— Все още ми остават доста години.

Джейн си помисли за рамото, което той разтъркваше, когато си мислеше, че никой не го гледа, за хидромасажната вана, която бе накарал да инсталират в банята, и разбра, че сам се залъгва.

— Какво ще правиш, когато се оттеглиш? Имаш ли някакви бизнес начинания, които да те очакват? С трениране ли мислиш да се заемеш?

Мускулите на гърба му се напрегнаха почти незабележимо.

— Гледай си топ кварките, професоре, и остави аз да се погрижа за бъдещето си, става ли? — Той отиде в стаята си и извади чифт боксерки. — Нали не си забравила, че този следобед потеглям към Тексас.

Беше променил темата.

— Някакъв голф турнир, нали така?

— Благотворителният голф турнир на Боби Том Дентън.

— Това някакъв твой приятел ли е? — Джейн стана от тоалетната чиния и се облегна на рамката на вратата към стаята му.

— Миличка, не ми казвай, че никога не си чувала за Боби Том Дентън. Та той е един от най-прочутите уайд рисийвъри на всички времена.

— Уайд рисийвъри?

— На тях куотърбековете подават топката. Сериозно ти казвам, денят, в който Боби Том си прецака коляното и трябваше да се оттегли от активна кариера, беше един от най-лошите в историята на професионалния футбол.

— С какво се занимава сега?

Кал си обу светъл памучен панталон.

— Най-вече се преструва. Живее в Телароса, Тексас, с жена си Грейси и наскоро родилото им се бебе. Държи се така, сякаш семейството му и благотворителната организация, която ръководи, са всичко, от което се нуждае.

— Може би наистина е така.

— Ти не познаваш Боби Том. От съвсем малък живее, само за да играе футбол.

— Звучи така, сякаш сега върши важна работа.

— Фондацията „Дентън“? — Той нахлузи тъмнокафяво поло през главата си. — Не ме разбирай погрешно, прави много добрини. Само този голф турнир, например, ще донесе няколкостотин хиляди долара за цял куп каузи, които го заслужават, но както аз виждам нещата, много хора в тази страна биха могли да ръководят нещо подобно, но на света има само един мъж, който може да улавя футболна топка като Би Ти.

Според нея да управляваш благотворителна организация беше далеч по-важно от това да ловиш пасове, ала знаеше кога да си държи езика зад зъбите.

— Да се оттеглиш от активна дейност би могло да бъде вълнуващо. Вземи себе си, например. Ще имаш възможност да започнеш съвсем нов живот, докато си още млад.

— Харесвам си живота такъв.

Преди Джейн да успее да добави още нещо, Кал прекоси разстоянието, което ги делеше, притегли я в прегръдките си и започна да я целува, докато тя не остана без дъх. През панталоните му усети как се втвърдява, но беше ден и той се отдръпна с видима неохота, като й хвърли жарък поглед.

— Готова ли си да се предадеш?

Очите й се плъзнаха по устните му и тя въздъхна.

— Почти.

— Нали ти е ясно, че нямам намерение да те улеснявам? Няма да се задоволя с нищо по-малко от това да се съблечеш чисто гола на дневна светлина.

— Знам.

— Може дори да те накарам да се поразходиш навън.

Джейн го изгледа мрачно.

— Изобщо няма да се учудя.

— Разбира се, никога не бих те накарал да направиш нещо такова чисто гола.

— Ти си самото състрадание.

— Вероятно ще ти позволя да обуеш някои от онези готини обувки на високи токчета, които имаш.

— Ти си един на милиони.

Той отново започна да я целува. Този път ръцете му бяха върху гърдите й и двамата дишаха толкова тежко, че тя не искаше никога да спират. Точно тази сутрин си бе казала, че ще спре игричките с него, и ето че моментът беше настъпил. Едната й ръка се спусна към ръба на нощничката й.

В този миг телефонът иззвъня. Повдигна нощницата си малко по-високо и продължи да го целува, ала настоятелният звън развали атмосферата.

Кал простена.

— Защо телефонният секретар не се включва?

Джейн пусна нощницата си.

