— Графът също ли е висок? — Бренди се обърна и насмешливо погледна Роберто.

Той седеше абсолютно неподвижно, фиксирал леден поглед върху своя дядо с ярост, която сякаш изсмукваше въздуха от стаята.

Ноно отметна ръка, все едно парираше удар.

— Роберто, честна дума, не знаех!

Роберто не спираше да го гледа яростно.

— Честна дума. Ти си любимият ми внук. Щях да ти кажа, ако знаех.

Роберто кимна рязко.

— Добре. Вярвам ти.

Какво се беше случило? Какво толкова беше казала? По-скоро… какво беше казал Ноно?

Пред очите й Роберто отново стана кротък като агънце.

— Днес се натъкнахме на клана Фосера. Мосимо ти изпраща поздрави.

— Да гори в ада дано. — Той вдигна чаша към внука си, който отговори на поздрава. Навеждайки се напред с напрежение, което учуди Бренди, Ноно запита: — Видя ли пръстена?

— Носи го на кутрето си.

— Дръзва. — Ноно присви устни.

Бренди си спомни пръстена на Мосимо — малък, стар, от масивно злато, обаче цветът на изумруда беше фантастичен. Очевидно той беше обект на някакво съперничество и Бренди усети, че е притисната между чука и наковалнята. Благодарение на родителите си добре познаваше това усещане.

— Той най-безсрамно ми се похвали с пръстена. — Роберто се усмихна неприятно. — Намекнах му за в бъдеще да бъде по-внимателен.

— А ти откъде си се научил да правиш това? Имам предвид номера с китката.

— Графът е голям богаташ. Занаятът на дядо ми е бил краденето на бижута. — Роберто отпи от чашата си. — Като бях малък, ми се видя добра идея да усвоя елементарна самозащита.

Тя бе понаучила нещичко за характера му, затова попита:

— Колко елементарна?

— Умница сте вие — кимна й Ноно. — Внукът ми има черен колан четвърта степен по жиужицу и втора степен по карате.

— О!

— Ама и тебе си те бива, Роберто. Предизвика ли Мосимо? — Ноно отпусна глава на облегалката и се взря във внука си. Тъмните му очи блестяха изпод сведените клепачи. — Мислех, че ще се правиш на страхопъзльо.

— Установих, че ролята не ми е по вкуса.

Ноно гръмко се изсмя.

— Адски си усложнил задачата си.

— Какво е животът, ако не низ от трудности, които трябва да се преодолеят? — Роберто протегна ръка в толкова типично италиански жест, че Бренди изпита усещането, че се е пренесла на Ботуша.

— Много вярно. — Ноно ласкаво се усмихна на внука си. — На дивана до вас, Бренди, виждате моя единствен внук, единственото дете на моето единствено дете. Ние, от рода Контини, крадем, но само от богатите.

На устните й разцъфтя неудържима усмивка.

— Да, да, истина е! Ние сме италианските робинхудовци. Помагаме на бедните, застъпваме се за правдата и от поколения наред сме известни с нашата страст, с нашия живот, с нашите безразсъдни решения, с нашите танци, с нашето пиене, с нашата смелост… с нашите любови. — Той вдигна чаша в поздрав към предците си. — Но Роберто беше такова едно сериозно момче, което израсна навъсен, отговорен мъж — и аз се гордеех — та как иначе! Но си мислех, че кръвта на Контини най-сетне е отстъпила на цивилизацията. Обаче не. Тя само е тлеела в жилите на момчето ми и е чакала условията, които да го превърнат в мъж, луд и безразсъден като нашия родоначалник, като стария Чироко!

Противоречивите чувства към Роберто и умората лишиха Бренди от всякакъв такт.

— Значи той е навъсен и отговорен крадец на диаманти? Тук нещо куца! — Тя си прехапа езика. Нямаше значение колко е разочарована от Роберто, не биваше да си го изкарва на приятния старец, който обичаше внука си и й поднесе вино и бисквити.

