Тя сключи ръце в скута си.

— Кал искаше да спести на теб и баща си ненужната болка. През изминалата година вече сте преживели достатъчно и той мислеше… — Сведе поглед надолу. — Неподправената истина е, че отчаяно исках дете и с помощта на измама забременях от него.

— Какво си направила?

Джейн се насили да вдигне глава.

— Беше грешно. Безскрупулно. Възнамерявах той никога да не научи.

— Но е разбрал.

Тя кимна.

Устните на Лин бяха заприличали на тънка, напрегната черта.

— Чие решение беше да се ожените?

— Негово. Заплаши, че ако не направя каквото иска, ще заведе дело за родителски права. Сега, когато го познавам по-добре, се съмнявам, че би го сторил, но тогава му повярвах.

Пое си дълбоко дъх и описа сутринта, когато беше отворила вратата на Джоди Пулански, а после разказа на Лин за плана на играчите от отбора за рождения ден на Кал. Обясни отчаяния си копнеж за дете, както и тревогата за това как ще намери баща за него. Говореше, без да украсява фактите, като не оправдаваше държанието си по какъвто и да било начин.

Когато описа реакцията си при вида на Бомбардировача по телевизията и последвалото си решение да използва именно него, свекърва й затисна устата си с ръка, но не успя да потисне ужасеното си ахване, примесено със задавен смях, в който се усещаха леко истерични нотки.

— Да не искаш да кажеш, че си избрала Кал, защото си мислела, че е глупав?

За миг Джейн си помисли дали да не й обясни как беше говорил с граматически грешки и изглеждаше толкова тъп и страхотно красив, но се отказа. Имаше неща, които една любяща майка никога не можеше да разбере.

— Очевидно сгреших в преценката си, макар че го разбрах едва няколко седмици след като се оженихме.

— Всички знаят, че Кал е страшно интелигентен. Как си могла да повярваш нещо друго?

— Предполагам, че някои от нас не са чак толкова умни, колкото си мислят.

И тя продължи да разказва, завършвайки с това как новината за сватбата им беше достигнала до медиите и за решението си да го придружи в Салвейшън.

По лицето на Лин припламна гняв, но за изненада на Джейн, той не беше насочен към нея.

— Кал трябваше да ми каже истината от самото начало.

— Не искаше никой от семейството да знае. Каза, че не ви бива в лъжите и че ако ви каже, историята ще се разчуе.

— Не е споделил дори с Итън?

Джейн поклати глава.

— Миналият петък Итън ме видя… Е, разбра, че съм бременна, но Кал го помоли да го запази в тайна, докато не ви го съобщи лично.

Лин присви очи.

— Има и още нещо. Тази история не обяснява враждебното ти държание към нас.

Джейн още по-силно стисна ръце в скута си и отново трябваше да се насили да срещне погледа на свекърва си.

— Както ти казах, бяхме се разбрали да се разведем, веднага щом бебето се роди. Вие съвсем наскоро бяхте изгубили една снаха, която сте обичали, и щеше да е жестоко, ако се привържехте към друга. Не че непременно бихте го сторили — побърза да добави тя. — Знам, че не съм това, което сте си представяли, че синът ви заслужава. И все пак, не би било правилно да нахлуя в семейството ви, след като не възнамерявах да остана.

— И си решила да се държиш възможно най-отвратително.

— Така… така ми се струваше най-добре за вас.

— Разбирам. — Изражението на Лин не издаваше нищо и Джейн си даде сметка, че насреща й отново седеше хладнокръвната жена, с която се бе запознала. Погледът на сините й очи беше твърд. — Какво изпитваш към Кал сега?

Поколеба се и се опита да заобиколи истината:

— Вина. Причиних му нещо наистина лошо.

— Хората казаха, че съм подмамила Джим, за да забременея от него, но не беше вярно.

— Била си на петнайсет, Лин. Аз съм на трийсет и четири. Знаех точно какво правя.

— И сега влошаваш стореното, като бягаш от него.

След всичко, което й беше разкрила, очакваше свекърва й да е доволна да се отърве от нея.

