Сюзън Филипс - Бебето е мое

Кал влезе във всекидневната, стиснал чантата на Джейн в ръка и отиде до Френските прозорци, които извеждаха на задната веранда, но от нея нямаше и следа. Което можеше да означава само едно — бе отишла в планината.

Знаеше, че тя се разхожда почти всеки ден, но когато я попита, тя го увери, че никога не ходи надалече. Е, днес очевидно се беше отдалечила… толкова, че се бе изгубила! За някой с коефициент на интелигентност над 180, определено беше най-глупавият човек, когото бе срещал.

— По дяволите!

Той запрати чантата на дивана, при което закопчалката се отвори и съдържанието й се изсипа.

— Нещо не е наред ли, Кей-мен?

— Какво? Ъъъ, не.

Беше забравил за по-малкия си брат. Когато Итън се бе появил на портата преди двайсет минути, Кал му пробута някакво измислено оправдание, че трябва да позвъни по телефона, и го бе наврял в тази стая, докато се опитваше да разбере къде се е дянала жена му.

Да си спечели известно време, преди да представи съпругата си на семейството, се оказваше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Итън се бе върнал от ски ваканцията си преди три дни, родителите му от почивката си — преди два, и оттогава непрекъснато го тормозеха.

— Търсех си портфейла — излъга той. — Мислех, че може да е в чантата на Джейн.

Брат му стана от едно кресло близо до камината — която бе толкова голяма, че в нея би се побрала и кола — и отиде да надникне през френските прозорци. Гневът на Кал поомекна, докато го гледаше. С другия си брат Гейб бяха изпъкнали на спортното игрище, ала Итън се бе проявил в театралната трупа на училището. Въпреки че не беше лош атлет, не си падаше особено по организирания спорт, тъй като никога не успя да разбере защо някои хора толкова държат да победят.

Русокос, с по-фино телосложение от това на братята си и поразяващо красив, от тримата само той приличаше на майка им.

Изглеждаше като модел от списание и това бе причина да понася множество закачки от страна на Кал и Гейб. Имаше светлокафяви очи с гъсти ресници и нос, който никога не беше чупен. Тъмнорусата му коса бе късо подстригана и винаги грижливо сресана. Обикновено носеше официални ризи, прилежно изгладени елегантни панталони и мокасини, ала днес си бе сложил дънки и прастара тениска на рок групата „Грейтфул Дед“, които върху него изглеждаха като марково облекло. Кал се намръщи.

— Да не си изгладил тениската?

— Само мъничко.

— Исусе, Ит, трябва да престанеш да правиш такива глупости.

Итън му отправи една от усмивките си на светец, само защото знаеше колко много им се дразни батко му.

— Някои от нас държат на външния си вид. — Изгледа окаляните ботуши на Кал с неодобрение. — Други май изобщо не ги е грижа как изглеждат.

— Я да мълчиш, задник такъв.

Езикът на Кал винаги се разваляше в присъствието на Итън. Имаше нещо в невъзмутимостта на хлапето, което просто го караше да ругае. Не че братчето му се впечатляваше особено. Като най-малък в семейство с три момчета, бе закален от братята си още от най-ранна възраст. Дори като деца Кал и Гейб бяха усещали, че Итън е по-уязвим от тях и се бяха погрижили да го научат да се защитава. Въпреки че никой никога не го беше признал на глас, всички в семейство Бонър тайно обичаха най-много Итън.

Освен това Кал го уважаваше. Брат му бе прекарал един разюздан период в живота си — докато беше в колежа и малко след това. Пиеше твърде много и спеше с прекалено много жени, но когато откри призванието си, реши да живее така, както проповядваше.

— Да посещавам болните е част от работата ми — каза Итън. — Защо просто не се отбия за малко при новата ти съпруга?

— Няма да й хареса. Нали ги знаеш жените? Иска да бъде докарана както си му е редът, преди да се запознае със семейството, за да направи добро първо впечатление.

