Той се предаде и се засмя:

— Да, скъпа, отлична идея!

Когато след вечеря вдигна звънящия телефон, Брант се чувстваше преял и пийнал. От шест хиляди километра долетя възбуденият глас на Лили:

— Лорд Ашърууд! Каква изненада! Господи, ставам ли сега контеса или нещо такова, мили братко?

— Здравей, Лили — отговори той. — Как са Атина и Дъсти?

— И двамата невъобразимо горещи, скъпи — засмя се сестра му.

— Сигурен съм. Кога се връщаш вкъщи?

— В Кънектикът или в Лондон?

— В Тексас. Нали там живее съпругът ти?

— В Хюстън, Брант. Тук е жега дори по това време на годината. Не знам как ще издържа! — Тя прихна. — Добре, стига си се мръщил. Имам чувството, че те виждам. Как можеш да си толкова строг, като си спортист? Разбира се, това е само защото съм ти сестра, знам. Може би един английски лорд трябва да бъде точно такъв, но…

— Лили — прекъсна я Брант, — като лична услуга към мама заминавам за Лондон, чуваш ли? В края на другата седмица. Искаш ли да ти купя нещо?

При нейния радостен писък трябваше да отдалечи слушалката от ухото си. Чу я как вика на Дъсти:

— Уговорих го, скъпи! Трябваше само да му обясня… — За щастие, не успя да чуе повече, защото Дъсти Монтгомъри измъкна слушалката от ръцете на жена си.

— Добре, Брант — долетя бавният му, премерен глас. — Хей, момко, съжалявам за полуфинала. Щеше да е много по-лесно, ако играеше за даласките „Каубои“. Обаче онова подаване към Нолън във втората четвърт беше страхотно!

— Благодаря, Дъсти. Направихме добър мач, въпреки резултата.

— Дяволите да го вземат онзи чужденец — допълни Дъсти и Брант си го представи как поклаща глава в знак на скръбно отвращение.

— Аха… Е, вие добре ли си прекарвате?

— Покрай сестра ти по друг начин не може. Макар че тия развалини ми действат на нервите. Дано да е по-интересно по време на пътуването.

„Като става дума за развалини…“ Не, не мога да кажа такова нещо дори на шега, помисли Брант и бързо попита за островите, на които се гласят да отидат.

— Благодаря ти, скъпи — обърна се към него Алис, след като поговори и тя десетина минути с дъщеря си.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Има, разбира се. Знам, че отиваш заради мен… — За миг замълча и избърса ръцете си в престилката. — Ще вземеш ли и Марси с теб?

Марси, красивата Марси, която само преди седмица реши, че ще й подхожда да се омъжи за един донякъде известен спортист, който е и английски виконт.

— Не — изненада се той. — Разбира се, че не.

— Тя те търси два пъти днес.

Брант прекара пръсти през гъстата си тъмна коса, с цвета на махагоновото пиано на майка му, както тя обичаше да му напомня.

— Надявах се да си поохлади малко ентусиазма.

— Ти си на тридесет и една години, Брант. С Марси е сериозно, нали?

— Още някое внуче ли ти се иска? Повярвай ми, Марси няма желание за деца. В края на краищата, тя наистина прави кариера.

— Да, вярно е — съгласи се Алис спокойно. — Но въпросът не е в това. Не съм сляпа. Толкова години се правиш на плейбой. Толкова много жени…

— Да, повечето за да видят имената и лицата си във вестника заедно с известен футболист.

— При това красив и добър. Колко жалко и за тях, и за теб. Мисля, че си станал малко циничен. Сигурно е нормално. Радвам се, че заминаваш за Англия. Ела тук за момент. Искам да ти покажа семейния албум, който не си виждал от години. Изрових го от тавана точно преди да пристигнеш.

— Не е имало нужда. Знаеш, че можеш да ме убедиш и без него.

— Още един довод никога не би навредил, нали?

Брант седна на дивана до майка си с чашка кафе на коленете.

— Колко много хора, с които никога не сме се виждали!

Имаше избелели снимки на брата на дядо му, Ашърууд — страховит и гневен. Изглеждаше неумолимо строг и начумерен, ала не по-намусен от жените около него, които и да бяха те.

— Това е бедният ти чичо Хенри, който загина през Втората световна война само на двадесет и една години. А това е леля Лорета, която почина през седемдесет и шеста, ако не се лъжа. Тя никога не се е омъжвала. Така че, както виждаш, братът на дядо ти няма нито един пряк наследник. А това е Ашърууд.

