— А каза ли ти за тухлената улица, която купих от онзи град в Западен Тексас? Грейси научи, че се канят да изкъртят тухлите и да ги заменят с асфалт, така че отидох и се спазарих с тях. Нищо не може да се мери по красота с използвани тухли. Непременно поогледай къщата и виж какво сме направили с нея.

Боби Том продължи да бърбори за стари тухли и широкодъсчени подове, сякаш това бяха най-важните неща на света, докато бебето се гушеше блажено в сгъвката на лакътя му, смучеше юмручетата си и правеше мили очи на баща си, който не можеше да й се нарадва. Кал имаше чувството, че ще се задуши.

Два часа по-рано беше чул разговора, който великият уайд рисийвър беше провел с Фийби Кейлбоу, собственичката на „Чикаго Старс“, за кърмене! Би Ти явно не беше сигурен, че Грейси го прави както трябва. Не смяташе, че го приема достатъчно сериозно. Боби Том, който никога не бе вземал на сериозно нищо друго, освен футбола, се бе държал така, сякаш кърменето на едно бебе беше най-важната тема на света!

Дори сега мисълта за това караше Бомбардировача да се препоти. Досега бе твърдо убеден, че всичко е просто фасада и Боби Том само се преструва, че животът му е прекрасен, но сега знаеше, че наистина го мисли. Той сякаш не забелязваше, че нещо не е наред. Фактът, че най-великият уайд рисийвър в историята на професионалния футбол се бе превърнал в мъж, чийто живот се въртеше около едно бебе и широкодъсчен паркет, беше ужасяващ! Кал никога не би повярвал, че легендарният Боби Том Дентън би могъл да забрави кой е, ала именно това се бе случило.

За негово облекчение в този миг се появи Грейси и отведе съпруга си нанякъде. Точно преди двамата да се отдалечат, Би Ти погледна жена си с изражение на пълно и абсолютно щастие, от което Кал изпита чувството, че са го изритали в стомаха.

Допи бирата си и се опита да увери сам себе си, че никога не беше гледал професорката по този начин, но работата беше там, че нямаше как да е сигурен. Напоследък тя правеше с него каквото си поиска и кой знае какво глупашко изражение се появяваше върху лицето му, когато беше близо до нея.

Ако само не му беше казала, че го обича, може би нямаше да е обзет от такава паника. Защо й трябваше да изрича тези думи? Когато ги чу, всъщност му стана приятно. Имаше нещо удовлетворяващо в това да спечели любовта на една толкова интелигентна, забавна и сладка жена като професорката. Ала тази лудост се бе изпарила, когато пристигна в Телароса и се сблъска с живота на Боби Том Дентън след оттеглянето му от футбола.

Би Ти може и да беше щастлив от руслото, в което бе навлязло ежедневието му, но Кал знаеше, че самият той не би могъл да бъде. Извън футбола не го очакваше нищо, никаква благотворителна организация, която да ръководи, никаква почтена работа, на която би искал да се отдаде.

Как можеше един мъж да бъде истински мъж, ако не работи? Боби Том си имаше фондацията „Дентън“, ала Бомбардировача знаеше, че самият той не притежава този талант да кара парите да се умножават. Вместо това оставяше авоарите си да си седят в няколко сметки и да трупат лихви. За Кал нямаше достоен живот, който да го очаква от другата страна на голлинията.

Там не го очакваше нищо, освен Джейн. Предишния ден, когато се беше сбогувал с нея, той знаеше, че за разлика от него, тя вече не смята нещата само в краткосрочен план. Тя мислеше за паркети и кърпи за баня с монограм, и за това къде щяха да се установят, когато остареят. Ала Бомбардировача изобщо не беше готов за нещо такова и не искаше жена му да му казва, че го обича! Утре като нищо щеше да поиска от него да разглежда мостри на боя и да избира килими. Сега, когато бе изрекла тези думи, щеше да очаква от него да направи нещо по въпроса, а той въобще не беше готов за това. Още не. Не и когато единствената работа, която умееше, бе да хвърля футболна топка. Не и сега, когато му предстоеше най-тежкият сезон в живота му.



Докато Кал играеше голф в Тексас, Джейн правеше дълги разходки в планината и мечтаеше за бъдещето. Мислеше си за места, където биха могли да живеят и как да промени работната си програма, та от време на време да пътува с него. В неделя следобед свали грозните тапети с металическите червени рози от стените на кътчето за закуска и направи цяла тенджера пилешка супа с фиде.

