Отново погледна надолу и видя, че един рус кичур се бе измъкнал от плитката й и се бе навил като осмица около ципа му. Едва не простена на глас. Втвърди се веднага, щом натисна главата й в скута си. Дори по-отдавна, ако броеше онова сборичкване на земята в двора на Ани. Ала вместо да се върне към нормалното си състояние, положението се влошаваше и ако тя обърнеше глава, несъмнено щеше да види издутината под ципа му. Схватката му с професорката го беше възбудила и той започваше да си мисли, че трябва да направи нещо по въпроса. Досега този брак му беше причинил само неудобства; време бе да се възползва от единственото му предимство.

— Ох! Мамка му! — Дръпна ръка от главата й и я почеса в бедрото си. — За втори път ме ухапа! Не знаеш ли, че човешката слюнка е сто пъти по-опасна от животинската?

— Предполагам, че си го научил, докато си получавал дипломата си по биология, summa cum laude! — Тя се изправи с усилие и си сложи очилата. — Надявам се да хванеш гангрена и да ти направят ампутацията без упойка. Като използват резачка.

— Ще проверя дали къщата има таван, където да те заключа, както са правели едно време с лудите жени.

— Обзалагам се, че ако бях на осемнайсет, вместо на трийсет и четири, и през ум нямаше да ти мине да ме заключваш. Щеше да ме натъпчеш с дъвки и да ме показваш из целия град! Сега, когато знам, че си умник, слабостта ти към деца е още по-необяснима.

— Нямам слабост към деца!

Той сви по алеята, отвеждаща до къщата.

— Определено не изглеждаш уверен в способността си да се справиш със зряла жена.

— Кълна се, Джейн… По дяволите!

Натисна рязко спирачките и посегна, за да натисне главата й надолу за втори път, но бе твърде късно. Баща му вече я бе забелязал.

Бонър изруга и неохотно свали стъклото на прозореца.

— Какво става, татко? — извика, докато спираше зад твърде окаляния червен шевролет „Блейзър“.

— Ти как мислиш? Отвори проклетата порта и ме пусни да вляза.

„Страхотно — помисли си Кал с отвращение. — Направо страхотно.“ Чудесен завършек на този отвратителен ден. Натисна копчето, което управляваше портата, кимна на баща си и натисна газта, профучавайки покрай червената кола твърде бързо, за да може баща му да види Джейн добре.

Поомекналите чувства, които изпитваше към нея допреди броени секунди, се изпариха. Не искаше да я запознава с родителите си. Точка по въпроса. Надяваше се, че на баща му няма да му хрумне да спомене някои от дейностите, които поглъщаха толкова голяма част от времето му. Колкото по-малко знаеше съпругата му за личния му живот, толкова по-добре.

— Води се по мен — каза й той. — Каквото и да правиш, не издавай, че си бременна.

— Той рано или късно ще научи.

— Е, нека да е по-късно. Много по-късно. И свали тези проклети бифокални очила!

Стигнаха до къщата и я избута вътре, преди да се върне и да поздрави баща си.

Джейн го чу да затръшва вратата и разбра, че е сърдит. Чудесно! Господин Summa cum laude заслужаваше да бъде ядосан. Прехапа устни и отиде в кухнята. Когато стигна там, сложи ръка върху корема си.

„Съжалявам, малкото ми. Не знаех. Толкова съжалявам.“

Извади няколко изсъхнали листа от разрошената си коса. Трябваше да се пооправи, преди бащата на Кал да влезе, но просто не бе в състояние да събере енергия за нещо повече от това да побутне очилата на носа си, докато се чудеше как щеше да отгледа гений.

Гласът на Кал достигна до ушите й:

— … и понеже днес Джейн се чувстваше много по-добре, отидохме да видим Ани.

— Струва ми се, че след като е пооздравяла, би могъл да я докараш в града, за да се запознае с родителите ти.

Джейн остави якето си на един от столовете до кухненския плот и се обърна към мъжете, които тъкмо влизаха.

— Татко, снощи на вечеря вече го обсъждахме с теб и мама. Обясних ви…

— Забрави. — Баща му спря, когато я съзря.

