Притегателната й сила го объркваше, защото тя изобщо не бе негов тип. Въпреки че беше привлекателна с русата си коса и светлозелени очи, въобще не можеше да се мери с красавиците, с които излизаше обикновено. Кожата й беше страхотна, трябваше да й го признае, с цвят на ванилов сладолед, но бе доста висока, гърдите й — прекалено малки, и на всичкото отгоре — твърде стара.

Той наведе глава и остави водата да го облее. Може би беше заради всичките й противоречия: интелигентността в зелените очи, която бе в разрез с измишльотините, които му бе наприказвала; забавната дистанцираност в държанието й, контрастираща с непохватните й опити да го съблазни.

Бързо му бе станало ясно, че е почитателка от висшето общество, търсеща забавление за една вечер, като се преструва на проститутка, и мисълта, че е привлечен от подобна жена, никак не му хареса, така че й бе казал да си върви. Но го бе сторил някак половинчато. Вместо да бъде подразнен от лъжите й, се бе почувствал по-скоро развеселен от отчаяната й сериозност, докато му сервираше измислиците си.

Но не можеше да забрави случилото се в спалнята. Нещо не беше наред. Защо бе отказала да си свали дрехите? Даже докато го правеха, не му бе позволила да я съблече. Беше странно и толкова еротично, че той не можеше да престане да мисли за това.

Кал се намръщи, припомняйки си, че не му разреши да я накара да свърши. Това не му даваше мира. Беше добър познавач на хората и макар да разбра, че го лъже, реши, че в общи линии е безвредна. Но сега не бе чак толкова сигурен. Тя сякаш имаше някаква скрита цел, но той не си представяше каква би могла да бъде, освен да сложи отметка пред името му и да се прехвърли на следващия прочут спортист.

Докато Бонър изплакваше шампоана от косата си, Джуниър се провикна:

— Ей, Бомбардировач, Боби Том се обажда. Иска да говори с теб.

Кал уви една кърпа около кръста си и забърза към телефона. Ако беше някой друг от футболния свят — от комисаря на лигата до Джон Маден — щеше да поръча на Джуниър да им предаде, че ще им звънне по-късно. Но не и когато е Боби Том Дентън. Двамата бяха играли заедно едва през последните няколко години от кариерата на Би Ти, но това нямаше значение. Ако Дентън му поискаше дясната ръка, Бонър вероятно щеше да му я даде. Толкова много уважаваше бившия играч на „Старс“, който по негово мнение бе най-добрият уайд рисийвър в историята на НФЛ.

Той се усмихна, когато от другата страна на линията се разнесе добре познатото му провлачено тексаско произношение.

— Здрасти, Кал. Ще наминеш ли към Телароса за благотворителния ми голф турнир през май? Считай го за личната си, ръчно надписана покана. Планирам голямо барбекю, ще има и цял куп красиви жени, така че дори ти няма да можеш да се справиш. Разбира се, Грейси ще ме следи зорко, та ще се наложи лично ти да ги забавляваш. Тази моя жена ме държи страшно изкъсо.

Тъй като контузии попречиха на Кал да вземе участие в предишните няколко турнира на Би Ти, той така и не успя да се запознае с Грейси Дентън, но познаваше Боби Том достатъчно добре, за да е наясно, че на света няма жена, способна да го „държи изкъсо“.

— Обещавам да направя каквото ми е по силите.

— Това адски ще зарадва Грейси. Знаеш ли, че я избраха за кмет на Телароса, точно преди да се роди Уенди?

— Чух нещо такова.

Боби Том продължи да говори за жена си и новородената си дъщеричка. Кал не проявяваше особен интерес нито към едното, нито към другото, но не го показваше, защото беше наясно, че за Би Ти е важно да се държи така, сякаш семейството е най-важното в живота му сега, след като се бе оттеглил от спорта, и че изобщо не му липсва. Боби Том никога не се беше оплаквал, задето контузия в коляното бе сложила край на кариерата му, ала Бомбардировача знаеше, че това би трябвало да го разкъсва отвътре. За Би Ти футболът беше всичко, точно както и за самия него, и Бонър осъзнаваше, че без очакването на мачовете, съществуването на някогашния му съотборник е пусто като стадион във вторник вечер.

