Сюзън Филипс - Бебето е мое

Джейн се усмихваше, докато по-късно този следобед се носеше към планината Хартейк в очукания си форд „Ескорт“. Предишната нощ беше прекарала почти четири часа, пресявайки съдържанието на кутиите с „Лъки Чармс“, ала изражението на Кал си беше струвало усилието. Много скоро щеше да осъзнае, че не може да се отнася с нея както си поиска и Джейн се надяваше, че упражнението с парченцата маршмелоус щеше да го отведе в правилната посока.

Защо трябваше да бъде толкова невероятно интригуващ? От всички клопки, в които се беше опасявала да не попадне в този брак, да започне да държи на него бе най-немислимата. Колкото и да я дразнеше, тя харесваше това, че интелигентността й не го смущава, както се случваше с толкова много други. С него живееше пълноценно: кръвта пулсираше във вените й, умът й работеше на пълни обороти, сетивата й — също. Досега се бе чувствала така, единствено когато бе потънала в работа.

Всичко би било много по-лесно, ако можеше да е просто егоцентричен, самовлюбен футболист, ала той беше много повече от това. Под арогантната, войнствена фасада се криеше не само остър ум, но и добре развито чувство за хумор. И с оглед на инцидента с парченцата маршмелоус и това, че той много скоро щеше да научи за колата, Джейн силно се надяваше това чувство за хумор да се задейства.

Спря пред къщата на Ани и изключи двигателя. Фордът потрепери в продължение на няколко секунди преди най-сетне да угасне. Както се надяваше, колата на Лин не се виждаше никъде, значи все още обядваше с Кал, което й даваше възможност да се види с бабката насаме.

Изкачи стъпалата и влезе, без да чука, точно както старицата й нареди да прави при последното й посещение: „Вече си част от семейството, момиче, в случай че си забравила“.

— Ани?

Тя пристъпи навътре в празната дневна.

За огромен неин смут, Лин Бонър показа глава през вратата на кухнята, а после бавно се приближи, като зърна снаха си.

Джейн забеляза, че под грима си жената бе бледа и имаше сенки под очите. Облечена простичко в дънки и стара розова тениска с джобче, не приличаше на добре поддържаната, изискана дама, която преди пет дни бе играла ролята на домакиня толкова безупречно. Искаше да изрази загрижеността си, но си даваше сметка, че дори този дребен жест би нанесъл повече вреда, отколкото полза. Нямаше намерение да увеличава проблемите на Лин, а това означаваше да играе ролята на кучка.

— Не знаех, че си тук. Мислех, че ще обядваш с Кал.

— Ангажиментът му от сутринта се проточи и се наложи да отмени срещата ни. — Свекърва й преметна кърпата за съдове, която държеше, през облегалката на креслото.

— Дойдох при Ани.

— Тя легна да си подремне.

— Тогава й кажи, че съм идвала.

— За какво искаше да я видиш?

Джейн понечи да отвърне, че се е тревожила за нея, но се спря тъкмо навреме.

— Кал ми поръча да намина.

Дали Господ броеше и лъжите, изречени с добри намерения?

— Разбирам. — Сините очи на Лин станаха ледени. — Е, радвам се, че дългът те е накарал да се отбиеш, защото трябва да поговорим. Искаш ли чаша кафе или чай?

Последното, от което се нуждаеше, бе разговор на четири очи с майката на Бомбардировача.

— Наистина не мога да остана.

— Няма да отнеме дълго. Седни.

— Може би някой друг път. Имам цял куп важни неща, които трябва да свърша.

— Седни!

Ако отчаяно не искаше да се измъкне, Джейн сигурно би била развеселена. Очевидно Кал не беше наследил лидерските си умения само от баща си, но пък това можеше да се очаква — една жена, отгледала трима синове със силни характери несъмнено знаеше как да се налага.

— Добре, но само за няколко минути — отвърна тя и приседна на ръба на дивана.

Лин се настани в тапицирания люлеещ се стол на Ани.

— Искам да поговорим за Кал.

— Не ми е удобно да говоря за него зад гърба му.

— Аз съм му майка, а ти — негова жена. И това ако не ни дава правото да говорим за него, не знам какво друго би могло. В крайна сметка и двете ни е грижа за него?

Джейн чу едва доловимата въпросителна в края на това изречение и разбра, че свекърва й очаква от нея да потвърди чувствата си към сина й. Вместо това тя се погрижи лицето й да си остане напълно безизразно. Кал беше прав. Лин и Джим бяха преживели достатъчно скръб, за да бъдат принудени да оплакват и провала на брака му. Нека вместо това, когато всичко свършеше, да празнуват края на една катастрофална връзка. Може би това щеше да им даде нещо, което да споделят.

Стойката на Лин стана още по-скована и по-младата жена усети как сърцето й се свива. Съжаляваше за болката, която й причинява, ала знаеше, че в крайна сметка така е по-добре. Роднините на съпруга й ги очакваха разбити сърца, но тя поне можеше да се погрижи това да не трае дълго.

