Проблемите й с Джим водеха началото си отпреди повече от три десетилетия, но Кал? Бе прочела между редовете на казаното от Джейн, достатъчно добре, за да разбере, че тя иска обвързване за цял живот, а съпругът й не е готов да й го предложи.

Какво беше това у сина й, което го караше да се дърпа толкова яростно от брака и всякакво обвързване? Беше отгледан в изпълнено с обич семейство. Защо категорично отказваше сам да си създаде такова?

Още от съвсем малък надпреварата беше всичко за него. Спомняше си как го бе научила да играе на дама, когато беше толкова мъничък, че едва можеше да ходи, камо ли да подскача на един крак. Самата тя все още беше почти дете и той бе не само неин син, но и другарче за игра. Беше начертала дамата на тротоара пред апартамента им и никога нямаше да забрави как едва проходилото момченце бе прехапало долната си устна, напълно съсредоточено в усилието си да я победи. Лин подозираше, че да бъде вързан към жена и семейство, за него бе още един символ на факта, че най-важната част от живота му е на свършване и че няма с какво да я замени.

Без съмнение, веднага след като беше приключил разговора си с нея, беше позвънил на баща си и му бе съобщил за бебето. Беше омъжена за Джим достатъчно отдавна, за да знае колко много ще се зарадва при новината, че в семейството им ще се появи нов живот, и също като нея, ще бъде загрижен за щастието на сина им. За разлика от нея, обаче, изобщо нямаше да бъде загрижен за чувствата на младата жена, която спеше в стаята за гости.

Лин погледна към майка си.

— Кал сигурно държи на Джейн, иначе не би излъгал по този начин.

— Калвин я обича. Просто още не го знае.

— Нито пък ти. Не и със сигурност.

Въпреки че сама я беше попитала, Лин се подразни на всезнайническото държание на майка си. Или пък все още не беше надмогнала болката от това, че старицата познава Джейн по-добре от нея.

— Можеш да вярваш каквото си искаш — изсумтя Ани. — Аз знам някои неща.

— Като например?

— Че тя не търпи глупостите му, като за начало. Туй му харесва у нея. Освен туй е боец и не се бои да му се опълчи. Трудно ще си намери по-добра жена от Джейни Бонър.

— Ако е такъв боец, защо го напуска?

— Предполагам, че чувствата й са й дошли малко в повечко. Силна любов изпитва тя към този твой син. Трябва да ги видиш как се гледат един друг, когато си мислят, че никой не ги вижда. Направо очите им пламтят.

Лин си спомни щастието на Кал напоследък, както и сълзите в очите на снаха си и си каза, че има голяма вероятност майка й да е права.

Ани я изгледа проницателно.

— Туй тяхно бебе ще бъде страшно умно.

— Струва ми се неизбежно.

— Мен ако питаш, не е хубаво едно такова специално дете да израсне само. Я виж как туй, че е отрасла без брат или сестра, е травмирало Джейни Бонър и точно то я е вкарало в сегашното й затруднение.

— Имаш право.

— Каза ми, че се чувствала като откачалка, докато растяла.

— Мога да си го представя.

— На едно такова дете са му нужни братя и сестри.

— Само че родителите трябва да живеят под един покрив, за да се случи това.

— Права си и още как. — Ани се облегна назад в люлеещия се стол и въздъхна. — Май не ни остава друг избор, Амбър Лин. Като че ли ще ни се наложи да хванем още един Бонър.



Лин се усмихна на себе си, докато излизаше на верандата, след като майка й си легна. На Ани й харесваше да вярва, че те двете целенасочено бяха заложили капан на Джим. Всъщност изобщо не бе така, но се беше отказала да разубеждава майка си. Бабката вярваше в каквото си искаше.

Бе почти полунощ и въздухът беше доста хладничък, така че тя закопча стария анцуг с емблемата на колежанския отбор на Кал. Зарея поглед към звездите и си помисли колко по-добре се виждаха те от върха на планината Хартейк, отколкото от къщата им в града.

Шум от приближаваща кола я извади от мислите й. Всички мъже в семейството й бяха нощни птици, така че този, който идваше, можеше да бъде само Кал или Итън. Надяваше се да е големият й син, дошъл да прибере жена си. След това си спомни обещанието да го държи настрана, което беше дала на Джейн, и се намръщи.

