Брант гледаше през прозореца към редиците еднотипни къщи, покрай които минаваха. Танцуващите във въздуха леки снежинки им придаваха доста чудат вид, но той си помисли, че когато снегът се стопи, заедно с него ще изчезне и чарът им.

— Стареца се опитва да открие роднините ти.

— Роднини ли? — Брант бързо се обърна към него. — В Ню Йорк не ми спомена за никакви роднини.

— Е, всъщност не. Не бяхме съвсем сигурни колко са, нито къде са. Стареца не обича да говори неща, за които не е сигурен. Аз му казах, че веднага ще се появят на бял свят, ако стане дума за пари, каквито, разбира се, няма, поне не достатъчно да се напълни една шапка, както се изрази баща ми.

— Майка ми не ми е разказвала за никакви роднини — рече замислено Брант. — Кои са те?

— Вие янките действително много се разпилявате. Губите следите на хората и така нататък. Е, да видим. Има една леля, която се мотае някъде из Шотландия, мисля, в Глазгоу.

— Леля, значи — повтори Брант безизразно. Започваше да се чувства като глупак.

— Точно така. Осиновена дъщеря на стария лорд Ашърууд, омъжена за някой си Спаркс, Карл Спаркс, шотландец. Глупаво смешно име, така казах на стареца, но това е положението. Спаркс, Кло Спаркс, вдовица — Била е Ашърууд, разбира се, преди да се омъжи за този Спаркс.

— Още някакви роднини? — попита Брант.

— Твърде много. Една млада особа от женски пол, дъщеря на първия братовчед на жената на най-малкия брат на баща ти.

Брант замълча, изгубен в дебрите на родословието. Чичо Деймън, когото никога не беше виждал, умрял, когато Брант е бил малък. Детето на първия братовчед на жена му.

— И как се казва тя сега, ако смея да запитам?

— А, беше Бредбъри, обаче след като родителите й загинаха при автомобилна катастрофа през седемдесет и четвърта, старият лорд Ашърууд я взе и официално промени името й на Ашърууд. Не мога да си спомня първото й име. Стареца сигурно го знае. Израснала е в Ашърууд. После, когато братът на дядо ти опъна петалата, младата дама отпрати в чужбина… струва ми се, в Гърция.

— Не мога да повярвам, че старият глупак я е принудил да смени името си!

— Е — възрази Харлоу разсъдливо, — това определено даде на момичето някои предимства. Ашърууд е много по-хубаво име от Бредбъри.

— Все пак ми се струва, че хората имат право да запазват истинските си имена.

— Не знам, друже, не знам. Виж твоето име, Ашър, а не Ашърууд. Освен това, има още една жена, фатална жена, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам… — Брант бе изненадан, че Харлоу успя да изобрази похотлива усмивка. Дали един англичанин би те сръгал в ребрата, когато ти разказва мръсен виц?

— Потомка на една от лелите, Лорета, струва ми се, а може би и не. Наистина не съм сигурен. Казва се Лусила. Твърде много си пада по живота, доколкото съм чувал.

— И нейната фамилия ли е сменена?

— О, тя си сменя фамилиите като носни кърпички. Омъжена е за богат германски индустриалец на име Майтер и живее в Бон. Това са всички. Не вярвам да ти се бъркат и да се опитват да ти развалят работата. Щом няма никакви пари, а само проклетата къща…

— Имение — поправи го Брант иронично. — Имението Ашърууд, ако правилно съм запомнил.

— Действително, старче, действително.

— Къде сме сега?

— Минаваме по Уестминстърския мост. Стареца поръча да ти покажа някои от забележителностите. Иска да се чувстваш у дома си. Това сивото, което шумоли долу, е Темза.

Брант се надигна да види Биг Бен и правителствените сгради. Шофьорът завъртя бързо по Даунинг Стрийт, после зави по Хорс Гардс Роуд.

— Ето го и паркът Сейнт Джеймс. Сигурно искаш да го разгледаш. Скоро ще стигнем до Бъкингамския дворец. Сега кралицата е тук.

Движението бе невъобразимо. Съвсем като в Ню Йорк, само дето всички таксита бяха черни и се движеха отляво.

— Това, Брант, е Хайд Парк. Виж там…

Брант вече не го слушаше. Беше уморен, разликата във времето си казваше думата и не му се искаше нищо, освен да поспи, без в главата му да звучат никакви „твърде“ и „действително“.

— Това е твоят хотел. „Стенхоуп“. Тих и твърде спокоен. Никакви любопитни досадници. Можеш да се поразходиш из Хайд Парк и да обмислиш нещата.