Брант се изненада, че сградата има толкова внушителен вид. Но изглеждаше мрачна и неприветлива, цялата обвита в бръшлян. Пред къщата имаше извита непавирана алея, а отпред бе паркирана стара кола, модел от четирийсетте години. Докато гледаше снимката, той не усети абсолютно никакви чувства към натрапваните му корени.

— Това е дядо ти Едуард Чарлз като малко момче.

— Определено с възрастта се е променил към добро — засмя се Брант.

— Вярно е. Между другото, на същата възраст ти беше негово точно копие.

— Знаеш, че не е вярно. Винаги си ми казвала, че съм бил твое точно копие.

Имаше още снимки на деца, облечени в дрехи от двайсетте години, обаче нито една снимка на дядото на Брант като младеж.

— Защо? — попита той майка си.

— Пристигнал е в Съединените щати през хиляда деветстотин и деветнайсета, веднага след войната, заедно с английската си жена, Мерлин. Мисля, че двамата братя са се скарали малко след смъртта на прадядо ти. Той никога не говореше за това.

— Ашърууд сигурно е бил бесен, че титлата му трябва да премине към някакъв невзрачен американец, особено след като той и дядо ми не са си говорили.

— Предполагам, че е бил малко разочарован.

— Вероятно и този проклет бръшлян има корени — продума Брант бавно и прекара пръст през снимката на имението Ашърууд. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, мамо?

— Не, Брант. Това са твоите корени, не моите. Аз съм почти чиста бостънка, не помниш ли? Нищо и никаква провинциалистка.

ВТОРА ГЛАВА

— Не мога да повярвам че това наистина съм аз! — Дафни Ашърууд се бе втренчила с отворена уста в огледалото. Контактните й лещи бяха оцветени според указанията на леля Кло и очите й светеха в зелено. Фалшиво зелено, помисли тя, но само за миг. Досега през целия си двайсет и три годишен живот не бе познавала суетата. Сега й хареса.

— Ти си, котенце мое — увери я леля Кло, доста доволна от резултатите. Всъщност и самата тя не можеше да повярва, че това е същата млада жена. — Зелените ти очи стоят много добре на тена ти и на русата ти коса.

— На изрусената ми коса — поправи я Дафни. — Мосю Етиен много се постара, не мислиш ли?

— О, наистина, котенце, много се постара, но виж резултата! Радвам се, че остави косата ти дълга. Толкова е хубава! Удобни ли са ти контактните лещи?

— Дори не ги усещам! — Дафни завъртя очи и премигна бързо. — И докторът каза, че мога да ги нося цяла седмица, без да ги свалям.

— Няма да ти напомням колко пъти си спорила с мен. Сега, като видя, че съм права, отиваме да вземем дрехите ти от мадмоазел Фурние.

— Не съм идвала в Париж, откак бях петнайсетгодишна — забеляза Дафни. — А и тогава беше само за три дни. Чичо Кларънс ми разреши да дойда едно лято при пастора и семейството му. Толкова е хубаво, нали, лельо?

Всъщност, помисли Кло, като погледна към надвисналите тъмни облаци, Париж през февруари бе доста неприятно и влажно място, пък и ужасно студено.

— Да, милинка, наистина — съгласи се тя, успя да спре такси пред кабинета на очния лекар на Шанз Елизе и му нареди да кара към Плас Опера. — Номер четири — допълни звънливо.

— Биен — измърмори шофьорът французин, без да вдига поглед.

Докато се провираха по най-невероятен начин през потока от коли, Кло слушаше как Дафни се прехласва от всичко, което види. Горкото дете! Три дни с пастора! Боже мили, колко приличаше той на невъзможния й баща Кларънс! Как можа упоритият старец да я държи в онази проклета къща и да й забранява всичко — приятели, училище, развлечения! Колко пъти го бе молила да й разреши да вземе Дафни при себе си в Шотландия, ала той все отказваше.

— Невъзможно! — изръмжаваше винаги баща й. — Ще ми се върне като някое от онези непоносими модерна хлапета! Не и не!

Тя се замисли за условията в завещанието и успокои разяждащото я чувство за вина. Само двамата с Реджи знаеха какво предстои. Представи си снимките на новия виконт, които разглеждаше, докато проучваше какво е разбрал Реджи за него. Изключително красив мъж. Господи, на колко неща можеше да научи Дафни! При тази мисъл Кло се изчерви, но само малко. В края на краищата, още не беше толкова стара. След като Реджи й съобщи условията на завещанието и я попита как да постъпят с Дафни, тя без колебание бе избрала своята тактика.

— Момичето не може да се оправи само, Кло. Нямам никаква представа как да постъпим.