Ала колата, показала се след малко, не принадлежеше нито на Кал, нито на Итън, а на собствения й съпруг. Лин просто не можеше да повярва. От нощта, в която го беше напуснала, не бе дошъл да я види нито веднъж.

Спомни си резкия начин, по който се бяха разделили в петък, и се зачуди дали не идва, за да й даде визитката на адвоката си. Самата тя нямаше никаква представа как човек получава развод, освен че трябва да си уреди час при адвокат. Така ли ставаше? Отиваш при адвокат и докато се усетиш, бракът ти вече е история?

Джим слезе от колата и се запъти към нея с онази широка, гъвкава стъпка, която караше сърцето й да забие учестено откакто се помнеше. Би трябвало да го очаква. Кал несъмнено беше говорил с него и перспективата за ново внуче щеше да му даде още един претекст да опита да й се наложи. Подпря се на един от прясно боядисаните стълбове, които държаха покрива на верандата, и й се прииска той да не я намираше толкова недостойна.

Джим спря пред най-долното стъпало и се загледа в нея. Дълго време не каза нищо, просто я съзерцаваше, а когато най-сетне проговори, гласът му прозвуча странно официално.

— Надявам се, че не съм те уплашил, като се появих толкова късно.

— Няма нищо. Както виждаш, все още съм будна.

Той сведе очи и за миг Лин изпита странното чувство, че иска да избяга. Само че не можеше да е вярно. Мъжът й не бягаше от нищо. Никога.

Той отново вдигна очи и този път в тях грееше онзи упорит блясък, който й бе така добре познат.

— Аз съм Джим Бонър.

Лин го зяпна.

— Лекар съм в града.

Да не беше откачил?

— Джим, какво не е наред?

Той пристъпи на място, сякаш беше нервен, ала единственият път, когато бе видяла увереността му да рухва, бе когато Джейми и Чери умряха.

Съпругът й стисна ръце пред себе си, само за да ги отпусне покрай тялото си миг по-късно.

— Ами, ако трябва да съм честен, имам трийсет и седем годишен брак, който нещо не върви. Доста съм депресиран и вместо да се обърна към бутилката, реших, че малко женска близост би могла да ми помогне. — Той си пое дълбоко дъх. — В града чух, че една много приятна дама живеела тук с войнствената си майка и реших да се отбия и да попитам дали тази дама не би искала да вечеряме заедно някой път. Или пък да идем на кино. — Ъгълчето на устните му потръпна развеселено. — Стига да нямаш нищо против да излизаш с женен мъж.

— На среща ли ме каниш?

— Да, госпожо. Малко съм позагубил тренинг в това отношение, та се надявам да го правя както трябва.

Лин допря пръсти до устните си, силни чувства преизпълниха гърдите й. По време на онзи обяд в петък му беше казала, че й се иска да можеха да се срещнат като непознати, та да започнат отначало и да видят дали се харесват един друг, но по това време той беше толкова ядосан, че никак не й се вярваше да я е чул. След всички тези години изобщо не очакваше, че е способен да я изненада, ала ето че го бе сторил.

Потисна желанието да се хвърли в прегръдките му и да му каже, че всичко е простено. Не смяташе, че струва толкова малко, та това мъничко усилие от негова страна — независимо колко го оценяваше — да може да изтрие десетилетия, в които той просто не беше достатъчно добър. Зачуди се колко ли далече възнамерява да стигне с всичко това.

— Възможно е да не сме съвместими — подхвърли, опипвайки почвата.

— Може би. Но няма как да разберем, ако не опитаме.

— Не съм сигурна. На мама може да не й хареса.

— Остави майка си на мен. Страшно ме бива с възрастните дами, дори да са злобни и луди.

Лин за малко да се разсмее. Не си представяше упорития трезвомислещ Джим Бонър да направи нещо толкова романтично. Беше очарована и трогната, ала не изцяло. Нещо я натъжаваше и й отне миг, докато разбере какво. През по-голямата част от живота си се бе чувствала като просяк, молещ се за любовта на Джим — винаги мила, винаги готова да угоди и да отстъпи. Той никога не бе правил специални жестове заради нея, защото не му бе искала нищо. Никога не бе поставяла пречки по пътя му, а сега беше готова да се върне при него, само защото бе положил малко усилие да й угоди.

