Сюзън Филипс - Бебето е мое

— Ама че женчо. Едва го докоснах.

От устата на Тъкър изригна цветиста ругатня и докато той се изправяше, Джейн си напомни, че си има работа с две пораснали деца, и двете — избухливи и свикнали да действат, а не да говорят.

— Престанете веднага! — възкликна тя и също се изправи. — Това трябва да спре още сега.

— Искаш ли да го уредим отвън? — подхвърли Кал на Кевин с ехидна усмивка.

— Не! И тук мога да ти сритам задника.

Тъкър го блъсна в гърдите и той политна назад, но не падна.

Ръцете на Джейн се вдигнаха към бузите й. Те се канеха да започнат побой насред бара и едно от нещата, заради които се биеха, беше тя! Потискайки тази привлекателна мисъл, тя си напомни, че ненавижда насилието и че трябва да сложи край на случващото се.

— Никой няма да сритва ничий задник!

Използва най-строгия си глас, онзи, до който от време на време прибягваше с по-буйните си третокласници. Ала тези момчета не й обърнаха никакво внимание. Вместо това Кал запрати Кевин в един от столовете край бара, а после Тъкър го притисна към стената. Една от рамките с корица на „Спортс Илюстрейтид“, върху която имаше снимка на Бомбардировача, свалящ футболния си шлем, се откачи и тупна шумно на пода.

Джейн знаеше, че не може да ги надвие със сила, затова използва друга тактика. Посегна зад бара, сграбчи един от маркучите там и натисна спусъка. Шурна или обикновена вода, или сода, но каквото и да беше, докато стигне до целта си, то беше изгубило твърде много от силата си, за да има какъвто и да било ефект.

Тя се обърна към зяпачите, които бяха наставали от масите, за да виждат по-добре и се примоли на няколко мъже:

— Няма ли да направите нещо? Спрете ги!

Не й обърнаха никакво внимание.

За миг обмисли идеята да ги остави да се изпопребият, щом така искат, но те бяха прекалено силни, а тя просто не можеше да го понесе. Грабна една кана с бира от бара, втурна се напред и я запрати по тях.

Те ахнаха, изплюха бирата, която им беше влязла в устите и отново започнаха да се налагат, сякаш нищо не се беше случило. Неприятно напомняне за това колко корави бяха и двамата.

Кевин заби юмрук в корема на Кал, който на свой ред му нанесе солиден удар в гърдите. Никой от бизнесмените и пенсионерите, които ги гледаха, не даваше и най-слаб признак, че има желание да помогне. Джейн трябваше да се справи сама, ала единственото, за което се сещаше, беше в разрез с природата й. Само че нямаше по-добра идея, затова седна на един от столовете край бара, пое си дълбоко дъх и запищя, колкото й глас държи.

Звукът беше отвратителен, дори и в нейните уши, но тя не спря. Зяпачите начаса насочиха вниманието си от сбиването към изперкалата блондинка, която седеше на бара и виеше като банши38. Кал така се разсея, че Кевин успя да му прасне един по главата, а после и той изгуби концентрация и се озова на пода.

Джейн отново си пое дъх и продължи да пищи.

— Ще престанеш ли! — изрева Бонър, отдръпвайки се със залитане от стената.

Започваше да й се завива свят, но тя се насили да отприщи нов порой от писъци.

Кевин се изправи от пода, дишайки тежко.

— Какво й става?

— Изпаднала е в истерия. — Кал избърса бирата от очите с опакото на ръката си, пое си въздух и се насочи към Джейн с решителен блясък в очите. — Ще се наложи да я зашлевя.

— Да не си посмял! — възкликна тя.

— Налага се. — В погледа му се беше появило нещо почти сатанинско.

— Само да си ме докоснал и ще се разпищя.

— Да не си я докоснал! — извикаха в един глас трима души от тълпата.

Джейн скръсти ръце на гърдите си и ги изгледа свирепо.

— Ако се бяхте намесили, нямаше да се наложи да прибягвам до това.

— Просто най-обикновено сбиване — измърмори Кевин. — Какво толкова го раздухваш.

Кал я хвана за ръката и я дръпна от стола.

— Тя си пада малко нервозна.

— Виждам. — Тъкър вдигна края на ризата си, за да избърше бирата от лицето си. Скулата му беше сцепена и кървеше, а едното му око се беше подуло.

Мъж на средна възраст с колосана бяла риза и черна папийонка я гледаше любопитно.

— Коя всъщност е тя?

Кал се престори, че не е чул.

— Дарлингтън — отвърна Джейн, протягайки ръка, за да се здрависа. — Джейн Дарлингтън.

— Съпругата ми — измърмори Бонър.

— Съпругата ти? — Мъжът с папийонката изглеждаше леко объркан, докато поемаше ръката й.

— Точно така — потвърди тя.

— Това е Харли Крисп. Той държи местната железария. — Джейн никога не беше чувала по-неохотно представяне.