Кло обаче имаше. В проблясък на вдъхновение тя осъзна какво точно трябва да направи. После Реджи й даде доклада, който старият Кларънс бе подготвил за младия Брант Ашър.

— Ето ти, Кло, цялата информация, която лорд Ашърууд е събрал за Брант, включително изрезки от вестници и снимки. Не е безмозъчен глупак, както би могло да се очаква от един спортист, особено американец. Заклет ерген, бих казал. Виж с какви жени е на тази снимка. Има обаче пари, което може да се окаже проблем.

— Няма такъв проблем като да имаш прекалено много пари — отсече Кло твърдо. — Той ще дойде. А ти да не си посмял да избягаш! Достатъчно грижи ще си имам с Дафни!

А с Лусила? Пустият му Кларънс! Защо Лусила? Очевидно е искал същото като мен. Защо просто не ме остави да оправя всичко? Не, реши тя, няма да се безпокоя за Лусила. Няма нужда. Може би.

Обърна се със самодоволна усмивка към Дафни.

За нейна най-голяма радост, когато подаде на навъсения шофьор исканите франкове, той дори не ги преброи. Очите му бяха приковани с възхищение към Дафни. Ура! Винаги бе мислила, че френските шофьори са най-големите женкари на света.

Няма по-унило място от Лондон през февруари, мислеше Брант и се мъчеше да различи подробности от пейзажа отдолу, докато боингът кръжеше над летище „Хийтроу“. Изглеждаше студено, мъгливо и потискащо. Не си спомни за почернелия сняг, който правеше Бостън също толкова потискащ, когато заминаваше. Това беше хитър ход — замина от „Логън“, когато журналистите го чакаха да излети от летище „Кенеди“.

Когато самолетът се приземи, мъжът до него още дремеше. Една от стюардесите, вечно усмихнатата Лори, бе по-наблюдателна и Брант усети погледа й. Бързо си сложи слънчевите очила.

Поне в Лондон можеше да се загуби сред тълпата, помисли той и се усмихна, защото се сети, че ще трябва да си купи вълнено спортно сако, за да не изпъква.

След митницата го посрещна единствено самият Харлоу Хъксли. Брант за момент се зачуди дали всички англичани се обличат с вълнени сака. Скъпите му очила допълваха картината.

— О, лорд Ашърууд, такова удоволствие е за мен да ви видя отново!

— Наричай ме господин Ашър, а още по-добре Брант.

— В такъв случай аз съм Харлоу. Предполагам, че доста ще се сближим, докато всичко се уреди. — Той се засмя и адамовата му ябълка заподскача.

— Прекрасно, Харлоу!

Харлоу кимна леко и веднага се появи един дребен човечец, който взе багажа. Брант вдигна вежди.

— Старият Франк ще има грижата, няма за какво да се безпокоиш — успокои го Харлоу.

Навън ги посрещна леден въздух и снежна виелица.

— Отвратително време — забеляза Харлоу равнодушно.

— Да, ужасно отвратително — съгласи се Брант.

— В Лондон е кал до колене, но това да не те притеснява. Лимузината е на твое разположение, разбира се.

— Първокласно обслужване — промърмори Брант, като забеляза дългата черна кола, която спря до тротоара.

— Несъмнено — подхвърли Харлоу през рамо, влезе на задната седалка и опъна дългите си кльощави крака.

— Доколкото си спомням, май ми каза, че не съм наследил никакви пари…

— Едва ли има и пукнат грош, друже мой. Въпреки това баща ми държи да се отнасяме с теб както подобава.

— Много мило от негова страна.

— Не точно, просто си гледа работата. Поне така ми каза. Стареца винаги е нащрек. Знаеш ли, Брант, тази кола ми се струваше чудовищна, но когато ти си в нея, изглежда като някоя от онези малки германски кутийки. Много е впечатляващ твоят ръст.

— Щях да имам проблеми, ако не беше такъв.

— Всички ли американски играчи на ръгби са такива канари като теб?

— Футбол, Харлоу, казва се футбол. Всъщност аз съм дребосък в сравнение с другите. Нямам и стотина килограма.

Харлоу дълбоко се замисли.

— Не е малко — заключи накрая. — Ала преди Брант да попита още нещо, продължи любезно: — Да… Кой би си представил, че един американски спортист ще претендира за английска титла? Доста хора ще ти се чудят, старче. Вече се говори. Обаче не се безпокой, никой не знае кога точно пристигаш. Стареца настояваше да си мълчим.

— Прав е бил Стареца. Предполагам, става дума за баща ти?

— Именно. Реджиналд Дарвин Хъксли. Много достоен мъж и няма нищо общо с онзи Дарвин — добави той.