— Чистачките бяха тук вчера следобед. Трябва да са го изключили по погрешка.

— Обзалагам се, че е татко. Каза, че ще ми се обади тази сутрин.

Пусна я неохотно, опря за миг чело в нейното, а после я целуна по върха на носа.

Тя просто не можеше да повярва. Защо трябваше глупавият телефон да иззвъни, точно когато най-сетне бе събрала смелост да му позволи да види дундестото й тяло. За да го остави да говори на спокойствие, отиде в банята си, изкъпа се и се облече. След това слезе в кухнята.

Кал тъкмо прибираше портфейла си в джоба на панталона си.

— Татко беше. Двамата с мама днес ще обядват заедно в Ашвил. Надявам се, че ще успее да я убеди да сложи край на тази лудост и да се върне у дома. Не мога да повярвам, че е толкова упорита.

— В брака участват двама души.

— И един от тях е страшно вироглав.

Джейн се бе отказала да спори с него на тази тема. За него нямаше никакво съмнение, че майка му е виновна за раздялата на родителите му, тъй като именно тя се бе изнесла, и професорката с нищо не можеше да го убеди, че историята може да има и друга страна.

— Знаеш ли какво отговорила мама на Итън, когато той й предложил пасторски съвет? Да си гледа работата.

Тя повдигна вежди.

— Не съм сигурна, че брат ти е най-подходящият човек, който да предлага нещо такова.

— Та той е нейният пастор!

Джейн едва се сдържа да не извърти очи. Вместо това търпеливо изтъкна очевидното:

— Това засяга и двама ви с Итън прекалено лично, за да може да им давате съвети или да ги консултирате.

— Е, да, предполагам, че е така. — Докато вземаше ключовете на колата си от кухненския плот, той се намръщи. — Просто не разбирам как нещо такова може да се случи.

Тя се загледа в разтревоженото му лице и й се прииска Лин и Джим да оправят проблемите помежду си, не само заради самите тях, но и заради своите синове. Кал и Итън обичаха родителите си и това отчуждение ги нараняваше.

За кой ли път се зачуди какво се бе случило с Лин и Джим Бонър. В продължение на години като че ли бяха успявали да живеят заедно съвсем добре. Защо сега се бяха разделили?



Джим Бонър влезе в ресторанта „Блу Ридж“ в „Гроув Парк Ин“, най-известния хотелски комплекс в Ашвил. Това открай време беше едно от любимите места на Лин и той я бе поканил да се видят тук за обяд. Може би приятните спомени щяха да смекчат упоритото сърце на жена му.

„Гроув Парк Ин“ беше построен в началото на века, с цел да осигурява за богаташите на нацията луксозно кътче за спасение от летните горещини. Издигната в подножието на планината Сънсет от грубо издялан гранит, масивната постройка беше ту грозна, ту великолепна, в зависимост от гледната точка.

Досущ като останалата част от комплекса, ресторантът „Блу Ридж“ беше издържан в стил селски чар. Джим слезе по няколкото стъпала, които отвеждаха до долното ниво на ресторанта и видя Лин, седнала на малка маса до високите прозорци, с гледка към планината. Ако можеше, би я изпил с очи.

Тъй като отказваше да я посети в планината Хартейк, трябваше да й се обажда по телефона или да се опитва да я зърне, когато знаеше, че ще идва в града. Намираше си извинения, за да се отбие в църквата в сряда вечер, когато тя се срещаше с комисията по богослуженията, а когато минаваше покрай „Ингълс“, се оглеждаше за колата й, паркирана пред него.

От своя страна, Лин като че ли правеше всичко по силите си, за да го избягва. Винаги се отбиваше в къщата тогава, когато знаеше, че няма да се натъкне на него — когато той приемаше пациенти или правеше визитации. Беше изпитал облекчение, когато прие да се срещнат днес.