— Ще разбиеш сърцето на моя nonno, като се изказваш по подобен начин за семейния занаят — захили се Роберто и докосна с показалец мекото на ухото й.

Бренди рязко се дръпна.

— Щом те чака процес, явно не си усвоил кой знае колко добре семейния занаят.

Ноно се изкикоти и започна да се пляска по коляното.

— Тя те закова!

Старецът изобщо не беше засегнат, затова Бренди се разгорещи.

— Би трябвало да оставиш незаконната дейност на професионалисти като Мосимо.

Смехът на Ноно секна.

— Хей, Роберто, ти не предупреди ли очарователната и красива Бренди?

— Да. Тя твърди, че щяла да постъпи както намери за добре.

Двамата мъже я изгледаха така, сякаш не бе особено умна.

Ноно изцъка укорително с език.

— Ноно, надявах се, че ще покажеш на Бренди част от триковете си.

Ноно се взря във внука си и полекичка кимна.

— Да, разбира се.

На Бренди каза:

— Разбира се, аз съм немощен и не съм пъргав както някога. Ще простите непохватността на стареца, нали?

Бренди се досети, че ще я смаят, но какво да се прави? Налагаше се да участва в играта.

— Какво да правя?

— Изправете се. — Ноно също се изправи и с ръце върху раменете й я насочи към прозореца. — Ето така. Оттук светлината е най-добра, за да ме наблюдавате. Трябва да си носите часовника. — Той й подаде един тимекс на кожена каишка.

Бренди зяпна. Часовникът беше досущ като нейния.

Той беше нейният.

— Сложете си го — нареди Ноно.

— Но аз бях с него. — Значи го беше свалил от китката й, докато я е отвеждал към прозореца.

Роберто се ухили.

— Браво, Ноно. — Тя закопча тимекса. — Бива си ви.

— Поласкан съм, но вие няма с кого да ме сравнявате, нали така? Нали? — Той й подаде пръстена, който Тифани й беше подарила по случай дипломирането.

— Как го направихте? — Беше го свалил от пръста й!

— Виж си часовника — посъветва я Роберто.

Бренди си погледна китката. Тимексът го нямаше.

Ноно пак й го връчи.

— Брей че лесно се губят такива неща — весело я предупреди той. — Ето на. Загубила сте си ключовете.

Те би трябвало да се намират в джоба на сакото й.

— И мобилния си.

В другия й джоб.

— Виж си часовника — повтори Роберто.

Нямаше го. Отново. Зави й се свят.

— Как го направихте? — повтори тя. Прибра ключовете и мобилния обратно по джобовете. Закопча си часовника без особена надежда, че ще остане на китката й.

— Това нищо не е — скромно призна Ноно. — Трябваше да ме видите преди.

— Преди какво?

— Преди това. — Той повдигна сакатата си ръка и я показа отпред и отзад. — Това е дясната ми ръка. Аз съм десничар. С лявата не ме бива и наполовина.

— Какво се е случило? — попита Бренди.

Сърдечната усмивка на Ноно изчезна и той доби мрачен израз. Яростен израз.

— Случи се Мосимо.

— В какъв смисъл? — Уплашена и отмаляла, Бренди се приведе към него. Спомни си, че Роберто изви китката на Мосимо, но не разбираше как подобна маневра може така да ти осакати ръката. — Как Мосимо…

Роберто я осведоми за това, което я интересуваше:

— Изпотроши всяка костица в дядовата ръка с чук.

Петнадесет

Бренди се отдръпна много, много далеч от този образ. Чук, ръждясала калена стомана, размазва безжалостно крехките костици на човешка ръка…

— Искаше бизнеса ми — продължи Ноно. — Аз нямах никакво намерение да му го отстъпя. Но от болницата човек не може да ръководи екипа си, а майстор-крадец никога не може да работи отново с такава ръка.

— Хората му се разплакаха, щом видяха ръката на Ноно. В своята област той надмина всичките си предшественици. За в бъдеще няма да се намери втори като него. Той беше творец. Да счупиш ръката му, е като да разбиеш Пламъка на Романови. — Роберто я наблюдаваше, опрял лакти на коленете си, сключил длани.

