Джейн се запита дали Джим бе възнамерявал да засрами жена си с това напомняне за скромния й произход, но ако беше така, планът му се провали. Лин изобщо не изглеждаше смутена, ала неговият глас внезапно натежа от чувство, което я изненада. Джим Бонър май не изпитваше към скромния произход на жена си презрението, което си даваше вид, че изпитва.

— Толкова се дразнеше — каза тя — и не мога да те виня. Представете си само — глухарчета на масата за вечеря.

— А и не само цветя използваше за украса. Спомням си как веднъж изми няколко камъчета, които й се сторили красиви, и ги сложи в едно птиче гнездо, което намерила.

— При което ти съвсем основателно изтъкна, че птиче гнездо на кухненската маса е отвратително и отказа да се храниш, докато не го изхвърлих.

— Да, така беше, нали? — Той прокара пръсти по дръжката на винената си чаша и се намръщи. — Може и да беше нехигиенично, но определено беше красиво.

— Честно, Джим, изобщо не беше така. — Тя се усмихна — овладяна, спокойна, незасегната от подводните течения на старите чувства, които сякаш бяха залели съпруга й.

За първи път, откакто бяха седнали да вечерят, той срещна погледа й.

— Винаги си харесвала красивите неща.

— Все още ги харесвам.

— Ала сега те трябва да са с етикети.

— А тези етикети ти допадат много повече, отколкото ти харесваха каквито и да било глухарчета и птичи гнезда.

Въпреки обещанието да не се сближава със семейството, Джейн не можеше да понесе мисълта да стане свидетел на още неприятни сцени.

— Как се справяхте през първите години след като се оженихте? Кал каза, че не сте разполагали с пари.

Кал и Итън си размениха поглед, който я накара да се зачуди дали не е засегнала забранена тема. Даде си сметка, че въпросът е прекалено личен, но нали се очакваше да бъде противна, така че какво значение имаше?

— Да, татко, как се справяхте? — попита Итън.

Лин докосна ъгълчетата на устните си със салфетката.

— Прекалено е потискащо. Баща ви ненавиждаше всеки миг от онова време, а аз не искам да разваляме вечерята му.

— Не е вярно. — Джим се облегна в стола си със замислен вид. — Живеехме в грозен двустаен апартамент на „Чапъл Хил“ с изглед към една задна уличка, където хората изхвърляха ръждясали кревати и стари дивани. Мястото беше отчайващо, но на майка ви й харесваше. Изряза най-различни снимки от „Нешънъл Джиографик“ и ги окачи по стените. Нямахме пердета, само две пожълтели щори, така че тя направи хартиени цветя от розови носни кърпички и ги постави в долната им част. Такива неща. Бяхме бедни като църковни мишки. Когато не бях на лекции или не учех, подреждах рафтовете в един магазин, но за нея беше най-тежко. Докато не се роди Кал, тя ставаше в четири сутринта, за да работи по цял ден в една пекарна. Ала колкото и да беше уморена, винаги намираше време да набере глухарчета на връщане от работа.

Лин сви рамене.

— Повярвайте ми, работата в онази пекарна съвсем не бе така трудна, колкото всичката селскостопанска работа, която имаше за вършене в планината Хартейк.

— Но ти си била бременна — обади се Джейн, опитвайки се да си го представи.

— Бях млада и силна. И влюбена. — За първи път Лин изглеждаше леко смутена. — След като Кал се роди, имахме да плащаме и медицински сметки и понеже не можех да работя в пекарната и да се грижа за него, започнах да експериментирам с рецепти за курабии.

— Започваше да меси още щом го нахранеше в два часа през нощта, работеше до четири, след което поспиваше около един час, преди той отново да се събуди. След като го нахранеше, ме събуждаше, за да отида на лекции. След това опаковаше всичко, слагаше бебето в старата количка, която беше намерила в един вехтошарски магазин, нареждаше курабиите около него и отиваше пеша до университета, където ги продаваше на студентите, по двайсет и пет цента за две курабии. Нямаше разрешително, така че всеки път, когато наблизо се появяха полицаи, тя покриваше всичко, с изключение на главата на Кал, с едно голямо одеяло.

