Той поклати глава.

— Вода?

Дядо кимна и докато му подавах чашата, промърмори нещо, което би могло да мине за „благодаря“.

Мама влезе в стаята, понесла огромна кошница с идеално сгънато пране.

— Твои ли са? — размаха чифт чорапи.

— Май са на Трина.

— И аз така си помислих. Странен цвят. Сигурно съм ги изпрала със синята пижама на дядо ти. Рано си се върнала. Ще ходиш ли някъде?

— Не. — Напълних чаша вода от чешмата и я изпих.

— Патрик ще идва ли довечера? Звънна преди малко. Да не си си изключила мобилния?

— Аха.

— Каза, че щял да направи резервация за почивката ви. Баща ти казва, че видял нещо по телевизията. Какво си бяхте харесали? Ипсос? Калипсо?

— Скиатос.

— Точно така. Трябва много да внимавате с хотела. Може да го проверите и по интернет. Двамата с дядо ти гледали нещо в обедните новини. Изглежда, доста строят там — и половината били от тези, как ги наричаха, бюджетни хотели, — та трябва добре да го проучите. Татко, искаш ли чай? Лу предложи ли ти вече? — Тя включи електрическия чайник и чак тогава ме погледна. Изглежда, най-сетне бе забелязала, че не казвам нищо. — Добре ли си, скъпа? Виждаш ми се бледа.

Протегна ръка и я сложи на челото ми, сякаш бях дете, а не на двайсет и шест години.

— Почивката май ще ни се размине.

Ръката на мама замръзна. Изгледа ме проницателно, сякаш ме изследваше с рентгенови лъчи. Помнех този поглед от детинство.

— Да не сте се скарали с Патрик?

— Мамо, аз…

— Знам, че не е моя работа. Но сте гаджета отдавна. Нормално е да има и такива моменти. Понякога и ние с баща ти…

— Изгубих си работата.

Думите увиснаха в тишината и продължиха да се реят из стаята дълго след като бяха изречени.

— Какво?

— Франк затваря кафенето. От утре. — Протегнах ръка с навлажнения плик, който в шока си бях стискала по целия път — в автобуса и 180-те крачки от спирката до къщи. — Това е заплатата ми за три месеца напред.



Денят бе започнал както обикновено. Всички мои познати мразят сутрините в понеделник, но не и аз. Харесваше ми да пристигам рано в „Кифличката“, да включвам големия чайник, да внасям касите с мляко и хляб от задния двор и да си бъбря с Франк, докато се приготвяме да отворим.

Харесваше ми душната топлина в заведението, напоена с мириса на бекон, струите свеж въздух, нахлуващи при отварянето на вратата, жуженето на разговорите, а когато бе тихо — приглушената музика от радиото на Франк, което свиреше сякаш на себе си в ъгъла. Не беше от модерните заведения. Стените му бяха осеяни със снимки от замъка на хълма, масите още имаха пластмасово покритие, а менюто не бе помръднало, откакто бях започнала работа, като изключим няколко промени във видовете шоколад и добавянето на шоколадови кексчета към асортимента от кифлички с глазура.

Но най-много харесвах клиентите. Харесвах Кев и Анджело, водопроводчиците, които идваха почти всяка сутрин и се шегуваха с Франк за произхода на месото. Харесвах жената с прякор Глухарчето заради бухналата й бяла коса, — която си поръчваше яйце и пържени картофи от понеделник до четвъртък и четеше безплатните вестници, докато изпие двете си чаши чай. Всеки път гледах да я заговоря. Сигурно това беше единственият разговор на старата дама за целия ден.

Харесваха ми туристите, които се отбиваха на път към замъка и на връщане от него, шумните ученици, които идваха след училище, постоянните клиенти от офисите оттатък улицата, Нина и Чери, фризьорките, които можеха да ти кажат калориите на целия асортимент в „Кифличката“. Не ме дразнеха дори неприятните клиенти, като червенокосата собственичка на магазина за играчки, която се заяждаше за рестото поне веднъж седмично.

