Защо точно сега трябваше да бъде тук, където новите му приятели можеха да я видят? Гняв и негодувание го разяждаха като киселина. Толкова беше безнадеждна. Как можеше да го излага по този начин?

Докато се приближаваше с количката с разхлопаните колела, изглеждаше слабичка и поокъсана, почти дете; недодялано момиче от планината. Беше забравил всичко, което обичаше у нея: смеха й; нетърпеливият начин, по който се хвърляше в прегръдките му; малките сърчица, които пръстите й рисуваха върху корема му, преди да се отпусне под него, толкова сладка и всеотдайна, че той не искаше нищо друго, освен да потъне дълбоко в нея.

Ала сега, докато я гледаше да се приближава, в ушите му отекваха всички отровни думи, които родителите му бяха изрекли някога. Тя не ставаше за нищо. Някаква си Глайд. Беше го хванала в капан и провалила живота му. Ако иска да види и цент от парите им, трябва да се разведе. Заслужава нещо по-добро от апартамент, пълен с хлебарки и прекалено младо момиче от планината, дори и някое така нежно и жизнерадостно, че го караше да ридае от любов към нея.

Новите му приятели я повикаха и усети как в гърдите му се надига паника.

— Ей, курабиено момиче, имаш ли с фъстъчено масло?

— Колко искаш за два пакета с парченца шоколад?

Искаше му се да побегне, но беше твърде късно. Новите му приятели вече разглеждаха курабиите, които бе опекла тази сутрин, докато той все още спеше. Един от тях се наведе и погъделичка коремчето на сина му. Друг се обърна към него.

— Ей, Джимбо, ела насам. Не си живял, докато не си опитал курабиите на това момиче.

Амбър бе вдигнала към него очи, сини като планинско небе, и той бе зърнал смеха, спотайващ се в тях. Виждаше, че очаква мига, в който той ще им каже, че това е жена му, и че се наслаждава на забавния момент, както и на всичко останало в съвместния им живот.

— Ъъъ… добре.

Усмивката й си остана все така сияйна, докато се приближаваше към нея. Спомняше си, че светлокестенявата й коса бе вързана на опашка със синьо ластиче и че на рамото на карираната й риза — всъщност, негова стара риза — имаше мокро петно, където Кал вероятно я беше олигавил.

— Аз ще взема с парченца шоколад.

Тя наклони въпросително глава на една страна, сякаш казваше — „Хей, глупчо, кога ще им кажеш?“ — но продължи да се усмихва и да се забавлява на шегата.

— С парченца шоколад — повтори той.

Вярата й в неговата почтеност беше безгранична. Жена му чакаше търпеливо. Усмихваше се. Той пъхна ръка в джоба си и извади двайсет и пет цента.

Едва тогава, когато й протегна парите, тя разбра. Нямаше да признае, че я познава. Беше все едно някой бе угасил светлината вътре в нея, замразил бе смеха и радостта й, вярата й в него. Болка и объркване помрачиха лицето й. В продължение на един миг просто го гледаше, ала най-сетне бръкна в количката, извади курабиите и му ги подаде с трепереща ръка.

Той й подхвърли монетата — една от четирите двайсет и петцентови монети, които му беше дала тази сутрин, преди да отиде на лекции. Подхвърли й я така, сякаш бе просякиня на някой уличен ъгъл, а после се засмя на нещо, което един от приятелите му каза, и се обърна. Отдалечи се, без да я поглежда, а курабиите изгаряха ръцете му като сребърници30.



Беше се случило преди повече от три десетилетия, ала докато оставяше чашата си на плота, очите му пареха.

— Постъпих ужасно. Никога не го забравих и никога не си простих. Съжалявам.

— Извинението ти се приема. — Тя завъртя кранчето на чешмата, слагайки нарочно край на темата, а когато спря водата каза: — Защо му беше на Кал да се жени за нея? Не можеха ли просто да живеят заедно достатъчно дълго, за да види що за човек е?

Ала той не искаше да говорят за Кал и студената му съпруга.

— Трябваше да ме заплюеш в лицето.

— Просто ми се иска да се бяхме запознали с Джейн, преди да са се оженили.