Горкият Би Ти! Кал му се възхищаваше, че не мрънка колко е несправедливо да бъде принуден да се откаже от футбола. В същото време се заричаше пред себе си, че няма да позволи на нищо да сложи край на кариерата му, преди да е готов за това. Футболът беше неговият живот и нищо не можеше да промени това. Нито възрастта. Нито контузиите. Нищичко.

Довърши разговора, а после отиде до шкафчето си, за да се облече. Докато си навличаше дрехите, мислите му се отклониха от Боби Том Дентън и се върнаха обратно към нощта на рождения му ден. Коя беше тя, по дяволите? И защо не можеше да престане да мисли за нея?



— Накара ме да дойда дотук точно днес, само за да ме попиташ за транспортните ми разходи за конференцията в Денвър?!

Джейн никога не губеше самоконтрол в професионални ситуации, но докато гледаше ръководителя на дейността в лабораторията „Прийз“, й се прииска да закрещи.

Доктор Джери Майлс вдигна глава от документите на бюрото си, в които се бе заровил.

— За теб, Джейн, тези подробности може и да са досадни дреболии, но мога да те уверя, че като директор на лабораторията „Прийз“, за мен те изобщо не са незначителни.

Той прокара пръсти през тънката си, посивяваща, прекалено дълга коса, сякаш тя сериозно го беше подразнила. Жестът му беше точно толкова отработен, колкото и външният му вид. Днес униформата му се състоеше от раздърпано, жълто полиестерно поло, овехтяло сако, по чиято яка имаше пърхот, и стари рипсени панталони, които сега, слава богу, бяха скрити от бюрото.

Джейн нямаше навика да съди за хората по дрехите им, защото през по-голямата част от времето беше прекалено разсеяна, за да ги забележи. Подозираше обаче, че Джери нарочно си е избрал такъв небрежен вид, за да поддържа образа на ексцентричния физик — стереотип, излязъл от мода преди поне десет години, но който според него би могъл някак да скрие факта, че той вече не е в състояние да не изостава от темповете, с които се развиваше съвременната наука.

Теорията на струните го озадачаваше, суперсиметрията го объркваше и за разлика от Джейн, не можеше да се оправи със сложната нова математика, която учени като нея на практика създаваха ежедневно. Ала въпреки недостатъците си, преди две години бе назначен за директор на „Прийз“, маневра, нагласена от по-старите и консервативни членове на научните среди, които искаха една толкова престижна институция да бъде оглавявана от един от тях. Оттогава отношенията на Джейн с „Прийз“ се бяха превърнали в същински ад от бюрократщина. В сравнение с тях позицията й във факултета в „Нюбъри“ изглеждаше забележително некомплицирана.

— За в бъдеще — каза Джери, — ще ни трябват повече документи от твоя страна, за да одобрим подобен тип разходи. Сметката за такси от летището, например? Безобразна.

Джейн недоумяваше как човек с неговото положение няма друго за правене, освен да я тормози за нещо толкова незначително.

— Денвърското летище е доста далеч от града.

— В такъв случай е трябвало да използваш транспорта, предлаган от хотела.

Тя едва успяваше да преглътне раздразнението си. Освен че беше некомпетентен като учен, директорът беше и сексист, тъй като на колегите й мъже не се налагаше да търпят такова критично взиране в най-малките подробности на всичко, което вършат.

Разбира се, те не бяха направили Джери да изглежда като глупак.

Когато беше на двайсет и няколко години и все още работеше в мъгла от идеалистична жар, Джейн написа труд, който категорично оборваше една от любимите теории на ръководителя им, небрежно свършена работа, която въпреки всичко му бе спечелила похвали. Оттогава реномето му в научните среди не беше същото и той никога не забрави, нито пък й прости.

Сега той сбърчи чело и се впусна в атака срещу работата й, което не бе никак лесно, при положение, че не разбираше почти нищо от тази дейност. Докато шефът й ораторстваше, Джейн усети как депресията, която я преследваше след неуспешния й опит да забременее преди два месеца, я обзема още по-дълбоко. Само ако носеше дете, всичко нямаше да й се струва толкова безнадеждно.