— И кога ще е това според теб? Сега, когато мама и татко се прибраха, и двамата нямат търпение. А пък Ани все ги дразни, защото тя я е виждала, а ние не сме.

— Не съм аз виновен, че всички решихте да се развявате насам-натам.

— Върнах се от ски ваканцията преди три дена.

— Е, както ви казах, когато дойдох на вечеря снощи, Джейн се разболя точно преди да се приберете. Проклетият му грип. След няколко дни би трябвало да се почувства по-добре… най-късно следващата седмица… и тогава ще я доведа у дома. Но не очаквайте да я виждате често. Страшно държи на работата си и точно сега не може да се откъсва от компютъра за дълго.

Итън беше само на трийсет, но очите, които изгледаха Кал, бяха мъдри като на старец.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, Кей-мен, аз съм насреща.

— Няма за какво да говоря, напразно всички в това семейство се опитват да си врат носа в личните ми работи.

— Без Гейб.

— Така е. Не и Гейб. — Кал мушна ръце в задните джобове на дънките си. — Ще ми се да не бе така.

И двамата се умълчаха, погълнати от мисли за душевно ранения им среден брат. Той беше в Мексико, мъчейки се да избяга от самия себе си.

— Ще ми се да се върне у дома — отбеляза Итън.

— Напусна Салвейшън преди година. За него тук вече не е „у дома“.

— Предполагам, че никое място не е дом без Чери и Джейми.

Гласът на Итън пресипна и Кал извърна поглед. Търсейки начин да разсее внезапното униние в стаята, започна да събира вещите, изсипали се от чантата на Джейн. Къде беше тя? През последните две седмици си бе заповядал да се държи настрана и да остави гнева му да поутихне.

Освен това искаше жена му да почувства изолацията и да разбере, че той държи ключа за затвора й. За съжаление, не беше забелязал това да има някакъв ефект върху нея.

Итън се приближи, за да помогне.

— Ако съпругата ти е толкова зле, може би трябва да отиде в болница.

— Не. — Кал посегна към малък калкулатор и химикалка, за да не се налага да поглежда брат си. — Попрекали с работата, но като си почине малко, ще се почувства по-добре.

— Определено не прилича на обикновените празноглавки, с които излизаш.

— Откъде знаеш как изглежда? — Кал вдигна глава и видя, че Итън изучава снимката на шофьорската книжка, изпаднала от портфейла й. — Никога не съм излизал с глупачки.

— Е, не бяха и атомни физички. — По-младият мъж се засмя. — А тази всъщност е. Най-буквално. Още не мога да повярвам, че се ожени за физичка. Доколкото си спомням, единствената причина да избуташ физиката в гимназията беше, че ти преподаваше треньорът Гил.

— Това е шибана лъжа. Завърших с А25.

— А заслужаваше С.

— С минус.

Итън се ухили и размаха шофьорската книжка.

— Нямам търпение да кажа на татко, че печеля баса.

— Кой бас?

— За възрастта на жената, за която ще се ожениш. Той каза, че ще трябва да планираме сватбата около церемониите й в скаутската организация, а аз твърдях, че ще се вразумиш. Вярвах в теб, братко, и ето че се оказах прав.

Кал се подразни. Би предпочел семейството му да не научи, че Джейн е на двайсет и осем, но след като Итън беше видял датата й на раждане върху шофьорската книжка, нямаше как да го отрече.

— Не изглежда и с ден по-стара от двайсет и пет.

— Не знам защо си толкова докачлив. Няма нищо лошо в това да се ожениш за някого на твоята възраст.

— Тя не е точно на моята възраст.

— Две години по-млада. Не е кой знае каква разлика.

— Две години? Какви ги дрънкаш, по дяволите? — Кал издърпа шофьорската книжка от ръката на брат си. — Не е две години по-млада от мен! Тя…

— О! — Итън отстъпи назад. — Май е по-добре да си вървя.