— Той не… Не е готов за истинска връзка, така че няма никакво значение кога ще си тръгна. Нещо изскочи и трябва да се върна на работа. Така е най-добре.

— Ако е най-добре, защо си изплакваше очите?

Джейн усети, че ноздрите й потръпват и разбра, че отново е на ръба да изгуби контрол над емоциите си.

— Не настоявай, Лин. Моля те.

— Влюбила си се в него, нали?

Младата жена рязко се изправи.

— Трябва да вървя. Обещавам ти, че ще може да виждате детето толкова често, колкото искате. Никога не бих се опитала да държа внучето ви далеч от вас.

— Наистина ли го мислиш?

— Разбира се.

— Няма да ни спираш да виждаме бебето?

— Не.

— Добре тогава. Ще очаквам да удържиш на обещанието си. — Тя също стана. — Започвайки още сега.

— Не разбирам.

— Бих искала контактът с внучето ми да започне още сега. — Мекият й глас рязко контрастираше с упоритата линия на устата й. — Не искам да си тръгваш от Салвейшън.

— Налага се.

— Значи вече нарушаваш обещанието си?

Възбудата на Джейн нарасна.

— Бебето още не е родено. Какво искаш от мен?

— Искам да те опозная. От деня, в който се срещнахме за първи път, ти се криеш зад толкова маски, че нямам представа коя си всъщност.

— Вече знаеш, че подмамих сина ти по най-долен и нечестен начин. Това не ти ли стига?

— Би трябвало, но не е така. Нямам представа какво изпитва Кал към теб, но знам, че от дълго време не съм го виждала толкова щастлив. Освен това не мога да не се запитам защо Ани толкова те харесва. Майка ми има труден характер, но не е глупачка. Какво е видяла тя, което аз не съм?

Джейн разтърка ръце.

— Това, което искаш, е невъзможно. Няма да се върна при Кал.

— Тогава може да останеш при нас с Ани.

— Тук?

— Тази къща не е ли достатъчно добра за теб?

— Не е това. — Понечи да каже нещо за работата си, ала не намери сили. Денят беше изпълнен с твърде много драма и беше изтощена. Дори мисълта да шофира до Ашвил и да се качи на самолет, я смазваше.

Една птичка кацна в магнолията и тя си даде сметка, че наистина иска да остане в планината Хартейк. Поне за мъничко. Лин бе баба на детето й, пък и вече знаеше истината. Толкова ужасно ли би било да остане тук още малко, достатъчно, за да я убеди, че не е лоша, а просто слаба?

Краката й трепереха. Копнееше за чаша чай и курабийки. Искаше да гледа птичките в магнолията и да изпълнява командите на Ани. Имаше нужда да седи на слънце и да чупи бобови шушулки.

В очите на Лин имаше достойнство и безмълвна молба, на която Джейн усети, че се отзовава.

— Добре, ще остана. Но само за няколко дни и само ако ми обещаеш, че няма да позволиш на Кал да идва тук. Не искам да го виждам отново. Просто не мога.

— Имаш право.

— Обещай ми, Лин.

— Обещавам.

Лин й помогна да свали куфара от колата и й показа малката стая за гости в задната част на къщата, в която имаше тясно желязно легло и стара, черна шевна машина „Сингър“. Стените бяха покрити с избелели жълти тапети на сини метличини. Свекърва й я остави сама, за да си разопакова багажа, ала Джейн беше толкова уморена, че заспа както си беше с дрехите и се събуди едва когато Лин я повика за вечеря.

Вечерята мина изненадващо спокойно, въпреки оплакванията на Ани, че дъщеря й не била сложила никакво масло в бърканите картофи. Тъкмо когато раздигаха масата, телефонът на стената в кухнята издрънча. Лин вдигна и на Джейн не й отне дълго да се досети кой се обажда.

— Как мина турнирът по голф? — Намотаваше кабела на телефона около пръста си. — Наистина жалко. — Хвърли поглед към снаха си и сбърчи чело. — Да, правилно си чул. Тук е. Да… Да говориш с нея?