„Кързън Стрийт“, прочете Брант наум. Красива, тиха уличка. Снегът падаше като дантелена завеса и скриваше всичко, което би могло да наруши спокойствието. Хотел „Стенхоуп“ бе малък, стар и пропит от викторианска атмосфера. Фоайето бе празно, което бе добре, защото Брант не можеше да си представи как много хора биха си пробивали път между струпаните дивани и фотьойли. На рецепцията стоеше слаб чиновник с вълнен костюм, който огледа Брант с интерес.

— Тук не идват много чужденци — обясни Харлоу любезно. — Особено с твоя ръст — допълни той и се обърна към служителя: — Това е лорд Ашърууд. Има резервация за най-добрата ви стая.

Брант му подаде паспорта си и се подписа в старомодната регистрационна книга. С крайчеца на окото си видя как един прегърбен старец се бори с багажа му.

— Да ви помогна за елеватора — предложи той и се приближи към него.

— Моля? — не разбра човекът.

— Асансьора, друже мой — намеси се Харлоу. — Аз имах същия проблем в Америка. Все питах къде е „нужника“. Не можеш да си представиш как ме гледаха.

Брант за миг затвори очи. Искаше му се никога да не бе идвал в Англия. Обърна се и протегна ръка на Харлоу:

— Мисля да се поопъна… — Усмихна се, доволен от думата, която бе избрал. Ако това не беше английски жаргон, трябваше да бъде.

— Правилно, Брант. Качи се горе да си починеш. Ще изпратя лимузината да те вземе утре сутринта, да речем към десет.

— За да се срещна със Стареца ли?

— Именно!



— Добре дошли в Лондон, моето момче! Седнете, седнете! Бети, донеси чаша чай за лорд Ашърууд.

Брант имаше чувството, че се е озовал в миналия век. Адвокатската кантора на Хъксли, Хъксли и Мейпълторн бе мрачна, тъмна и, както му се струваше, пропускаше през солидната си врата само мъже адвокати. Колкото до Стареца, той бе почти плешив, с тежка челюст и носеше строги очила с телени рамки. Бе облечен в много консервативен тъмен костюм, закопчан и изпънат върху закръгления му корем. Брант лесно си го представи с напудрена бяла перука.

— Господин Хъксли — стисна ръката му той, — за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Усети, че възрастният човек го разглежда внимателно и издържа погледа му, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Господин Хъксли се обърна към сина си:

— Не ми каза, че лорд Ашърууд изглежда толкова дяволски добре. Момичетата просто ще се лепят по него, като започнем с ококорената Бети.

Ококорената Бети наистина се зазяпа за малко в него, докато му подаваше чая, но не направи нищо по-нахално. Слава Богу, помисли Брант, загледан в отблъскващата кафява течност, че на закуска бе изпил две чаши черно кафе.

Трябваше да се разменят задължителните любезности и той потисна нетърпението си. Колкото и да бе странно, докато господин Хъксли седна отново в огромния си кожен фотьойл, Брант се отпусна.

— А сега, моето момче — превключи Стареца към по-делови тон, — време е да обсъдим какво да правим с вас.

— Какво да правите с мен ли, сър? — вдигна вежди Брант. — Боя се, че не ви разбирам. Харлоу ми спомена, че има само една къща и нищо друго, освен титлата, разбира се.

Реджиналд Хъксли взе една златна писалка и започна да потупва с нея по внушителния си нос.

— Това донякъде е вярно… — Той погледна мило към сина си.

— Донякъде ли, сър? — попита Харлоу и се приведе напред на стола си като нетърпелив ученик.

Брант изведнъж изпита чувството, че тази сцена се е разигравала и преди между двамата. Очевидно Стареца имаше навика да запазва някои неща за себе си, вероятно някои много важни неща. Горкият Харлоу приличаше на кученце, което чака кокал от господаря си.

— Е, просто в завещанието на покойния лорд Ашърууд има някои условия.

— Условия? — повтори Харлоу.

Брант си замълча. Какво, по дяволите, ставаше? Почувства, че се напряга.

Златната писалка на Стареца се движеше много бавно по носа му.

— Предполагам, милорд, че Харлоу ви е казал за трите жени.

— Да — отговори Брант. Ако Хъксли старши искаше да прави от това драма, той нямаше да му помага.

— Хм — произнесе Реджиналд Хъксли. Това бе единственият знак, че е разочарован от студената му реакция. — Всъщност, само двете млади дами имат някакво значение. Дафни Клер Ашърууд и Лусила Майтер. И двете са ваши далечни братовчедки, милорд. По-далечни родственички още не съм открил. Вместо да чета завещанието на дядо ви, което, трябва да призная, е доста многословно, ще ви го обясня.