Ненавиждаше лековатия начин, по който бе оправдала прегрешението му спрямо нея, особено след като подозираше, че всъщност изобщо не му беше простила.

— Искам да си те върна, Лин.

— Навярно бихме успели да го разубедим.

— Престани! Не искам да говорим за тях! Искам да говорим за нас и искам да си те върна обратно.

Тя най-сетне се обърна и го погледна. Очите й, сини като планинско небе, не разкриваха нищо.

— Никога не съм си тръгвала.

— Искам те такава, каквато беше.

— Какво ти става днес?

За негово изумление, той усети, че гърлото му се свива, ала въпреки това не можеше да мълчи.

— Ще ми се всичко да бъде както в началото. Желая те лекомислена и весела, да имитираш хазяйката и да ме закачаш, задето съм прекалено сериозен. Искам глухарчета на масата за вечеря и сланина с боб. Искам да се кикотиш толкова силно, че да не можеш да си поемеш дъх, а когато се прибирам у дома, да се хвърляш на врата ми както някога.

Сбърчила разтревожено чело, тя се приближи и сложи длан върху ръката му, на същото място, където го правеше от близо четири години, за да го успокои.

— Не мога да ти върна младостта, Джим. Нито пък съм в състояние да ти върна Джейми и Чери, или да направя всичко както беше някога.

— Знам го, по дяволите! — Той се отърси от допира й, отхвърляйки съжалението й и задушаващата й, безкрайна доброта. — Не става въпрос за тях. Случилото се ме накара да осъзная, че не ми харесва как стоят нещата при нас. Не одобрявам начина, по който си се променила.

— Имаше тежък ден. Нека ти разтрия гърба.

Както винаги, нейната ласкавост го накара да се почувства виновен, недостоен и зъл. Именно злобата го беше тласкала напоследък, карайки го да я предизвиква, да я наранява, докато не унищожи тази ледена сдържаност и не достигне момичето, което бе захвърлил.

Може би ако й дадеше някакво доказателство, че не е чак толкова лош, колкото самият той знаеше, че е, тя щеше да омекне.

— Никога не съм ти изневерявал.

— Радвам се да го чуя.

Не можеше да остави нещата така, позволявайки й да види само част от истината, която държеше да й покаже.

— Имал съм възможност, но никога не съм отивал до края. Веднъж стигнах до вратата на мотела…

— Не искам да слушам.

— Но спрях. Господи, чувствах се страхотно в продължение поне на седмица. Самодоволен и глупашки горд от собствената си моралност.

— Каквото и да правиш на себе си, престани. Веднага.

— Искам да започнем отначало. Мислех си, че може би по време на почивката… ала почти не си говорихме. Защо да не започнем отначало?

— Защото и сега ще го ненавиждаш толкова, колкото и тогава.

Тя бе недостижима като далечна звезда, но въпреки това той трябваше да я докосне.

— Толкова много те обичах. Знаеш го, нали? Дори когато се оставих родителите ми да ме склонят на развод, все още те обичах.

— Вече няма значение, Джим. Роди се Гейб, а после и Итън, и развод така и не последва. Беше толкова отдавна. Няма смисъл да разравяме миналото. Имаме трима прекрасни синове и комфортен живот.

— Не искам удобство! — Силен гняв, подклаждан от раздразнение, изригна в него. — По дяволите! Нищо ли не разбираш? Исусе, мразя те! — През целия им живот заедно никога не я бе докосвал грубо, ала сега я сграбчи и я разтърси. — Повече не мога да понасям това! Стани, каквато беше преди!

— Престани! — Пръстите й се впиха над лактите му. — Спри! Какво ти става?

Той видя страха върху лицето й и се дръпна рязко, ужасен от стореното.

Ледената й сдържаност най-сетне се беше стопила, изместена от ярост — чувство, което той никога досега не бе виждал върху лицето й.

— От месеци насам ме измъчваш! — извика тя. — Унижаваш ме пред синовете ни. Заяждаш се и ме нараняваш, докато от сърцето ми закапе кръв, по хиляди различни начини всеки ден! Дадох ти всичко, но и това не ти стига. Е, повече няма да търпя! Напускам те! Приключих с теб!

И тя изхвърча от кухнята.