И до днес помнеше усещането от похотливите му тийнейджърски ръце по тялото си. Първите няколко пъти, когато бяха правили секс, на нея не й беше харесало особено, но и през ум не й беше минало да му откаже, макар самата тя да предпочиташе двамата да седят в задното сепаре на закусвалнята и да клюкарстват по адрес на съучениците си, докато си поделят една кола.

— Ще си помисля — отвърна тихо. След това се уви още по-плътно в горнището на анцуга и влезе в къщата.

Миг по-късно върху къщата се изсипа същински фонтан от чакъл, когато той отпраши по алеята, шофирайки като ядосан осемнайсетгодишен хлапак.

20

В продължение на две седмици Кал стоя настрана от планината Хартейк. През първата седмица се напи три пъти и се опита да цапардоса Кевин, който не бе изпълнил нареждането му да се пръждоса. През втората седмица поне дузина пъти се наканваше да отиде при нея, ала гордостта му винаги го спираше. Не той беше избягал! Не той беше развалил всичко с прекомерните си искания.

Освен това изобщо не бе сигурен, че която и да било от онези упорити жени ще го пусне в къщата. Очевидно единствените мъже, които бяха добре дошли там, бяха Итън, който не се броеше, защото беше просто Итън, и Кевин Тъкър, който определено се броеше. Направо кипваше, щом си представеше как хлапакът ходи в планината Хартейк, когато си поиска, как там го гощават и се суетят около него; Тъкър, който неизвестно как се беше нанесъл в собствената му къща!

Първата нощ, в която Кал се напи в „Планинаря“, негодникът бе задигнал ключовете му, сякаш Бомбардировача не беше достатъчно разумен, за да му е ясно, че не е в състояние да шофира. Именно тази нощ беше замахнал към по-младия играч, но го стори някак без желание и не го уцели. Следващото, което си спомняше, бе как се е проснал на седалката до шофьора в скъпарското мицубиши „Спайдър“ на Тъкър, който го бе откарал у дома, и оттогава така и не бе успял да се отърве от хлапето.

Беше почти сигурен, че не му е казвал, че може да остане. Всъщност, съвсем ясно си спомняше как му нарежда да се измете от къщата. Ала Кевин бе продължил да се навърта наоколо като някакво шибано куче пазач, въпреки че си имаше прекрасна къща под наем, да не говорим пък за Сали Теримън. И ето че преди Кал да се усети, двамата вече гледаха заедно записи на футболни мачове, а той обясняваше на младока как винаги се възползва от първата удала му се възможност, вместо да прояви търпение да разчете противниковата защита и да намери открит играч.

Поне гледането на мачове му помагаше да не мисли за това колко много му липсва професорката — чак го болеше. Което не означаваше, че има идея какво да направи по въпроса. Не беше склонен да бъде женен завинаги, не и когато трябваше да съсредоточи цялата си енергия върху футбола, нито пък когато нямаше друга работа, на която би могъл да се посвети. Но, освен това, не беше готов и да изгуби Джейн. Защо й трябваше да поставя условия, вместо да остави нещата както са си?

Да се замъкне в планината Хартейк, за да я моли да се върне при него, беше немислимо. Той не пълзеше пред никого. Не, нуждаеше се от причина да отиде там, но не му идваше наум нито една, която да е готов да признае на глас.

Все още не разбираше защо бе останала, вместо да се прибере в Чикаго, но беше доволен, че е така — по този начин щеше да има възможност да размисли. Беше казала, че го обича, а никога не би го изрекла, ако наистина не го мислеше. Може би днес беше денят, в който щеше да прояви доблестта да признае грешката си и да се върне при него.

Входният звънец пропя, но той не беше в настроение за компания, затова не му обърна внимание. Напоследък не спеше добре, нито пък ядеше кой знае какво, освен някой и друг сандвич с пушена наденица от време на време. Дори любимите му „Лъки Чармс“ бяха изгубили притегателната си сила, защото събуждаха твърде много болезнени спомени, така че сутрин закусваше с кафе. Потърка наболата си брада и опита да си спомни откога не се беше бръснал, но и за бръснене не беше в настроение. Нямаше муза за нищо друго, освен да гледа записи на футболни мачове и да вика по Кевин.