Харли пусна ръката й и се обърна към Кал.

— Как така за първи път се появи тук с Тъкър, а не с теб?

Съпругът й стисна челюст.

— Те са стари приятели.

Джейн си даде сметка, че всички в бара са я зяпнали преценяващо и никой от тях не изглежда особено дружелюбен.

— Много мило от ваша страна, че най-сетне сте намерили време да се запознаете с хората, които живеят тук, госпожо Бонър — каза Харли.

Джейн чу как неколцина души, в това число и привлекателната барманка, замърмориха враждебно и разбра, че историята за студената съпруга-учен на Кал, която се имаше за по-важна от всички други, се беше разнесла.

Бомбардировача отклони вниманието на тълпата, като нареди на барманката да включи разходите за щетите в сметката на Тъкър. Кевин се намуси, като дете, което бяха наказали да стои в стаята си.

— Ти пръв ме удари.

Без да му обръща внимание, Кал сграбчи жена си с ръка, все още влажна от бирата, и се отправи към изхода.

— Радвам се, че се запознах с всички ви — подхвърли тя през рамо към недружелюбната тълпа. — Макар че бих оценила малко повече помощ.

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Кал.

Издърпа я през верандата и по стъпалата. При вида на джипа му, паркиран до бордюра, Джейн си даде сметка, че й предстои още една битка. Бракът с Кал Бонър се превръщаше във все по-сложна и по-сложна задача.

— Имам си кола.

— Как ли пък не! — Устната му кървеше и вече бе започнала да се подува от едната страна.

— Имам.

— Нямаш!

— Дори в този миг си стои паркирана пред бакалията. — Тя бръкна в чантата си, извади кърпичка и му я подаде.

Той не й обърна никакво внимание.

— Купила си кола?

— Казах ти, че имам такова намерение.

Кал се закова на място. Джейн предпазливо докосна устната му с кърпичката, ала той се дръпна рязко.

— А аз ти казах да не го правиш.

— Е, да, но аз съм твърде голяма вече и прекалено независима, за да ти обръщам внимание.

— Покажи ми я. — Бонър изстреля думите като куршуми.

Джейн си спомни не особено ласкавия коментар на Кевин по адрес на форда й и за миг усети безпокойство.

— Защо просто не се срещнем вкъщи?

— Покажи ми я!

Примирена, тръгна по уличката, отвеждаща в центъра на градчето и сви към магазина. Кал крачеше безмълвно до нея и изпод краката му сякаш хвърчаха искри, когато се удряха в паважа.

За съжаление, външният вид на форда не се беше подобрил. Когато тя спря до колата, Кал изглеждаше поразен.

— Кажи ми, че не е това.

— Трябваше ми само нещо, с което да се придвижвам. Вкъщи си имам чудесен сатурн.

Той звучеше така, сякаш в гърлото му беше заседнала кост.

— Някой видя ли те да караш това нещо?

— Почти никой.

— Кой?

— Само Кевин.

— Мамка му!

— Сериозно, Кал, трябва да внимаваш с езика си. Както и с кръвното. Мъж на твоите години… — Тя усети грешката си и побърза да смени посоката. — Колата е напълно подходяща за нуждите ми.

— Дай ми ключовете.

— Няма!

— Печелиш, професоре. Ще ти купя друга. А сега ми дай проклетите ключове.

— Имам си кола.

— Истинска — мерцедес, беемве, каквото поискаш.

— Не искам никаква.

— Ти така си мислиш.

— Не се опитвай да ме сплашиш.

— Още нищо не си видяла.

Започнаха да се събират зяпачи, в което нямаше нищо чудно. Колко често жителите на Салвейшън имаха възможност да видят как местният им герой стои насред града и от него капе кръв и бира?

— Дай ми ключовете — изсъска той.

— Мечтай си!

За нейно щастие тълпата му пречеше да грабне ключовете от ръката й, както искаше да направи. Джейн се възползва от това, шмугна се покрай него, отвори вратата на колата си и скочи вътре.

Кал изглеждаше като тенджера под налягане, която е на път да изригне.

— Предупреждавам те, професоре. За последен път се возиш в тази таратайка, така че се наслаждавай на всяка минута.

Този път властническото му държание изобщо не й се стори забавно. Това с парченцата маршмелоус явно не беше подействало, така че бе време да предприеме нещо по-сериозно. Господин Калвин Бонър трябваше веднъж завинаги да разбере, че в брака си не може да се разпорежда както на футболното игрище.

Тя стисна зъби.

— Знаеш какво можеш да направиш с предупрежденията си, моето момче. Вземи ги и си ги…

— Ще говорим за това вкъщи. — Погледът, който впи в нея, бе смразяващ като ядрена бомба. — А сега тръгвай!

Кипяща от ярост, Джейн потегли рязко. Сякаш колата беше решила да я благослови за последните думи, ауспухът изгърмя оглушително. Тя стисна зъби и подкара към къщи.

Сега вече наистина й беше прекипяло.