени яйца, няколко резенчета хрупкав бекон и нещо друго, което той не успя да познае.

— Какво е това?

— О, херинга. Пушена херинга.

Брант предпазливо опита и кимна одобрително:

— Разкажи ми за господин Спаркс — помоли той и й се усмихна по момчешки закачливо.

— Не бъди нахален, момко. Кажи ми сега, какво смяташ да правиш?

— Смятам днес да залепя нови тапети в тази стая. Сам ги избрах.

— Не питах за това — намръщи се Кло. — Какъв цвят тапети? Надявам се, нещо светло? Винаги съм мразила тези мрачни шарки. Толкова потискащо, ала татко не щеше и да чуе. Не слушаше и Дафни.

— Светложълти, с бяло и светлосиньо. Надявам се, че с тях стаята ще изглежда красива и просторна, идеално място за херинги. Къде е Дафни?

— Излезе да язди. Стаята ще стане много уютна.

— Не е могла да издържи на огъня, а?

— Ако с глупавия си американски жаргон искаш да кажеш, че е разстроена, да. Свикнала е, когато е разстроена, да се усамотява. Трябва да се отучи от този навик.

— И, разбира се — отсече Брант направо, — ти искаш аз да я отуча.

— Естествено, моето момче. Ти не си глупав. Поне не създаваш такова впечатление. Разбира се, може и да се лъжа. Спомням си какво мислех за господин Спаркс, когато ме ухажваше. Е, през първата ни брачна нощ си промених мнението. Знаеш ли какво направи той?… Не, ти не си глупав. Искам да се ожениш за нея. Тя ще ти бъде много добра съпруга. Освен това обича имението. Мразеше само чичо си Кларънс, но имаше защо.

— Кло, аз дори не познавам Дафни, а тя не познава мен — обясни Брант много спокойно. — Нещо повече, тя е истинска англичанка, а аз съм стопроцентов американец. Освен това…

— Винаги съм казвала, че противоположностите се привличат — прекъсна го Кло. — Ще си подхождате. Ти ще й помогнеш да порасне, а тя ще те накара да се чувстваш горд. Дафни е истинска дама, нежна, мила и с чувство за хумор. Най-изразено, наистина, когато не е… как го казвахте вие янките? О, да, когато не е в огъня.

Брант преглътна яйцата и бързо изпи половин чаша портокалов сок.

— Не, не точно така. Казва се, че не може да издържи на огъня. Между другото, снощи Дафни направо ми заяви, че според нея аз съм един самонадеян простак и тя не иска да има нищо общо с мен. Мисля, че ако можеше, би ме ударила. Иска аз да откажа да се оженя за нея, за да получи петстотин лири вместо сто.

— Такава страст у моето малко пиленце! Много съм доволна.

Брант можа само да се вторачи в нея.



Тапетите бяха залепени и столовата изглеждаше фантастична, поне според скромното мнение на Брант. Цяла сутрин го оставиха на спокойствие да си свърши работата и очакваше, че сега ще му стане приятно. Къде ли е Дафни, чудеше се за десети път.

Тя не дойде на обед. Лусила и Кло го похвалиха поне толкова пъти, колкото той попита къде е Дафни. Най-накрая Брант се измъкна и отиде в конюшнята. Конят й бе там.

Духаше студен вятър и той закопча догоре ципа на коженото си яке. Извика името й. Никакъв отговор.

Обиколи имението и отиде в нейната градина. Намери я там, опряна на колене и ръце, да копае яростно твърдата земя. Носеше кафява плетена шапка, нахлупена чак до очите й, стар панталон и дебело вълнено сако.

— Страхливка — произнесе Брант, изправен над нея. Дафни се обърна и тупна назад. Той клекна пред нея. — Страхливка — повтори.

— Върви по дяволите!

— О, ужас! Викторианската девица говори простащини. Накъде върви светът?

— Върви на майната си!

— Не знаех, че англичаните използват тази фраза.

— Не я използваме. Чух я в един американски филм.

— Наистина ли? В кой?

— Не помня. Ако обичаш, би ли си отишъл?

— Не. А ти си страхливка.

— Нямах намерение да ви гледам как с Лусила си правите неприлични физиономии.

— Неприлични? Господи, никога не съм се опитвал.

— Не е смешно! Дотук ми дойде! — Тя показа веждите си и бутна плетената шапка. — Е, всъщност ти можеш да правиш каквото си искаш. Не ме интересува.

— Благодаря ти за разрешението. То за мен е всичко. И не съм спал с Лусила. — Като видя недоверчивия й поглед, продължи бързо: — Кло ми повярва. Не ти ли се е намокрило дупето на земята? — Стана и й подаде ръка.

Дафни я пое и се изправи.

— Ако Кло ти е повярвала, то е защото тя обича мъжете, младите мъже. Би повярвала на всичко, което те й кажат, стига да са достатъчно убедителни.

— Значи съм бил достатъчно убедителен… — Няколко секунди я гледа мълчаливо. — Колко зле виждаш без контактните си лещи? — попита накрая.

— Без тях би ми изглеждал като приятно размазано петно, което, мога да добавя, не би било никак лошо.

— Можеш ли да спиш с тях?

— Да, мога да ги нося по цяла седмица. Защо?

Защото когато се любя с теб, искам да виждаш лицето ми много ясно.

— Просто се чудех. Би ли ми помогнала да поизтъркам мухъла в библиотеката?

— Защо не? — Тя изтупа панталона си и тръгна до него.