Като човек, посветил живота си на търсенето на истината, тя знаеше, че постъпката й в онази нощ беше морално укорима. Но едновременно с това бе объркана, защото нещо в случилото се тогава й се струваше правилно… може би фактът, че не би могла да избере по-подходящ кандидат за баща на детето си. Кал Бонър беше воин, мъж, надарен с агресия и брутална сила, все качества, които тя не притежаваше. Не можеше да си обясни напълно още нещо, което й говореше, че той е абсолютно подходящ. Един вътрешен женски глас, прастар и мъдър, й подсказваше онова, което логиката не бе в състояние да разясни. Щеше да бъде точно той или никой друг.

За съжаление този вътрешен глас не й разкриваше идеи как да събере смелост отново да се доближи до него. Коледа беше дошла и отминала, ала колкото и отчаяно да копнееше за бебе, просто не можеше да си представи как си урежда още една сексуална среща.

Гледката на Джери Майлс, извил устни в самодоволна усмивка, я върна рязко на земята.

— … Опитах се да го избегна, Джейн, но с оглед на трудностите, които имахме през последните няколко години, не виждам друг избор. От сега нататък, в края на всеки месец ще очаквам подробен доклад, който да описва дейността ти и да ме държи в течение.

— Доклад? Не разбирам.

Докато той обясняваше какво иска от нея, доктор Дарлингтън не бе в състояние да скрие изумлението си. От никой друг не се очакваше такова нещо. Това беше безсмислена бумащина, самата идея за която противоречеше на всички принципи, залегнали в основата на лаборатория „Прийз“.

— Няма да го направя. Това е крещяща несправедливост.

Той й отправи леко съжалителен поглед.

— Сигурен съм, че на Управителния съвет никак няма да му е приятно да го чуе, особено, при положение че стипендията ти предстои да бъде преразгледана тази година.

Джейн беше толкова бясна, че едва успяваше да говори.

— Върша отлична работа, Джери.

— Тогава не би трябвало да имаш нещо против да съставяш ежемесечните доклади, за които те помолих, та и аз да мога да споделя ентусиазма ти.

— Никой друг не го прави.

— Ти си доста млада, Джейн, и все още не си се доказала като останалите.

Освен това бе жена, а той — сексистки гадняр. Годините на самодисциплина я възпряха да го изрече на глас, защото щеше да навреди повече на себе си, отколкото на него. Вместо това се изправи и излезе от кабинета му, без да каже нито дума.

Кипяща от гняв, тя слезе с асансьора на първия етаж и прекоси фоайето. Още колко дълго щеше да й се налага да търпи това? За кой ли път я обзе съжаление, че приятелката й Каролайн е в чужбина. Страшно се нуждаеше от изпълнен със съчувствие слушател.

Мрачният януарски следобед имаше онзи неотменен сивкав оттенък, който сякаш постоянно висеше над северен Илинойс по това време на годината. Джейн потрепери, докато се качваше в колата си марка „Сатурн“ и подкара към началното училище в Аврора, където трябваше да проведе научна програма за третокласниците.

Някои от колегите й я подкачаха за доброволческата работа, която вършеше там. Твърдяха, че световноизвестен теоретичен физик да води часове на ученици от начално училище, особено пък такива в неравностойно положение, е все едно Ицхак Пърлман16 да дава уроци по цигулка на начинаещи.

Тя влезе в стаята, където я очакваха третокласниците и докато подреждаше материалите за опитите, които беше планирала, си заповяда да остави настрана мислите за най-новата проява на бюрократичен садизъм от страна на Джери.

— Доктор Дарлинг17! Доктор Дарлинг!

Джейн се усмихна на начина, по който третокласниците бяха променили фамилията й. Беше станало още при първото й посещение преди две години и понеже тя не си бе направила труда да ги поправи, обръщението си остана. Докато отвръщаше на погледите им и се взираше в нетърпеливите им, палави личица, сърцето й се сви. Как само копнееше за свое детенце.

Изведнъж я обзе внезапен пристъп на отвращение към самата себе си. Нима щеше да прекара остатъка от живота си в плен на самосъжаление, задето нямаше дете, без да направи нищо, за да промени ситуацията? Нищо чудно, че не бе успяла да зачене бебе на воин. Та тя беше безхарактерна страхливка!