Джейн поклати глава и я погледна умолително. Ани стана от стола си, откъдето беше надзиравала раздигането на масата, и като изсумтя неодобрително, отиде в дневната.

— Не мисля, че й се говори точно сега… Не, не мога да я накарам да дойде на телефона… Съжалявам, Кал, но наистина не знам какви са плановете й, с изключение на това, че не иска да те вижда. — Тя се намръщи. — Внимавай какъв тон ми държиш, млади момко. И сам си предавай съобщенията!

Последва дълга пауза, ала каквото и да говореше Кал от другата страна, то очевидно не се харесваше на майка му, защото изражението й ставаше все по-сърдито.

— Всичко това е много хубаво, но двамата с теб имаме да си поговорим за доста неща, включително и за това, че жена ти е бременна в четвъртия месец, а ти не си ми казал и дума.

Времето течеше. Постепенно сърдитото смръщване на Лин се изглади, изместено от озадачено изражение.

— Разбирам… Така ли?

Джейн започваше да се чувства като подслушвачка и затова се присъедини към Ани в дневната, където възрастната жена дремеше на дивана, докато по телевизията течаха вечерните новини. Тъкмо се настани на люлеещия се стол, когато Лин се показа от кухнята.

Тя спря на прага и скръсти ръце на гърдите си.

— Кал ми разказа друга история, различна от твоята, Джейн.

— О?

— Не спомена да си го подмамила.

— Какво каза?

— Че двамата сте изкарали кратка афера и ти си забременяла.

Тя се усмихна и за първи път през този ден се почувства малко по-добре.

— Много мило от негова страна. — Погледна към свекърва си. — Ясно ти е, че лъже, нали?

Лин сви уклончиво рамене.

— Предполагам, че засега ще се въздържа да си съставя мнение за каквото и да било.

В този миг Ани вдигна глава и се намръщи.

— Освен ако някоя от вас няма да казва нещо по-важно от господин Стоун Филипс44, ви съветвам да си затваряте устите.

Те млъкнаха.

По-късно тази вечер, след като Джейн бе заспала, Лин седеше на дивана, мъчейки се да сложи ред в мислите си, докато майка й гледаше VH-1 с изключен звук, без съмнение с надеждата да пуснат някой клип на Хари Коник Джуниър. Как само й липсваше Джим: шумът, който вдигаше из къщата, умиротворяващият ромон на гласа му посред нощ, когато успокояваше по телефона някой уплашен пациент.

Липсваше й солидното усещане на едрото му топло тяло, прилепено до нейното нощем; липсваше й дори как винаги оставяше вестника, сгънат погрешно. Липсваше й да живее в собствената си къща и да се разпорежда в собствената си кухня, ала едновременно с това изпитваше странен покой, какъвто не помнеше от години.

Джим беше прав. Много отдавна бе изгубил момичето, за което се беше оженил, но тя не се заблуждаваше, че той иска да си върне това момиче. Не, онова, което искаше да си върне, беше самият себе си, такъв, какъвто беше в гимназията, когато пред него все още се разкриваха безброй възможности.

Що се отнася до нея, знаеше, че твърде много неща се бяха променили, за да може отново да бъде онова щастливо, безгрижно момиче. Ала не беше и хладната, сдържана госпожа доктор Бонър, съвършено обучена от свекърва си да потиска всяка плебейска проява на невъздържани чувства.

Коя беше тогава? Жена, която обичаше семейството си, в това поне нямаше съмнение. Обожаваше изкуствата и се нуждаеше от планините наоколо така, както се нуждаеше от въздух. Освен това беше жена, която повече не можеше да се задоволява с трошици от мъжа, когото обичаше, откакто беше едва на петнайсет години.

Ала Джим беше горд и упорит. Това, че бе отказала да капитулира, когато бе споменал развод, беше недвусмислен сигнал за тревога. Той никога не изричаше напразни заплахи и ако тя не се върнеше у дома и не възобновеше брака им, наистина щеше да последва развод. Такъв си беше — упорит до крайност, досущ като сина си. И двамата по-скоро биха наранили себе си, отколкото да се огънат.