Представата, която тя си бе изградила за него — за весел възрастен мъж със закръглен корем и рошава бяла коса — се разсея, когато го съгледа до портата. Сега имаше чувството, че пред себе си вижда по-възрастна версия на Кал.

Баща му имаше същото внушително излъчване — беше едър, излъчваше сурова красота… и изглеждаше страхотно в червената си памучна риза, омачкани панталони и поодраскани кожени ботуши. В гъстата му черна коса, която бе малко по-дълга и рошава от тази на сина му, проблясваха няколко сребърни кичура, но не изглеждаше на повече от петдесет и няколко години — прекалено млад и представителен, за да има трийсет и шест годишен син.

Очите му я обхождаха преценяващо и на Джейн не й беше никак трудно да различи прямия, безкомпромисен поглед, който бе виждала у Кал. Докато отвръщаше на изпитателния поглед, тя знаеше, че ще трябва да се докаже. Въпреки това той й се усмихна топло и й протегна ръка.

— Аз съм Джим Бонър. Приятно ми е най-после да се запознаем.

— Джейн Дарлингтън.

Усмивката му изчезна, а веждите му се сбърчиха. Той пусна ръката й.

— Повечето жени по тези места приемат фамилията на съпруга си, когато се омъжат.

— Аз не съм от тук и името ми е Дарлингтън. Освен това съм на трийсет и четири.

Зад гърба й се разнесе задавен звук. Джим Бонър се засмя.

— Не думай!

— Напротив. На трийсет и четири съм и остарявам с всяка изминала секунда.

— Достатъчно, Джейн. — Предупредителната нотка в гласа на Кал я съветваше да не издава други тайни, но той спокойно би могъл да си спести усилието.

— Не ми изглеждаш болна.

— Защото не съм. — Тя усети как нещо я докосна по гърба и разбра, че ластичето, придържащо плитката й, е паднало.

— Почувства се по-добре преди няколко часа — добави съпругът й. — Явно все пак не е било грип.

Джейн се пообърна, достатъчно, за да му отправи леко съжалителен поглед — нямаше намерение да подкрепя лъжите му, но той се престори, че не забелязва.

Джим взе един комикс за „Х-Мен“ от кухненския плот и го погледна въпросително.

— Клуб „Книга на месеца“?

— Жена ми ги чете за разпускане. Искаш ли една бира, татко?

— Не. Тръгнал съм към болницата.

Тревога пропъди язвителната забележка, която Джейн се канеше да подхвърли за комикса.

— Нещо не е наред ли?

— Ами сандвич? — прекалено бързо се обади Кал. — Джейн, направи по един сандвич за мен и татко.

— С удоволствие ще приготвя сандвич на баща ти. Ти и сам можеш.

Едната вежда на Джим подскочи и той отправи на сина си поглед, който според Джейн означаваше нещо като: „След всички тези години, това ли е най-доброто, което успя да намериш?“.

Само че тя отказваше да бъде сплашена.

— Някакви изследвания ли ще си правите? Надявам се, че не сте болен.

Кал се спусна напред.

— Имаш малко кал по лицето, миличка, от разходката до къщата на Ани. Може би ще е най-добре да се качиш на горния етаж и да се пооправиш.

— Няма нищо тайно — каза Джим. — Лекар съм и имам пациенти, които трябва да прегледам.

В продължение на един дълъг миг тя не бе в състояние да помръдне, връхлетяна наново от огромните размери на грешката, която беше допуснала. Обърна се рязко към Кал.

— Баща ти е лекар! Колко срамни тайни криеш още?

Нейното сърце сякаш се късаше, а той изглеждаше развеселен.

— Знам, че се надяваше на някой, който вари контрабандно спиртни питиета, миличка, но днес просто не ти е ден. Макар че като се замисля… татко, нали веднъж ми спомена, че прадядо ти имал спиртна фабрика някъде в планината?

— Така съм чувал от баща си. — Джим я погледна изучаващо. — Защо те интересува?

Кал не я остави да отговори и по-добре, защото буцата в гърлото й беше прекалено голяма, за да й позволи да изрече каквото и да било.

