Беше понеделник, едва пет дни след импровизираната им сватбена церемония. Стюардесата, която обслужваше пътниците в първа класа, спря до местата им, прекратявайки за малко яростната словесна битка, която кипеше между тях, след публикуването на историята в „Трибюн“ три дни по-рано.

— Поздравления! Екипажът толкова се радва, че летите с нас. Всички сме големи фенове на „Старс“ и страшно се развълнувахме, когато научихме за сватбата ви.

Джейн се насили да извика усмивка върху устните си, докато поемаше чашата с шампанско.

— Благодаря.

Кал не каза нищо.

Стюардесата плъзна преценяващ поглед по жената, която бе успяла да отмъкне най-желания ерген в града. Джейн започваше да свиква с мимолетната искрица на изненада по лицата на хората, когато я видеха за първи път. Несъмнено очакваха жената на Кал Бонър да изглежда и да се облича като модел на „Виктория Сикрет“23, ала добре ушитият костюм от туид, елегантният панталон и дискретният грим на доктор Дарлингтън изобщо не отговаряха на тази представа. Всичките й дрехи бяха с добро качество, но консервативни. Класическият стил й отиваше и тя нямаше никакво желание да се превръща в модна пеперуда.

Беше оформила косата си в небрежен френски кок, прическа, която винаги беше харесвала, защото беше спретната и никога нямаше да излезе от мода. Приятелката й Каролайн твърдеше, че е прекалено строга, но все пак беше признала, че прекрасно подчертава деликатните й кости. Бижутата й бяха сведени до минимум — малки златни обици и обикновената халка, която адвокатът на Бонър беше купил за сватбата. Изглеждаше странно на пръста й и Джейн се преструваше, че не е там.

Докато наместваше очилата си, се замисли за всеизвестната слабост на Кал към изключително млади жени. Без съмнение би бил много по-доволен, ако тя се бе появила по минипола и бюстие. Зачуди се какво ли ще стане, когато открие истинската й възраст.

Дори видът на войнствено стиснатите му челюсти я караше да се чувства неспокойна. Ако в главата му изобщо се появяваха някакви по-възвишени мисли, той определено ги криеше прекрасно. Докато седеше до него, Джейн се чувстваше като взривена бомба от интелект.

— Изпий това. — Подаде му чашата с шампанско, когато стюардесата се отдалечи.

— Защо?

— Защото аз съм бременна и не мога. Или искаш всички да научат и за това?

Той я изгледа свирепо, пресуши чашата и й я върна.

— Като нищо ще ме превърнеш в шибан алкохолик.

— При положение че през по-голямата част от времето, когато съм била с теб, в ръката ти бе позиционирано питие, съмнявам се, че ще бъде много трудно.

— Съмняваш се, дръжки!

— Страхотен език. Язвителен.

— Поне не звуча така, сякаш съм глътнал речник. Още колко дълго смяташ да ми сервираш тези твои сложни думи?

— Не съм сигурна. Но ако го правя достатъчно бавно, може би ще успееш да схванеш някои от тях.

Знаеше, че е доста детинско да се заяжда с него по този начин, но бе за предпочитане пред враждебното мълчание, което опъваше нервите й и я караше да се заоглежда за най-близкия изход. Вместо да й вдъхнат увереност, неприкритите му усилия да избягва и най-незначителния физически контакт между тях, я караха да се чувства сякаш си няма доверие какво може да направи, ако я докопа. Джейн не обичаше да се страхува, особено когато знаеше, че правото не е на нейна страна, така че бе решила да посрещне войнствеността му с агресия. Да става каквото ще, но нямаше да допусне той да разбере, че се страхува.

Емоционалната буря, бушуваща в нея, беше само една от промените, настъпили вследствие на катастрофалните събития от последните дни. В петък сутринта, два дни след сватбата им, отиде на работа, само за да завари пред „Нюбъри“ цяла тълпа репортери, които я бомбардираха с въпроси и тикаха микрофони в лицето й. Успя да си проправи път през множеството и се втурна в кабинета си, където Мари я посрещна с благоговейно изражение и огромна купчина телефонни съобщения, включително и едно от Кал.