Лин се усмихна на сина си.

— Горкичкият! Нищо не разбирах от бебета и през лятото едва не те задуших.

Той я погледна с любов.

— И до днес не обичам да спя с много завивки.

— Ченгетата така и не се досетиха — продължи Джим. — Единственото, което виждаха, беше шестнайсетгодишно селско момиче с износени дънки, бутащо разпадаща се количка с бебе, което всички смятаха за малкото й братче.

Лицето на Итън придоби замислено изражение.

— Винаги сме знаели, че ви е било трудно, но досега не сте ни казвали никакви подробности. Защо така?

„И защо сега?“, зачуди се Джейн.

Лин се изправи.

— Това е стара и скучна история. Бедността е очарователна единствено в спомените. Ще ми помогнеш ли да разчистим масата за десерта, Итън?

За разочарование на Джейн разговорът се насочи към много по-безинтересна тема — футбол. А ако тревожният поглед на Джим Бонър час по час се връщаше на жена му, никой друг не го забелязваше.

Колкото и грубовато да беше държанието му онзи следобед, тя вече не бе така склонна да го съди. В дълбините на очите му се спотайваше някаква тъга, която я трогваше. Когато ставаше въпрос за родителите на Кал, имаше чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда.

За нея най-интересният момент беше, когато Итън попита брат си как вървят срещите му и тогава научи какво всъщност прави съпругът й през свободното си време. По молба на директора на местната гимназия — негов стар съученик — той посещаваше бизнесмените в общината и ги убеждаваше да се включат в новата програма за професионална подготовка, насочена към ученици в рисково положение. Освен това явно даваше значителна сума на Итън, за да разшири вече съществуващата антидрога програма за местните тийнейджъри. Ала когато Джейн се поинтересува за повече подробности, Кал смени темата.

Вечерта се точеше бавно. Когато Джим й зададе въпрос за работата й, обяснението й беше снизходително. После Лин я покани да се присъедини към нейния читателски клуб и Джейн отвърна, че няма време за женски сбирки. Когато Итън каза, че се надява да я види по време на неделните служби, тя му отговори, че не е вярваща.

„Съжалявам, Господи, но правя най-доброто, на което съм способна. Те са добри хора и не заслужават още болка.“

Най-сетне дойде време да си тръгват. Всички бяха сковано любезни, ала от вниманието й не убягнаха сбърчените вежди на Джим, докато се сбогуваше, и дълбоката тревога в очите на Лин, когато прегърна сина си.

Кал изчака, докато излязат от алеята за колите, преди да я погледне.

— Благодаря ти, Джейн.

Тя се взираше право пред себе си.

— Няма да мога да го направя още веднъж. Дръж ги настрана от мен.

— Обещавам.

— Сериозно ти говоря.

— Знам, че не ти беше лесно — меко каза той.

— Те са прекрасни хора. Беше ужасно.

Той не проговори, чак докато не стигнаха покрайнините на града.

— Мислех си за нещо. Какво ще кажеш двамата с теб да излезем на среща някой от тези дни?

Това ли беше наградата й, задето се беше унижила тази вечер? Фактът, че бе избрал именно този момент да й отправи предложението, я направи язвителна.

— Трябва ли да нося торба на главата си, в случай че някой ме види?

— Необходим ли е целият този сарказъм? Поканих те на среща. Единственото, което трябва да сториш, е да кажеш „да“ или „не“.

— Кога?

— Не знам. Какво ще кажеш за следващата сряда вечер?

— Къде ще отидем?

— Не се тревожи за това. Просто си обуй най-тесните дънки, които имаш, и може би някое лъскаво потниче с дълбоко деколте.

— Вече едва успявам да закопчея тесните си дънки и нямам потничета с дълбоко деколте. А дори и да имах, времето е твърде студено.

— Мисля, че съм в състояние да те сгрея повече от достатъчно. А ако не успееш да закопчаеш дънките си, просто ги остави разкопчани.

Дълбоките нотки на сексуално обещание в гласа му я накараха да потрепери. Той я погледна и на Джейн й се стори, че я гали с очите си. Едва ли би могъл да направи намеренията си по-ясни. Искаше я и възнамеряваше да я има.