Наблюдавах началото и края на познанства, зародили се на масите в заведението, гледах как се прехвърлят децата между разведените родители, виждах облекчението на клиентите, които не обичаха да готвят, тайното удоволствие на пенсионерите от топлата храна. Пред мен минаваше животът на много хора и с повечето разменях по някоя и друга дума — пускаха шеги или правеха коментари, докато отпиваха от топлия чай. Татко казваше, че никога не знае какво ще изтърся, но в „Кифличката“ това нямаше значение. Франк ме харесваше. Беше мълчалив по природа и твърдеше, че оживявам заведението му. Аз бях нещо като барманка, но без да наливам напитки нонстоп.

И изведнъж, през въпросния ден, когато обедният наплив бе свършил и заведението за кратко се беше изпразнило, Франк избърса ръце в престилката, измъкна се иззад печката и обърна към улицата малката табелка „Затворено“.

— Франк, вече съм ти казвала. Минималната надница не включва екстри. — Шефът ми беше странен като синьо гну, както обичаше да се изразява баща ми. Погледнах го.

Не се усмихваше.

— Опа! Да не би пак да съм сипала сол в захарниците?

Франк стискаше в ръце един пешкир — никога не го бях виждала толкова притеснен. За миг се почудих дали някой не се е оплакал от мен. Направи ми знак да седна.

— Съжалявам, Луиза — добави той, след като ми съобщи новината. — Трябва да се върна в Австралия. Татко не е добре със здравето. А и без това в замъка се канят да отворят заведение. Пишеше го на стената.

Сигурно съм седяла със зяпнала уста. Франк ми връчи плика и отговори на следващия ми въпрос, преди да съм го изрекла.

— Знаеш, че не си подписвала официален договор, но няма да те оставя така. Тук е заплатата ти за три месеца. Утре затваряме.



— Три месеца! — избухна татко, докато мама пъхаше чаша подсладен чай в ръцете ми. — Голям жест, няма що, при положение че тя работи за него като роб цели шест години!

— Бърнард! — Мама го стрелна предупредително и кимна към Томас. Родителите ми го гледаха през деня, докато Трина се прибере от работа.

— И сега какво ще прави, по дяволите? С това еднодневно предупреждение?!

— Ами… просто ще трябва да си намери нова работа.

— Няма работа, Джоузи! Знаеш го не по-зле от мен. В криза сме.

Мама притвори за миг очи, сякаш правеше опит да се успокои, преди да отговори.

— Лу е умно момиче. Все ще намери нещо. Има доста стаж зад гърба си. А и Франк ще й даде добра препоръка.

— Да бе… „Луиза Кларк прави страхотни препечени филийки и много я бива да налива чай.“

— Благодаря ти за доверието, татко.

— Нищо не съм казал.

Знаех истинската причина за безпокойството на баща ми. Вкъщи разчитаха на моята заплата. Трина работеше за жълти стотинки в цветарския магазин. Мама не можеше да работи, защото трябваше да се грижи за дядо, а неговата пенсия бе мизерна. Татко живееше в постоянно напрежение за своята работа в мебелния завод. Шефът му от месеци намекваше за възможни съкращения. У дома се подхвърляха приказки за дългове и превишаване на кредита. Преди две години колата на татко бе помляна от шофьор без застраховка и това срути и бездруго разклатените финанси на родителите ми. Скромната ми надница едва успяваше да закрепи положението и да покрие домакинските разходи.

— Да не се окайваме предварително. Утре Лу може да иде в Бюрото по труда и да види какво предлагат. Засега имаме с какво да караме. — Говореха тъй, сякаш мен ме нямаше. — Освен това е умница. Умница си ни, нали, миличка? Може да изкара курс по машинопис. Да започне работа в някой офис.

Седях, без да продумам, докато родителите ми обсъждаха какви други възможности имам със скромното си образование. Работа във фабрика, шивачка, продавачка на сандвичи. За първи път този следобед ми се доплака. Томас ме изгледа с големите си кръгли очи и безмълвно ми подаде половин лепкава бисквита.

— Благодаря ти, Томо — промърморих аз и я изядох.



Той беше на пистата, точно както очаквах. От понеделник до четвъртък, с точността на гарово разписание, Патрик тренираше в гимнастическия салон или тичаше по ярко осветената писта. Слязох по стълбите и се сгуших в якето, понеже ми стана студено. Поех бавно по пистата и когато приближих достатъчно, му махнах с ръка.

— Потичай с мен — предложи запъхтяно, щом дойде по-близо. Дъхът му излизаше на прозрачни облачета. — Имам още четири обиколки.