— Джейн е нещо като почитателка на южняшките планинци. Самата тя е градско чедо, но страшно си пада по всякакви селяшки истории и беше ужасно разочарована, когато установи, че носим обувки.

Джим се усмихна.

— Предполагам, че бих могъл да се събуя.

Откъм фоайето се разнесе мек женски глас с южняшки акцент.

— Кал, къде си?

Той въздъхна.

— В кухнята, мамо.

— Минавах насам и видях, че портата е отворена.

Също като баща му, жената, която се появи на прага, изглеждаше прекалено млада, за да има трийсет и шест годишен син, както и прекалено изискана, за да е дъщеря на Ани Глайд. Красива, добре поддържана и елегантна, тя бе оформила светлокестенявата си коса в къса, модерна прическа, която се извиваше зад ушите й и подчертаваше ясносините й очи. Вероятно имаше тук-таме сиви кичури, но ги бе прикрила с боя в естествен цвят. Високата й фигура беше подчертана от тесен черен панталон и широко сако от мек вълнен плат с цвят на грозде, на чийто ревер имаше абстрактна сребърна брошка. В сравнение с нея Джейн се почувства като някое бездомно просяче с изцапаното си лице и разпиляната коса, в която имаше листа.

— Ти сигурно си Джейн. — Жената пристъпи напред, протегнала едната си ръка. — Аз съм Лин Бонър. — Поздравът й беше топъл, но когато пое дланта й, снаха й изпита усещането за дълбока резервираност. — Надявам се, че се чувстваш по-добре. Кал каза, че си болна.

— Добре съм, благодаря.

— На трийсет и четири е — обяви Джим от мястото си до кухненския плот.

Лин сякаш се сепна за миг, а после се усмихна.

— Очарована съм.

Джейн усети, че започва да изпитва симпатия към майката на съпруга си. Баща му се настани на един от столовете до плота и изпружи крака.

— Кал каза, че си падала по южняшките селяни. Значи страшно трябва да те хареса, Амбър.

Джейн видя сина да отправя озадачен поглед към баща си, не й убегна и едва забележимото безочие, промъкнало се изведнъж в тона на Джим Бонър. Жена му обаче изобщо не реагира.

— Кал несъмнено ти е казал, че току-що се върнахме от почивка, съчетана с медицинска конференция. Наистина съжалявах, че не се чувстваше достатъчно добре, за да се присъединиш към нас на снощната вечеря. Но ще поправим пропуска в събота. Джим, ако не вали, може да запалиш скарата.

Джим кръстоса глезени.

— О, Амбър, след като Джейн толкова харесва южняшките традиции, не е ли по-добре да забравим за скарата и ти да й приготвиш някой от специалитетите на семейство Глайд? Например боб със сланина или пък малко от онази пача, дето майка ти я приготвяше. Някога опитвала ли си пача, Джейн?

— Не, мисля, че не съм.

— Не мога да си представя, че Джейн би поискала нещо такова — хладно каза Лин. — Вече никой не яде пача.

— Може отново да я върнеш на мода, Амбър. Защо не кажеш на всичките си шикозни приятелки следващия път, когато отидеш на някоя от онези големи благотворителни събирания в Ашвил.

Кал се взираше в родителите си така, сякаш ги виждаше за първи път.

— Откога наричаш мама Амбър?

— Това й е името — отвърна Джим.

— Ани го използва, но никога не съм чувал ти да се обръщаш към нея така.

— Къде пише, че човек трябва да прави нещата по един и същи начин цял живот?

Кал погледна към майка си, ала тя не каза нищо. С очевидно неудобство той се извърна и отново отвори вратата на хладилника.

— Наистина ли никой не иска сандвич? Мамо?

— Не, благодаря.

— Пачата е част от наследството на семейство Глайд. — Джим явно нямаше намерение да се откаже току-така от тази тема. — Нали не си го забравила, Амбър?

Той прониза жена си с толкова студен поглед, че Джейн усети пристъп на съчувствие към майката на съпруга си. Знаеше точно какво е да попаднеш под прицела на подобен поглед. Без да изчака отговор, Джим се обърна към нея:

— Пачата е като наденица, Джейн, но се прави от свинска глава без очите.