— От Харлоу разбрах — подзе Брант бавно, — че наистина няма за какво да се притесняваме. И ще бъда откровен с вас, сър. Дойдох в Англия единствено заради майка ми.

— Може би трябва да започна с едно извинение, милорд. Ще ви призная, че премълчах някои неща, каквито бяха указанията на покойния лорд Ашърууд. Виждате ли, вашият дядо Кларънс много държеше да дойдете в Англия и аз трябваше да използвам всички възможни средства, за да ви доведа тук.

— В такъв случай, сър — продума Брант много тихо, — предлагам ви да продължите с обясненията си. Предполагам, че ще напусна Лондон скоро, много скоро.

— Е, да, действително, милорд — съгласи се Хъксли старши. — Първо, скъпата сладка Дафни Клер, много добре възпитана млада дама. От друга страна, Лусила Майтер е… ами съвсем друга птица. Точно вчера чух, че вече се е освободила от германския си съпруг — всъщност, развела се е още преди старият лорд да почине, и ще се върне в Лондон, когато се възстанови от своето… ъъъ… разочарование в Южна Франция.

— Не сте ми казали! — подскочи Харлоу много оскърбен. — Аз обясних на Брант, че тя е още омъжена!

— А, не съм ли? Е, сега вече знаеш, моето момче.

— Какво общо имат те с мен? — попита Брант със заплашително тих глас. — И с тези условия?

Златната писалка бавно се спусна от носа на Стареца и той се наведе напред във фотьойла си. Проницателните му очи блестяха иззад стъклата на очилата.

— Накратко казано, милорд, всъщност старият лорд остави известна сума. След всички данъци тя възлиза на около четиристотин хиляди лири, което би трябвало да е към половин милион долара.

— Сър! — почти изкрещя Харлоу и скочи от стола си. — Не сте ми казали!

— Е, моето момче, сега вече знаеш. Така че седни. Сега, милорд, вие ще наследите всичките пари и имението Ашърууд, ако…

— Ако?! — Брант имаше желание да се хвърли на бюрото на Стареца и да го удуши. До гуша му бе дошъл с тъпите си гатанки!

— Ако се ожените за Дафни Клер Ашърууд, скъпата сладка млада дама.

Брант се вторачи в него, вдигнал невярващо вежди.

— Не е ли ясно, милорд?

Пълен абсурд, помисли той и кимна, стиснал устни.

— Много добре. Сега слушайте внимателно, сър. Това е… ъъъ… съвсем подробно и съвсем точно. Ако откажете да се ожените за Дафни, вие, милорд, не получавате нищо, Дафни получава само петстотин лири, Лусила получава половината пари и имението, а останалата половина от наследството отива за благотворителни цели, в любимата на стария лорд Фондация за изоставени деца от чужбина.

На Брант за миг му се прииска старият лорд да е тук. Дъртият му глупак!

— Ясно ли е, милорд!

Още по-голям абсурд, реши Брант и продума:

— О, да, съвсем ясно! — Облегна се и скръсти ръце пред гърдите си. — Нямам търпение да чуя останалото.

Хъксли старши не обърна внимание на сарказма му.

— Сега, от друга страна, ако се случи невъзможното и Дафни откаже да се омъжи за вас, тогава вие не получавате нищо, Дафни получава само сто лири, а Лусила наследява всичко.

Брант го погледна още по-втренчено, после изведнъж отметна глава и избухна в смях.

— Струва ми се, че ме разбирате добре! — Стареца изглеждаше шокиран. — Наистина, милорд, трябва да знаете, че наследството не е установено по определена линия. Старият лорд Ашърууд е можел да направи с него каквото пожелае.

Значи, опита се Брант да се ориентира в лабиринта от налудничави условия, ако се оженеше за онази пуйка Дафни — скъпата сладка млада дама, получаваше пари, имение и съпруга. Ако откажеше да се ожени за нея, той не получаваше нищо и Дафни практически не получаваше нищо. А, Лусила! Ако Дафни откажеше, той пак не получаваше нищо, а Дафни я натирваха със сто лири в джоба.

— Господи! — измърмори Брант. — Дядо ми трябва да е бил луд! — Вдигна очи към Стареца и попита: — Какво значи, че унаследяването не е установено?

— Ах вие, американците!

— Означава, Брант — намеси се Харлоу, който искаше да помогне с нещо за развръзката на драмата, — че старият лорд Ашърууд не е бил длъжен да завещае на следващия мъж в рода нищо друго, освен титлата. Според закона той е можел да направи с парите и с имението каквото си поиска.