Поколебах се за миг и затичах редом с него. Това беше единственият начин да проведем разговор. Бях с розовите си маратонки с тюркоазени връзки, единствените обувки, с които можех да тичам.

Прекарах деня у дома, опитвайки се да бъда полезна. Още след първия час усетих, че започвам да лазя по нервите на майка си. Мама и дядо си имаха установен ритъм и само им се пречках. Татко спеше, понеже тоя месец работеше нощна смяна, и не биваше да го безпокоим. Разтребих стаята си, седнах и погледах телевизия с намалена сила на звука, а когато от време на време си спомнях защо съм вкъщи, за миг усещах остра болка в гърдите.

— Не те очаквах.

— Омръзна ми да седя вкъщи. Помислих си, че можем да идем някъде.

Той ми хвърли кос поглед. Лицето му блестеше от пот.

— Гледай по-скоро да си намериш работа, рожбо.

— Не са минали и двайсет и четири часа, откакто изгубих моята. Нямам ли право поне малко да се разкисна?

— Не го вземай толкова навътре. И бездруго нямаше да работиш на това място вечно. Нали искаш да вървиш напред и нагоре. — Преди две години Патрик бе обявен за най-добрия млад предприемач на годината в Стортфолд и още не бе дошъл на себе си от признанието. Оттогава се беше сдобил с бизнес партньор — Джинджър Пийт, и двамата работеха като персонални фитнес инструктори — покриваха район от шейсет километра и имаха два регистрирани вана с логото на фирмата. В офиса им беше окачено бяло табло, където Патрик записваше очаквания оборот с дебели черни маркери, като постоянно преправяше цифрите, докато не го удовлетворят. Аз обаче изобщо не бях сигурна дали имат реално покритие. — Едно уволнение може да промени живота на човек, Лу. — Той хвърли поглед към часовника си, за да види за колко време е направил обиколката. — Какво искаш да правиш? Можеш да изкараш някой курс. Сигурен съм, че има помощи за хора като теб.

— Хора като мен?

— Хора, които търсят нови възможности. Ти с какво искаш да се занимаваш? Може да станеш козметичка. Доста си хубавичка. — Смушка ме с лакът, докато тичахме, сякаш трябваше да съм му благодарна за комплимента.

— Знаеш я моята козметика. Сапун, вода, нищо специално.

Патрик, изглежда, започваше да се отегчава.

Аз изоставах. Мразех да тичам. Мразех и Патрик, задето не забавя темпото.

— Какво ще кажеш за… продавачка? Секретарка? Брокер на недвижими имоти? Не знам… все трябва да има нещо, което би могла да правиш.

Но нямаше. Харесвах работата си в кафенето. Харесваше ми да знам всичко за „Кифличката“ и да слушам за живота на хората, които идваха в заведението. Там се чувствах добре.

— Не можеш да се мотаеш безкрайно, рожбо. Ще ти мине. Най-добрите предприемачи са започнали от нулата. Джефри Арчър. Ричард Брансън. — Той ме потупа по ръката да не изоставам.

— Съмнявам се, че Джефри Арчър е приготвял препечени филийки. — Бях се задъхала. И сутиенът ми не беше подходящ за случая. Забавих ход и подпрях ръце на коленете си.

Той извърна глава и затича заднешком, гласът му се разнесе в неподвижния хладен въздух:

— Може и да е приготвял… Просто ти давам пример. Утре ще мислиш по друг начин. Облечи си някой приличен костюм и иди в Бюрото по труда. Или — ако искаш — ела да работиш с нас, аз ще те науча. Знаеш, че в тоя бизнес има хляб. И не се безпокой за почивката. Аз ще я платя.

Усмихнах му се.

Той ми изпрати въздушна целувка и гласът му отекна в празния стадион:

— Ще ми върнеш парите, когато си стъпиш на краката.



Подадох първата си молба за помощ като безработна. Минах през 45-минутно интервю, а после и през групово интервю наред с двайсетина изхвърлени като мен мъже и жени. Половината изглеждаха леко стреснати, както подозирах, че изглеждам и аз, а останалите имаха празните, безлични лица на хора, които са били тук много пъти. Облякла се бях с дрехи, които баща ми наричаше „цивилни“.