Ала въпросът си оставаше — беше ли готова за него? Винаги бе приемала живота много на сериозно и нищо не би могло да я накара да се отнася към него нехайно. Щеше ли да успее да се справи с болката, която я очакваше в бъдеще, ако свалеше гарда с Кал?

Главата бе започнала да я наболява и тя се обърна към прозореца, без да му отговори. Опита се да отвлече вниманието си от искрата, която припламваше помежду им, като насочи мислите си към родителите му и докато джипът минаваше по тихите улици на Салвейшън, тя се зае да подреди наум наученото досега за тях.

Лин невинаги е била сдържаната, изискана дама, която бе дала толкова изтънчена вечеря днес. А Джим? Джейн искаше да изпитва антипатия към него, ала тази вечер бе зърнала в очите му копнеж, когато поглеждаше жена си, и просто не бе в състояние да храни истинска неприязън към мъж, способен на подобни чувства.

„Какво бе станало с двете влюбени хлапета, току-що завършили гимназия“, зачуди се тя.



Джим влезе в кухнята и си наля остатъка от безкофеиновото кафе. Лин стоеше до умивалника с гръб към него. Винаги го загърбваше, помисли си той, макар че това всъщност нямаше значение, защото дори да беше с лице към него, никога не му позволяваше да види друго, освен учтивата маска, която носеше пред всички, освен пред синовете им.

Бе започнала да се преобразява в съвършената съпруга на лекар, още докато беше бременна с Кал. Помнеше как бе приветствал нарастващата й сдържаност и факта, че вече не го излагаше пред другите с лоша граматика или изблици на чувства. С течение на годините повярва, че нейната промяна бе попречила на брака им да се превърне в бедствието, което всички предричаха, че ще бъде. Дори смяташе, че е щастлив.

А после изгуби единствения си внук и снахата, която обожаваше. По-късно, изправен пред бездънната тъга на средния му син и собственото си безсилие да я облекчи по какъвто и да било начин, нещо в него се беше прекършило. Когато Кал им позвъни с новината, че се е оженил, най-сетне си позволи да изпита надежда. Ала след това се запозна с новата си снаха. Как бе могъл първородният му син да се ожени за тази студена, високомерна кучка? Нима не осъзнаваше, че ще го направи нещастен?

Стиснал чашата с кафе в дланите си, той погледна към слабия, изправен гръб на жена си. Лин беше дълбоко потресена от женитбата на Кал. И двамата се мъчеха да открият причините за неудачния му избор. Физичката притежаваше деликатен сексапил, който Джим бе забелязал веднага, дори и ако това бе убягнало от вниманието на Лин, но не обясняваше защо Кал се беше оженил за нея. Години наред предпочитанието му към жени, които бяха прекалено млади и ограничени за него, ги беше изпълвало с отчаяние, ала те поне бяха мили.

Чувстваше се безсилен пред проблемите на Кал, особено, при положение че не бе в състояние да се справи със своите собствени. Разговорът по време на вечерята бе извадил всички спомени на повърхността и той сякаш чуваше как времето препуска обратно, толкова силно, че му се искаше да запуши уши, защото нямаше как да се върне с него и да промени всички моменти, в които бе взел погрешно решение.

— Защо никога не каза нищо за деня, в който си купих от курабиите ти? Толкова време не го спомена нито веднъж.

Въпросът му я накара да вдигне глава и той я зачака да се престори, че не разбира за какво й говори, но всъщност би трябвало да се досети, че това не е в неин стил.

— За бога, Джим, беше преди трийсет и шест години.

— Спомням си го така, сякаш бе вчера.



Беше прекрасен априлски ден през първата му година в университета, пет месеца след раждането на Кал. Беше излязъл от химическата лаборатория заедно с няколко от новите си приятели, до един — от горните курсове. Сега изобщо не си спомняше имената им, ала тогава бе жадувал одобрението им и когато един от тях бе извикал: „Ей, ето го момичето с курабиите“, вътрешностите му се бяха вледенили.