Когато в понеделник сутринта се събуди от шума на душа, разбра, че Кал се бе прибрал по някое време, след като тя заспа снощи и остана разочарована, че не се беше пъхнал в леглото й. През последните няколко седмици бе свикнала да му прави компания, докато се бръсне, но днес вратата на банята си остана затворена и го видя едва когато слезе в кухнята за закуска.

— Добре дошъл у дома — меко каза тя и зачака мига, в който щеше да я вземе в обятията си. Вместо това той измърмори нещо неразбираемо. — Как се справи с голфа? — попита Джейн.

— Отвратително.

Това обясняваше лошото му настроение.

Кал отнесе купичката от закуската на мивката и я напълни с вода, а когато се обърна, посочи с пръст една от голите стени, от които Джейн беше смъкнала тапетите.

— Не ми е приятно, като се връщам у дома да откривам, че домът ми е изтърбушен.

— Не ми казвай, че онези отвратителни рози са ти харесвали.

— Няма значение дали са ми харесвали, или не. Трябваше да говориш с мен, преди да се заемеш да сменяш интериора на къщата ми.

Нежният любовник, за когото си беше мечтала през целия уикенд, се бе изпарил и Джейн усети как по тялото й плъзва тревога. Беше започнала да мисли за това ужасно място, сякаш бе и неин дом, ала очевидно той не смяташе така. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да мисли трезво.

— Реших, че няма да имаш нищо против.

— Е, имам.

— Добре. Може да изберем нови тапети. С удоволствие ще ги сложа.

По лицето му се изписа неприкрит ужас.

— Аз не избирам тапети, професоре! Никога! Нито пък ти, така че забрави това.

Кал грабна ключовете на колата си от кухненския плот.

— Искаш стената да си остане така?

— И още как.

За миг Джейн се поколеба дали да му каже да върви на майната си, или да остави да му се размине. Въпреки че беше наранена, се спря на второто. Винаги можеше да го изпрати по дяволите и по-късно.

— Направих пилешка супа. Ще си дойдеш ли за вечеря?

— Не знам. Ще се видим, когато се върна. Не се опитвай да ме ограничаваш, професоре. Няма да го допусна.

И с тези думи той изчезна в гаража.

Джейн приседна на един от кухненските столове и си заповяда да не драматизира случилото се току-що. Той беше уморен от часовата разлика и ядосан, задето се беше представил зле на турнира пред приятелите си, и това го правеше кисел. Нямаше причина да смята, че дистанцираността му има нещо общо с онова, което бе станало между тях в деня на заминаването му. Въпреки грубиянското си държание тази сутрин, Кал беше добър човек. Нямаше да се обърне срещу нея, само защото тя се бе съблякла посред бял ден и му беше казала, че го обича.

Насили се да изяде половин препечена филийка, докато всички причини, поради които не беше искала да се съблече пред него, се завърнаха в ума й. Ами ако страховете й се бяха оправдали? Ами ако сега, когато беше престанала да бъде предизвикателство за него, той вече не я искаше в живота си? Преди два дена беше напълно уверена, че я обича, но сега не беше толкова сигурна. За нищо.

Даде си сметка, че е изпаднала в мрачни мисли, и се изправи, но вместо да се залови за работа, започна да се разхожда безцелно из къщата. Телефонът иззвъня, два бързи тона, които означаваха, че обаждането е на бизнес линията на Кал, която Джейн никога не вдигаше.

Докато минаваше покрай вратата на кабинета му, телефонният секретар се включи и тя чу глас, който помнеше твърде добре.

— Кал, Брайън е. Слушай, трябва да говоря с теб веднага. Докато бях на почивка, измислих как да го направим. Нищо не размърдва мозъчните клетки така, както плаж, покрит с бял пясък. Както и да е, през уикенда се срещнах с един човек, за да съм сигурен, че може да бъде свършено и по всичко изглежда, че ударихме джакпота. Но ако ще го направим трябва да действаме незабавно. — Той спря за миг и понижи глас. — По очевидни причини не исках да използвам факса ти, затова в събота ти изпратих доклад с експресна поща. Би трябвало да го получиш тази сутрин. Обади ми се веднага, щом го получиш. — Той се изкиска. — Честита годишнина!