Удоволствието, че я вижда, отстъпи място на раздразнение. Отминалият месец изобщо не я беше променил, докато той се чувстваше стар и очукан. Носеше лавандулово-кремаво сако с рехава плетка, което съпругът й открай време харесваше, копринени блуза и пола, и сребърни обици. Докато издърпваше тежкия дървен стол насреща й, Джим се опита да убеди сам себе си, че под очите й има следи от безсъние, ала най-вероятно виждаше просто сенки, хвърлени от светлината, която влизаше през прозореца.

Тя му кимна по същия сърдечен начин, с който поздравяваше непознати. Какво се бе случило с изкусителното планинско момиче, което се кикотеше невъздържано и украсяваше масата за вечеря с глухарчета?

Сервитьорът се приближи и Джим поръча две чаши от любимото им вино, само за да види как Лин помолва за диетично пепси за себе си. Когато келнерът си тръгна, той я погледна въпросително.

— Качила съм поне два килограма — обясни тя.

— Вземаш хормони. Нормално е да качиш малко килограми.

— Не е от хапчетата, а от готвенето на Ани. Ако в някое ястие няма солидна буца масло, тя смята, че не става за ядене.

— Мен ако питаш, най-добрият начин да се отървеш от тези два килограма, е да се върнеш вкъщи.

Лин замълча за миг, преди да отговори.

— Планината Хартейк винаги е била мой дом.

Джим изпита чувството, че вледеняваща струя облъхна врата му.

— Имам предвид истинския ти дом. Нашата къща.

Вместо да отвърне, тя взе менюто и започна да го изучава. Сервитьорът им донесе напитките и взе поръчката им. Докато чакаха храната си, жена му говореше за времето и за концерта, на който бе отишла предишната седмица. Напомни му да извика някой да провери климатика и поговори за строежа на някакъв нов път. Изпълни го болка. Тази красавица, която някога говореше каквото й е на сърцето, вече никога не го правеше.

Изглеждаше твърдо решена да избягва всякакви лични теми, ала Джим знаеше, че ще й бъде невъзможно да не говори за синовете им.

— Гейб се обади от Мексико снощи. Очевидно никой от братята му не е сметнал за необходимо да го уведоми, че си се изнесла.

Лин сбърчи разтревожено чело.

— Не му споменал нищо, нали? Вече му се струпа предостатъчно. Не искам да се тревожи.

— Не, нищо не му казах.

Облекчението й беше видимо.

— Толкова се тревожа за него. Ще ми се да се върне у дома.

— Може би някой ден.

— Безпокоя се и за Кал. Забелязал ли си?

— На мен ми се струва добре.

— Повече от добре. Вчера го видях в града и никога не съм го виждала да изглежда по-щастлив. Не го разбирам, Джим. Винаги го е бивало да преценява хората — тази жена ще му разбие сърцето. Защо не може да прозре какво представлява наистина?

Съпругът й се навъси при мисълта за новата им снаха. Преди няколко дни я беше срещнал в града, а тя го бе подминала, сякаш не съществува. Отказваше да отиде на църква, отхвърли поканите на някои от най-милите жени в града и дори не се появи на тържествената вечеря в чест на Кал, дадена от семейство Джейси. Единственият човек, на когото сякаш обръщаше някакво внимание, беше Кевин Тъкър. Нищо от това не вещаеше добро за сина му.

— Просто не разбирам — продължи Лин. — Как може да е толкова щастлив, когато е женен за такава…

— Студена кучка.

— Мразя я. Чувството е по-силно от мен. Тя ще го нарани, а той не го заслужава. — По челото й се появиха бръчки, а гласът й придоби дрезгавина, която издаваше колко дълбоко бе разтревожена. — Толкова години го чакахме да улегне и да се ожени за някоя добра жена, която да го обича, а виж го каква си избра… абсолютна егоистка.

— Лин, с теб не сме в състояние да оправим дори собствените си проблеми. Как очакваш да решим тези на Кал?

— Не е същото. Той… той е уязвим.

— А ние не сме ли?

За първи път в гласа й се промъкнаха леко отбранителни нотки.

— Не съм казала такова нещо.

Горчивина стегна гърдите на Джим и се надигна в гърлото му като жлъчка.

— Писна ми от тази игра на котка и мишка. Предупреждавам те, Лин, няма да търпя още дълго.