Сега Бренди разбра защо Роберто инициира този малък спектакъл. Това не бяха панаирджийски трикове, а най-добрият начин да я убеди колко опасни са Фосера. Не просто убийци, а хора, които обичат работата си…

Тя се предаде — точно както Ноно и Роберто бяха предвидили.

— Добре. Няма да се оплача от тях в полицията.

— Обещавате ли? — Ноно й върна часовника, пръстена, ключовете и мобилния.

— Обещавам. Схванах! — Тя рухна на дивана. Едва се държеше на краката си от мисълта за подобно насилие, за подобна болка. — Не съм глупачка! — Ала потрепери.

Прав ли беше баща й? Беше ли глупава? Беше се забъркала в глупава ситуация с професионални крадци като съюзници и други професионални крадци, които представляваха опасност за живота й; адвокатите, които би трябвало да й бъдат съюзници, се изявяваха като нейни врагове, а един от най-изтъкнатите чикагски съдии я презираше заради компанията, в която тя се движеше. Бренди разтри дясното си око, където я болеше, и се опита да забрави подигравателния тон на баща си, който кънтеше в главата й.

Бренди е глупава.

Не беше. Знаеше го. Справи се отлично с учението, а приятелите се осланяха на здравия й разум.

Но в моменти като този, когато беше уморена и объркана, беше по-лесно да повярва на баща си.

Тя приписа познатото парене в стомаха на днешните си притеснения.

— Роберто, ако не сътрудничиш на Мосимо, и той ли ще ти размаже пръстите с чук?

— Недейте се тревожи за Роберто. Той може да се оправи. Не е майстор като мен, но е сто пъти по-умен. — Ноно почука с пръст по челото си и смигна. — Е, хайде да не е сто пъти, ама е умник.

Роберто прихна.

— Ноно, ти още ли излизаш с Кармин?

— Не, тя взе да ми прави фасони. — Ноно недоволно се отпусна на фотьойла. — Когато изведох Тереза на голф, Кармин побесня. Нямам време за сцени на ревност.

От промяната на темата Бренди разбра, че са доволни от обещанието й. Тя облегна глава на дивана и се опита да не мисли как чукът размазва ръката на Ноно, за пистолетите и бруталността на тези хора, за потрошения й апартамент, за несигурната й адвокатска кариера…

— Мама разправя, че отново трябва да се ожениш.

— Майка ти да си гледа работата.

— Тя казва, че ще го направи, когато първо ти започнеш да си гледаш своята.

Гласът на Роберто долиташе до нея някъде отдалеко. Тя се обърна и го погледна. Беше толкова красив. Даже профилът му беше великолепен. Сърцето й се свиваше, косъмчетата по ръцете й настръхваха, а щом се сети с какво упоение се любеха… Мили боже! Тя повдигна глава. От всички неща, за които не биваше да мисли, това беше номер едно. Никога, никога не биваше да се унася в спомени за онази нощ, за онзи уикенд…

За какво говореха тези двамата? Май за някакви роднини… всъщност не разбираше и думичка. Нима слухът й изневеряваше?

Не, усмихна се Бренди. Те говореха на италиански.

Беше й топло, чувстваше се сита, снощи почти не беше спала… знаеше, че го е загазила здравата. Тифани щеше да я порицае, че е заспала, докато е на гости, но тя щеше да затвори очи само за няколко минутки… само за няколко секунди…

* * *

Ноно кимна към Бренди и се усмихна.

— Заспа.

— Беше въпрос на време. — Роберто се изправи и погледна Бренди, която се беше свила в единия край на дивана. Брадичката й опираше в гърдите. Той я издърпа така, че да полегне. Ноно пъхна възглавница под главата й, а Роберто повдигна краката й на дивана. Бренди измърмори нещо; нослето й се намръщи, сякаш й се присънваше нещо неприятно.

Не, разбира се. Как да й се присъни нещо приятно? Беше преживяла няколко сътресения поред. Общо взето, денят беше ужасен.