Свърза се с него у дома му, но той прекъсна въпросите с ръмжене и й прочете официалното съобщение за пресата, подготвено от адвоката му. В него се заявяваше, че двамата са се запознали чрез общ приятел преди няколко месеца и че решението им да се оженят било неочаквано. Изброяваше академичните й постижения и описваше неговата гордост от професионалните й успехи, нещо, което съпроводи с присмехулно изсумтяване. След това се съобщаваше, че двойката ще прекара медения си месец, или по-точно — следващите няколко месеца, в родния град на Кал, Салвейшън, Северна Каролина.

Джейн бе избухнала.

— Невъзможно! Имам часове за водене. Никъде няма да ходя.

Беше усетила ехидната му усмивка дори по телефона.

— От пет часа днес официално излизаш в един от онези… как им казваха? Творчески отпуск.

— Определено няма да го направя.

— От колежа казват друго.

— За какво говориш?

— Попитай шефа си.

И бе треснал слушалката.

Тя начаса бе отишла в кабинета на доктор Уилям Давънпорт, завеждащия катедрата по физика на „Нюбъри“, където научи, че Кал ще дари щедра сума на колежа в знак на благодарност за тяхната гъвкавост по отношение на графика й на работа през следващите месеци. Доктор Дарлингтън се беше почувствала безсилна и унижена. Само с драсването на един ред в чековата си книжка той бе поел контрол над живота й.

Стюардесата спря, за да вземе чашите им, и веднага щом си тръгна, Джейн отприщи клокочещата си неприязън срещу Кал.

— Нямаше никакво право да се месиш в кариерата ми.

— Я престани, професоре. Купих ти няколко допълнителни месеца ваканция. Би трябвало да ми благодариш. Ако не бях аз, нямаше да разполагаш със свободно време, за да правиш изследванията си за онази лаборатория, в която работиш.

Знаеше прекалено много за нея и това не й харесваше. Вярно бе, че временното освобождаване от преподавателските занимания щеше да се отрази благоприятно на работата за „Прийз“, макар че нямаше намерение да го признае пред него. Компютърното й оборудване вече пътуваше към Северна Каролина и с помощта на един модем промяната в местонахождението й изобщо нямаше да се отрази на работата й. При други обстоятелства би се зарадвала на трите месеца свободно време, но не и когато трябваше да прекара част от него с Калвин Бонър, който го беше уредил вместо нея самата.

— Мога да работя върху изследванията си далеч по-добре, ако съм в кабинета си вкъщи.

— Не и ако на прага ти висят цял куп репортери, настояващи да узнаят защо най-известните младоженци на града живеят в два различни щата. — Очите му пробягаха по нея сякаш тя беше купчина боклук. — Всяка година по това време ходя в Салвейшън и оставам там, докато дойде време за тренировъчния лагер през юли. Може би гигантският ти мозък ще успее да измисли някакво убедително обяснение защо не съм взел чисто новата си съпруга със себе си, но лично на мен нищо не ми хрумва.

— Не разбирам как можеш да лъжеш близките си по този начин. Защо просто не им кажеш истината?

— Защото, за разлика от теб, никой в моето семейство не е добър лъжец. Много скоро всичко ще се разчуе и тогава целият свят ще научи и последната подробност. Наистина ли искаш хлапето да е наясно как сме се срещнали?

Джейн въздъхна.

— Не. И престани да го наричаш „хлапето“. — За пореден път тя се зачуди дали бебето ще бъде момче или момиче. Все още не беше решила дали иска да разбере какво ще покаже ултразвукът.

— Освен това през последната година на нашите им се насъбра предостатъчно. Нямам намерение да им причинявам още болка.

Джейн си спомни, че Джоди й беше споменала за смъртта на снахата и племенника на Кал.

— Наистина съжалявам за това. Но щом ни видят заедно, може да почувстват, че нещо не е наред.

— Никакъв проблем, защото няма да прекарваш много време с тях. Ще се запознаете, но не си прави планове да се сближавате. И още нещо — ако някой те попита на колко си години, не признавай, че си на двайсет и осем. Ако те притиснат, кажи, че си на двайсет и пет, но не повече.