В гърдите му се надигна паника. Втурна се след нея, но когато стигна до вратата, спря. Какво щеше да направи, когато я настигне? Отново ли щеше да я разтърси? Господи! А ако най-сетне я бе тласнал натам, откъдето нямаше връщане назад?

Пое дълбоко дъх и си каза, че тя все още бе неговата Амбър Лин, мила и нежна като планински следобед. Нямаше да го напусне, каквото и да приказваше. Просто се нуждаеше от малко време, за да се успокои. Това бе всичко.

Докато слушаше как колата й се отдалечава със свистене на гуми, си повтаряше все същото.

Нямаше да го напусне. Не можеше да го напусне.



Гърдите на Лин бяха толкова стегнати, че едва успяваше да си поеме въздух, докато колата се носеше по тесния, криволичещ път. Тази част от шосето беше опасна, ала тя минаваше оттук в продължение на години и дори сълзите не можеха да я накарат да намали скоростта. Знаеше какво иска той от нея — да разтвори сърцето си за него и оттам пак да струи любов, както някога. Любов, на която никога нямаше да й отвърнат със същото.

Докато се бореше за глътка въздух, си спомни урока, научен преди много години, когато все още беше почти дете, наивно и глупавичко шестнайсетгодишно момиче, напълно убедено, че любовта е в състояние да преодолее пропастта между тях. Ала наивността й не бе продължила дълго. Две седмици след като му каза, че е бременна с Гейб, а Кал беше само на единайсет месеца, невинността й бе съкрушена завинаги.

Би трябвало да се досети, че ще стане така, но разбира се, не беше. Когато му съобщи, че е бременна, буквално преливаше от щастие, въпреки че Кал все още нямаше и годинка, а те и така едва се справяха. Той просто си седеше, докато тя бъбреше развълнувано:

— Само си помисли, Джим! Още едно миличко бебе! Може би този път ще е момиче. Може да я кръстим Роуз или Шарън. О, толкоз бих се радвала да си имам момиченце! Но момче може пък да е по-добре, та Кал да си има някого, с когото да се боричка.

Когато изражението му не се промени, бе започнала да се плаши.

— Знам, че в началото ще ни е малко трудничко, но бизнесът с курабиите върви страшно добре и само си помисли колко много обичаме Кал. И от сега нататък ужасно ще внимаваме да няма и други. Радваш се за бебето, нали, Джим? Кажи ми.

Ала той не бе отговорил; просто излезе от малкия им апартамент, като я остави сама и уплашена. Беше седяла в тъмното в продължение на часове, преди той да се върне. Не бе казал нито дума. Вместо това я издърпа в леглото и я люби с необузданост, която прогони страха й.

Две седмици по-късно, докато Джим беше на лекции, свекърва й бе дошла да я посети. Милдред Бонър й заяви, че Джим не я обичал и искал развод. Възнамерявал да й го съобщи в нощта, в която му съобщила, че е бременна, но сега се чувствал длъжен да остане до нея. Ако наистина го обичала, бе добавила Милдред, щяла да го остави да си отиде.

Лин не й беше повярвала. Той никога не би поискал развод, защото я обичаше. Нима не й го доказваше всяка вечер в леглото им?

Когато се прибра от библиотеката, където беше учил, тя му разказа за посещението на майка му, очаквайки той да се разсмее и да го обърне на шега. Само че не го беше направил.

— Каква полза да говорим за това сега? Ти отново забременя, така че никъде не мога да отида.

Розовият свят, който си бе изградила, рухна в краката й. Всичко бе просто илюзия. Само защото му харесваше да прави секс с нея, не означаваше, че я обича. Как бе могла да бъде толкова глупава? Той беше Бонър, а тя — Глайд.

Два дни по-късно майка му отново дойде в апартамента, като същински огнедишащ дракон, настоявайки Лин да върне свободата на сина й. Тя била неграмотна, необразована, позор за него! Можела единствено да го дърпа назад.

Всичко, което Милдред каза, бе вярно, но колкото и да обичаше Джим, Лин знаеше, че няма да го остави да си върви. Ако беше сама, би се справила, ала децата й се нуждаеха от баща.

Откри неподозиран дотогава източник на сила, който й даде смелостта да се опълчи на майка му.