Джейн прекрасно си спомняше адвоката на Кал, Брайън Делгадо: алчни очи, арогантна стойка и надменно държание. Нещо в обаждането му я обезпокои, навярно злорадата нотка, която беше доловила в гласа му. Ама че неприятен мъж.

Погледна си часовника и видя, че е станало девет. Тази сутрин вече беше пропиляла твърде много време в тревожни мисли и нямаше намерение да добави и обаждането на Брайън Делгадо към списъка с притесненията си. Върна се в кухнята, сипа си чаша кафе и я отнесе в стаята си, където включи компютъра.

Датата проблесна насреща й и тя усети как косъмчетата на тила й настръхват. За миг не беше сигурна защо, ала след това най-сетне осъзна какво вижда и я осени прозрение. Пети май. С Кал се бяха оженили точно преди два месеца.

„Честита годишнина!“

Тя притисна пръсти до слепоочията си. Съвпадение ли беше? Припомни си ехидния глас на Делгадо: „По очевидни причини не исках да използвам факса ти…“. Какви очевидни причини? Това, че тя би могла да прочете загадъчния доклад преди Кал да го е видял? Скочи от стола си и отиде в кабинета, където седна зад бюрото и се заслуша в съобщението, мислейки усилено.

Малко преди десет пристигна куриерът. Тя се разписа, за да получи пратката, отнесе я в кабинета на Кал и я отвори, без дори да се поколебае.

Докладът беше дълъг няколко страници и беше пълен с печатни грешки, което говореше, че Делгадо най-вероятно го беше съставил собственоръчно. В което нямаше нищо чудно. Сърцето на Джейн се късаше от болка, докато четеше всяка съкрушителна подробност от предложението на Делгадо и се мъчеше да асимилира факта, че през цялото време, докато беше правил любов с нея, Кал беше планирал отмъщение.

Мина повече от час, преди да се насили да се качи на горния етаж и да си събере багажа. Обади се на Кевин и го помоли да дойде. Когато видя куфарите й, той се опита да възрази, но тя отказа да го слуша. Едва когато заплаши сама да свали компютъра си на долния етаж, Тъкър отстъпи и го натовари в колата й. След това го отпрати и седна да чака Кал. Старата Джейн би се измъкнала незабелязано, ала новата Джейн искаше да се изправи срещу него за последен път.

18

Джейн не си беше тръгнала!

През плъзгащата се врата в дневната Кал я видя да стои в задния двор, загледана в планината Хартейк. Мускули, които дори не беше забелязал, че са напрегнати, започнаха да се отпускат. Все още беше тук.

Той тренираше във фитнеса, когато Тъкър връхлетя в залата за вдигане на тежести с новината, че жена му си е събрала багажа и се готви да се прибере в Чикаго. На Кевин му отнело няколко часа да го намери и докато бързаше към вкъщи все още облечен в подгизналата от пот тениска и сиви шорти, Кал беше ужасен, че тя може вече да си е тръгнала.

Все още не разбираше защо би искала да направи нещо толкова драстично. Вярно, тази сутрин той беше кисел и груб, но съжали за това почти веднага и реши да се прибере рано, за да има предостатъчно време да хапне от домашно приготвената й пилешка супа. Само че Джейн не беше от тези, които бягат от битките. Лесно можеше да си я представи как го цапардосва с тиган по главата, но не и как си стяга багажа и си отива.

Сега съпругата му стоеше там отвън, в пълна бойна готовност и Кал внезапно си помисли, че тя е единственият човек, когото познава, чиито дрехи бяха така спретнати, както и тези на най-малкия му брат. Беше избрала да си облече за път кремава памучна рокля с висока талия и редица големи жълто-кафяви копчета отпред. Падаше достатъчно свободна, за да скрива бременността й, ала въпреки това някак си успяваше да изглежда наистина изискана. Роклята беше дълга и покриваше по-голямата част от краката й, но не и малките й тънки глезени, нито пък тесните стъпала, обути в чифт простички кожени сандали.

Диадема с шарки като костенурска коруба прибираше косата й назад. Кал загледа как слънцето си играе със златистите кичури и си помисли колко бе хубава тя. Да, жена му притежаваше класическа красота и докато я съзерцаваше изпита същински водовъртеж от чувства: нежност и страст, объркване и негодувание, гняв и копнеж. Защо изведнъж трябваше да я прихване нещо? Един труден характер беше достатъчен за всяко семейство, а в техния случай той принадлежеше на него.