Какво ли щеше да стане, когато той научеше, че всъщност е на трийсет и четири, а не на двайсет и осем?

— Няма да лъжа за възрастта си.

— Не виждам защо не. Измами ме за всичко друго.

Тя трябваше да потисне прилива на вина.

— Ще им се стори невероятно, че съм на двайсет и пет. Не желая да ги заблуждавам.

— Професоре, сериозно те съветвам да не ме ядосваш повече, отколкото вече съм. И нямаш ли лещи, или нещо друго, та да не се налага непрекъснато да носиш тези проклети зубърски очила?

— Всъщност, това са бифокални очила. — Достави й удоволствие да му го изтъкне.

— Бифокални!

— Онези, които имат невидима линия. В горната част няма никаква корекция, а долната увеличава. Много хора на средна възраст ги носят.

С какъвто и неприязнен отговор да се канеше да я обори Кал, той бе прекъснат от един едър пътник, който се мъчеше да се добере до отделенията за икономична класа, помъкнал две солидни чанти ръчен багаж, и удари Бомбардировача по ръката с едната от тях. Джейн го зяпна почти очаровано. Навън беше около минус десет градуса, но той носеше впит потник, вероятно за да покаже мускулите си.

Кал забеляза интереса, който съпругата му проявяваше към облеклото на непознатия, и я изгледа преценяващо.

— Там, откъдето идвам, на тези потници им викаме „биячи на жени“.

Очевидно бе забравил, че насреща му не седи някоя от обичайните куклички. Джейн се усмихна сладко-сладко.

— А пък аз си мислех, че южняшките провинциалисти не удрят сестрите си.

Веждите му се сключиха.

— И представа нямаш какво правят южняшките селяни, професоре, но май скоро ще научиш.

— Ей, извинявай, че ви прекъсвам, Бомбардировач, ама се чудех дали имаш нещо против да ми дадеш един автограф за детето?

Някакъв бизнесмен на средна възраст тикаше химикалка в лицето му, заедно с бележник с логото на фармацевтична компания. Кал не му отказа и не след дълго се появи друг мъж. Молбите за автографи продължиха, докато стюардесата не нареди на всички да заемат местата си. Той беше любезен с почитателите си и учудващо търпелив.

Джейн се възползва от прекъсването, за да се залови със статията, написана от неин бивш колега. Касаеше продуктите на разпада на Хигс бозона, но й бе трудно да се съсредоточи върху нелинейната физика, когато нейният свят бе в такова ужасно състояние. Трябваше да откаже да отиде с него в Салвейшън, ала пресата щеше да я преследва и да хвърли мрачна сянка върху бъдещето на детето й. Не можеше да рискува това да се случи.

За нищо на света нямаше да допусне грозната им история да излезе наяве. Колкото и ужасно да бе, унижението, което щеше да изпита тя, щеше да е несравнимо с онова, което щеше да се стовари върху детето й, докато расте. Беше си обещала, че всичките й решения ще се основават на това, какво е най-добро за бебето и затова се бе съгласила да дойде с Кал.

Намести очилата на носа си и отново се зачете. С крайчеца на окото си видя, че Бонър я е зяпнал свирепо и бе доволна, че не притежава телепатични умения — последното, което искаше, бе да може да прочете мислите му.

„Бифокални очила“, каза си Кал. Господи, колко ги ненавиждаше. Зае се да състави наум списък с всичко, което не харесваше у тази жена и реши, че дори ако забравеше за характера й, пак оставаха цял куп неща.

Всичко у нея беше прекалено строго. Дори косата й. Защо не поотпуснеше това чудо, което носеше на главата си? Цветът й беше страхотен, това поне трябваше да й признае. Бе имал няколко гаджета със същия цвят на косата, но те го бяха придобили с помощта на флакон с боя, докато този на Джейн Дарлингтън можеше да е дело единствено на Господ.

Като се изключеше малкото кичурче коса, изплъзнало се от останалите, за да оформи едно копринено „С“ зад ухото й, тя беше една адски сериозна жена. Стегната прическа и консервативни дрехи. Хубава кожа обаче. Но тези огромни очила хич не му харесваха. Заради тях й личеше всяка една от двайсет и осемте й години.