— Обещавам ти награда за помощта.

— Каква награда? — попита Дафни подозрително.

Брант се усмихна.

— Ето ти малко в аванс! — Наведе се и бързо я целуна. Не й даде време да реагира, просто отново закрачи. — Първо трябва да отидем до селото. Трябва ми специална фина шкурка.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Няколко часа Брант и Дафни работиха в приятна хармония в библиотеката.

— Много добре се справяш — похвали я той. — Само внимавай да не си издраскаш ръцете.

— Леля Кло няма да е доволна, като ми види ноктите. Не мога да ги поддържам толкова дълги, колкото тя иска. Сигурно ми липсва калций или нещо такова.

— Дай да видя — протегна ръка Брант.

Тя му хвърли още един от неповторимите си подозрителни погледи и предпазливо му подаде ръката си.

— Ноктите ти не са изпочупени. На мен ми изглеждат съвсем добре. — Усмихна й се лукаво: — Аз лично предпочитам жената да има къси нокти. По-безопасно е.

— Вярно е — въздъхна Дафни. — Винаги се одрасквам.

— Точно това имах предвид.

— Едва ли, но не смея да мисля какво точно имаш предвид.

— Може би ще разбереш. А, тази сутрин пристигна филмът с един от моите футболни мачове. Искаш ли да го гледаме заедно?

Очите й светнаха:

— О, да, много ще ми е интересно!

— Тогава да вървим. Ще свършим тук утре.

Взетият под наем прожекционен апарат и екранът бяха в неговата спалня.

— Надявам се, че тук няма да ни прекъсват — обясни той, когато тя отново го погледна подозрително. После зареди филма и пусна апарата. Скоро екранът започна да се изпълва с негови съотборници.

— Боже мой! Толкова са големи! Това ти ли си, Брант? Изглеждаш много различен!

— Да, а сега внимавай. Виждаш ли ме как викам да ми подадат? Аз победих и реших да получа топката. Това означава, че сме в нападение. Можеш да отбележиш точка само когато топката е у теб.

— Като пинг-понг…

— Точно така, но не съвсем.

За голяма негова изненада и удоволствие, очите й бяха приковани към екрана. Неочаквано Дафни скочи и плесна с ръце:

— Това беше страхотно! Как можеш да хвърляш така надалеч?

— Не е много далеч — възрази той скромно. — Само около трийсет метра. Моят главен партньор — играчът, чиято основна работа е да тича по игрището и да получи или хване подадената топка — е Лойд Нолън. Мисля, че ще ти хареса.

След няколко разигравания имаше подаване на топката в мъртвото поле и тя отново започна да пляска с ръце, развълнувана като истински запалянко на „Звездите“.

— Прекрасно! Каква точност! Никога не съм си представяла… Чакай малко, Брант. Те те събориха! Добре ли си?

— Разбира се. В този мач не ме затрупваха много пъти. Защитата на „Патриотите“ не можеше да стигне до мен. Виждаш, че в момента резултатът е шест на нула. Гледай сега как Гай Ричардсън ще вкара още един гол. Това значи, че топката ще влезе във вратата и получаваме нова точка. Вече водим със седем на нула.

Така гледаха почти до средата на мача.

— Здравейте, какво е това?

Ръцете на Дафни се свиха в юмруци. Бе потресена от разочарованието и ревността, които почувства.

— Гледаме филм, Лусила. Един от футболните мачове на Брант.

— Колко приятно! Имате ли нещо против и аз да погледам?

Дафни имаше много против, ала Лусила така или иначе остана и третата четвърт премина в неприятно напрежение. Обясненията на Брант ставаха все по-къси, а въпросите на Дафни все по-малко.

— Господи! — възкликна Лусила. — Време е за чай. Може ли да догледаме мача някой друг път?

— Даф? — попита Брант.

— Разбира се. Слизайте, аз след малко идвам. Искам да се измия от мръсотията.

— Да, скъпа, моля те.

Дафни излезе.

— Как е главоболието ти, Брант? — усмихна се Лусила.

— Търпи се. Какво мислиш за новите тапети в столовата?

— Прекрасни са! — Тя му хвърли един въпросителен поглед. — Но не ти ли казах вече, че ми харесват? Е, няма значение. Мислех си, дали да не прескочим до Лондон? Ще отидем на театър, после ще вечеряме на някое изискано място. Ако стане късно, можем дори да останем до утре.

Първата му мисъл беше: Защо пък не? Това можеше да накара Дафни да ревнува. Ала се сепна от собствената си непочтеност.

— Струва ми се, че идеята ти не е много добра.

— Защо? — попита Лусила, хващайки бика за рогата.

— Лусила — спря я той насред стълбите, — как си финансово?

— Много добре — отговори тя. После, осъзнала важността на думите си, бързо добави: — Тоест, не вярвам да умра от глад. Но данъците в Англия, нали знаеш… Убийствени са. Много ми е трудно да живея от ограничения си доход, обаче…

— Обаче предлагаше да вложиш в Дафни.

— Да вложа? О, имаш предвид да й заема пари?

— Не, да й дадеш пари.

— Мога да си го позволя, разбира се, и ще го направя, когато си получа наследството.

— Ясно — кимна Брант. — А, Кло! Ходи ли в библиотеката?

— Да. Вие с Дафни сте свършили прекрасна работа. Къде е тя?

— Мие си мръсотията — отговори Лусила с тон, който трябваше да внуши, че Дафни е покрита цялата с нечистотии.