Бомбардировача беше прекалено слисан от онова, което пишеше в шофьорската книжка, за да забележи развеселените нотки в гласа на брат си, нито пък да чуе шума от затварянето на входната врата след няколко секунди. Не бе в състояние да асимилира нищо друго, освен датата върху документа в ръката си.

Потърка ламинираната повърхност с палец. Може би беше просто някакво петно, заради което годината й на раждане изглеждаше така. Или пък беше печатна грешка. В проклетата служба, където издаваха документи за управление на моторни превозни средства, нищо не можеха да свършат като хората.

Ала всъщност знаеше, че не е печатна грешка. Тези мрачни, осъждащи цифри не можеха да бъдат сбъркани. Жена му беше на трийсет и четири години, а той току-що бе изигран както никога не му се беше случвало на футболния терен.

— Калвин скоро ще дойде да те прибере — каза Ани Глайд.

Джейн отпи от чая си и остави древната керамична чаша, върху която се забелязваха останки от ваденка с американското знаме, и погледна към бабката през претрупаната с какво ли не всекидневна. Въпреки нетрадиционния си декор, тази къща имаше излъчването на дом и тук човек можеше да се почувства на мястото си.

— О, не мисля така. Той не знае къде съм.

— Много скоро ще се досети. Кръстосва тез’ планини, откакто носеше пелени.

Джейн не можеше да си представи, че Бонър някога е бил повито вързопче. Несъмнено беше роден с войнствен нрав и космати гърди.

— Не мога да повярвам колко близо е къщата ти до неговата. В деня, в който се запознахме, имах чувството, че карахме няколко километра, преди да стигнем до онази отвратителна порта.

— Така е било. Пътят заобикаля планината Хартейк и пресича града. Тази сутрин си минала напряко.

Джейн доста се бе изненадала, когато достигна клисурата в планината и от другата страна видя ламаринения покрив на къщурката на Ани Глайд. В първия миг не я беше разпознала, но след това забеляза пъстрия ветрен конус, който се развяваше на ъгъла на верандата. Въпреки че бяха минали почти две седмици, откакто се бяха срещнали, старицата я поздрави, сякаш я бе очаквала.

— Можеш ли да правиш царевичен хляб, Джейни Бонър?

— Правила съм няколко пъти.

— За нищо не става, ако не сложиш малко суроватка, от таз’, дето се получава, като се избива масло.

— Ще го запомня.

— Преди да се разболея, сама си правех ябълково масло. Няма нищо по-хубаво от студено ябълково масло върху топъл царевичен хляб. Ама трябва да намериш страшно меки ябълки, когато го приготвяш и да внимаваш докат’ ги белиш, че никой не обича да захапе дебело парче кора, когат’ очаква хубаво, гладко ябълково масло.

— Ако някога се заловя да приготвям такова, ще го имам предвид.

Ани правеше все същото, откакто Джейн бе дошла — подхвърляше й разни рецепти и късчета народни мъдрости. Джинджифилов чай против болки в корема, девет глътки вода против хълцане, цвеклото се садяло на двайсет и шести, двайсет и седми или двайсет и осми март, но не по-късно, защото се раждало дребно.

Въпреки че бе малко вероятно някога да използва тази информация, се улови, че я попива. Съветите на бабичката представляваха приемствеността между две поколения. В тези планини бяха пуснати дълбоки корени и като някой, който открай време се чувстваше изтръгнат от основи, всяко късче информация й се струваше здрава връзка с едно семейство, което имаше история и традиции — все неща, за които тя копнееше.

— … ако правиш кнедли, сложи едно яйце в тестото и щипка градински чай. — Ани се закашля и Джейн я погледна разтревожено. Когато се съвзе, старата жена размаха ръка с лакирани в яркочервено нокти. — Чуй ме само как съм се разприказвала. Цяло чудо е, дето още не си ми рекла: „Ани, затваряй си устата! Проглуши ми ушите“.