— В някои отношения Кал е като баща си — каза Лин. — И двамата доста се перчат, но са много по-раними, отколкото хората предполагат.

По лицето на майка му пробяга сянка.

Може би една мъничка отстъпка щеше да я успокои достатъчно, за да сложат край на този разговор.

— Кал е наистина специален. Разбрах го в мига, в който го видях.

Начаса разбра, че е допуснала грешка. В очите на Лин лумна искрица майчинска надежда — Джейн буквално можеше да види как у свекърва й покълва мисълта, че студената, надменна булка, която най-големият й син бе довел у дома, не е чак толкова лоша, колкото изглежда.

Стисна ръце в скута си. Ненавиждаше това, че трябва да причини болка на тази жена. У нея имаше нещо крехко, някаква печал, спотаена под изисканото й лустро. Независимо колко ужасна щеше да изглежда самата тя, Джейн не можеше да допусне Лин да храни напразни надежди. В крайна сметка това би било по-жестоко от всичко друго.

Тя се насили да свие устни в тънка усмивчица.

— А ако някой случайно се усъмни, че е специален, трябва просто да го попита. Не е като да страда от липса на его.

Лин вирна брадичка в същия миг, в който пръстите й сграбчиха облегалката на стола.

— Май не го харесваш особено.

— Разбира се, че го харесвам, но никой не е съвършен. — Имаше чувството, че се задушава. Никога през живота си не беше проявявала преднамерена жестокост и макар да знаеше, че трябва да го направи, от това й се повдигаше.

— Не разбирам защо си се омъжила за него.

Джейн просто трябваше да се махне оттук, преди да е рухнала. Тя се изправи с усилие.

— Той е богат, интелигентен и не се бърка в работата ми. Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

— Да. — Лин пусна облегалката на стола и също се изправи. — Защо, по дяволите, той се е оженил за теб?

Джейн знаеше, че трябва да забие последния пирон в ковчега на надеждите на свекърва си.

— Много е просто. Аз съм умна, не се бъркам в работата му и ме бива в леглото. Виж, Лин, не си го слагай толкова на сърце. Нито аз, нито Кал сме направили кой знае каква емоционална инвестиция в този брак. Надяваме се да се получи, но ако това не стане, и двамата ще го преживеем. А сега, ако ме извиниш, трябва да се връщам при компютъра си. Кажи на Ани, ако се нуждае от нещо, да се обади на внука си.

— Искам да довърши боядисването на къщата.

Джейн рязко обърна глава и с ужас видя бабката на прага на вратата, отвеждаща в спалнята отзад. Колко ли дълго бе стояла там и колко бе чула? Тя беше непредсказуема. Очевидно не бе споделила с Лин, че снаха й е бременна, но какво ли й беше казала? Изпод бръчките и сините очни сенки, старицата я гледаше с нещо, което можеше да бъде единствено съчувствие.

— Ще му предам — каза Джейн.

— Гледай да го направиш. — Ани й кимна кратичко и влезе в кухнята.

Докато бързаше към колата си, очите й бяха пълни със сълзи. Дяволите да го вземат Кал, задето я бе накарал да дойде в Салвейшън! Чумата да го тръшне дано, задето я беше принудил на този брак и задето вярваше, че е толкова лесно тя да отчужди родителите му!

Ала докато пъхаше ключа в стартера, прекрасно си даваше сметка, че вината не беше негова, а само нейна. Тя бе виновна за всичко и злото, което беше сторила, се бе разпростряло засягайки повече хора, отколкото можеше да си представи.

Избърса очи с опакото на ръката си и подкара слепешком по алеята, докато в ума й прелитаха мисли за ефекта на пеперудата. Това беше термин, използван от учените, които се занимаваха с теория на хаоса — идеята, че нещо така простичко като пеперуда, размахала крила в Сингапур, би могло да има ефекта на вълна, започнала от центъра на езеро и разрастваща се постепенно, докато в крайна сметка това леко трепване с крилца не окаже въздействие върху времето в Денвър. Ефектът на пеперудата можеше да бъде и нещо като мини урок по морал. Всъщност, тя помнеше как беше говорила за това със своите третокласници и им бе казала, че всяко добро дело независимо колко е малко, може да продължи да се разраства, докато накрая промени целия свят и го направи по-хубаво място.

Нейната постъпка беше сторила същото, ала с обратен знак. Себичното й деяние причиняваше болка на все повече и повече невинни хора. И краят му не се виждаше. Вредата се разпростираше все по-надалеч, ефектът на пеперудата се усилваше. Беше наранила Кал, оскърбяваше родителите му, а най-лошото бе, че нейната грешка щеше да уязви и бебето й.

Беше прекалено разстроена, за да работи, затова отиде в града и влезе в бакалията. Докато излизаше от магазина, чу познат глас:

— Здравей, хубавице. Молиш ли се за мен?

Джейн се обърна рязко и се взря в чифт самонадеяни зелени очи. По някаква необяснима и за нея причина, усети, че духът й се повдига мъничко.