— А после, след като се натанцуваме, ти ще постигнеш своето.

— Своето?

— Ще се върнем в апартамента и ще останем там — рече той с лъжлива невинност.

Бренди вбесено се втренчи в него — само че ядът й бавно премина. Тя се облегна на кожената седалка и силно се изсмя.

Роберто я наблюдаваше, доволен, че тя е в състояние бурно да се надсмива на себе си.

— А утре пак ли ще вършим каквото кажеш?

— Така е честно. Нощем ти постигаш своето. Денем — аз.

— Ти наистина си тежък случай, Роберто.

— В какъв смисъл? — предпазливо попита той.

— Ще те уведомя, когато разбера. — Тя издърпа ръката си. — Пристигнахме.

Лимузината спря точно пред портика на къщата в класически стил и портиерът ги пусна вътре. Поздравиха Хауърд и Джони Патерсън, които настояха Роберто да оцени най-новата придобивка на Хауърд — игла за вратовръзка с двукаратов диамант, създадена през двайсетте години на миналия век.

Роберто им каза, че камъкът струвал едва трийсет и шест хиляди, но обковът изключително повишавал цената. Хауърд изпадна в екстаз и за има-няма два часа Роберто и Бренди похапнаха, очароваха половината висше общество на Чикаго и се извиниха, за да могат да отидат на конкурентното парти.

— Налага се — оправда се Роберто пред Джони Патерсън. — Да изпусна възможността да потанцувам с Бренди, ще бъде престъпление срещу природата.

— По дяволите госпожа Тобиас! — разгорещи се Джони. — Не ми е ясно защо й е да организира парти в същата вечер като нас, но определено разбирам желанието ви да потанцувате. Двамата сте създадени за партньори на дансинга!

Докато слизаха по стълбите към портика, Роберто промърмори:

— Ставаме доста популярна двойка.

— Само изчакай да започне процесът — посъветва го Бренди, — когато всички ще научат, че съм те следвала по съдебна заповед.

— Интересно, колцина ще го повярват?

— Всички — сряза го Бренди. — Аз ще имам грижата.

Вечерята не бе уталожила гнева й, както се надяваше той.

— Не каза на Хауърд, че напускаш прекрасната им вечеря, за да се отбиеш на гости при клана Фосера — засече го Бренди.

— Понякога като взема да лъжа, и не мога да спра.

— Така и подозирах.

— Но не и по отношение на теб, моя Бренди. — Той се долепи до ухото й. — Никога по отношение на теб.

С наслада си отбеляза, че тя се поколеба. Противно на всякаква логика бе готова да му повярва.

Когато спряха пред зала „Рицарите на Колумб“, Бренди зина от смайване.

— Не може да бъде! Тия Фосера не могат ли да си позволят хубаво място за сбирките си?

— Могат. — Роберто наблюдаваше как Нюби внимателно паркира лимузината по начин, който гарантираше бързо отстъпление… ако се стигнеше дотам. — Но хубавите места са за жените им.

— Тоест, това е мъжко парти?

— Никак даже. Обаче силно ме съмнява, че тук ще се натъкнем на някакви съпруги.

— Да не би да купонясват с проститутки? И ние ще влезем при тях?

— Не ставай смешна. Не бих те набутал сред проститутките. — Той й помогна да слезе от колата. — Те купонясват с любовниците си.

Двадесет

Голямото помещение бе професионално декорирано, за храната беше наета кетърингова фирма. Музикалният състав би могъл да свири в кой да е от най-добрите нощни клубове в града. Но въпреки това кланът Фосера бе организирал партито си в зала, вмирисана на пури и мъжки чорапи.

Роберто преброи членовете на клана край бара — двайсет и двама — като обърна специално внимание на изходите, в това число прозорците. Отбеляза си групичката жени, застанали близо до дансинга, които се смееха пискливо и пиеха всичко — от текила до ледени коктейли, украсени с шарени чадърчета.

— Мили боже! — изуми се Бренди. — Не знаех за конкурса. — Тя подаде палтото си на гардеробиерката.

— Какъв конкурс? — Роберто се усмихна на момичето със специална топлина, надявайки се, че ако с Бренди им се наложи да излязат бързешком, то ще се сети кои са техните дрехи.

— В който печели жената с най-курвенско облекло. Майчице мила! Дали поне една от тези кокони има двайсет години?

Мосимо се запъти към тях с усмивка на лицето и протегната ръка.

Бренди сниши глас:

— Предполагам, че загубилата конкурса трябва да спи с него.

— По улиците се шепне, че жена му с въздишка на облекчение го е тласнала в обятията на любовница — тихо отговори Роберто.

— Сто на сто. — Когато Мосимо стигна до тях, Бренди поздрави: — Здравейте, господин Фосера, колко е хубаво да се срещнем отново.

— Хей! Че това била адвокатката. Уиски, а?

— Какво? — обърка се Бренди.

— Казваш се „Уиски“, нали?

— Казвам се „Южняшка утеха“5 — спокойно го поправи тя.

Правеше се на умна пред Мосимо Фосера — човек докачлив и без чувство за хумор — и на Роберто му идеше да я напляска хубаво.

Вместо това се засмя снизходително.

— Тя пие „Южняшка утеха“. — Той я потупа по задника. — Тичай да си поприказваш с другите мацки, скъпа, а щом свърша тук, обещавам да те закарам у нас и да ти дам каквото заслужаваш.

— С тебе ми е далеч по-комфортно, скъпи. — Бренди ококори очи в знак на фалшиво обожание.

— Както желаеш. — Роберто целуна пръстите й. — Тя ме обожава и иска винаги да е до мен — обясни той на италиански.

— Виждам. — Мосимо също отговори на италиански и я погледна критично. — Обаче женските трябва да се сдушват с женски, а?

— Е! — Бренди рязко се отдръпна с престорено възмущение. — Щом сте такива грубияни и ще си приказвате на италиански, аз ще си взема едно питие.

— Спомни си специалните свойства на шампанското — подхвърли Роберто.

С поглед, който обещаваше, че ще му го върне тъпкано, Бренди се отправи към групичката оскъдно облечени момичета.

— Тази жена е огън — каза Мосимо. — Ако решиш, че ти трябва някой да я укроти…

— Обичам диви котки.

— И дядо ти беше същият, ама не е хубаво жената да върти мъжа на малкия си пръст.

— О, ти не знаеш какви работи върши Бренди с пръстите си — ухили се Роберто. — Благодаря ти за тазвечерната покана, Мосимо. Особено съм ти благодарен за категоричното предложение да се домъкна тук.

— Хей, приятно ми е да виждам приятелите си, когато ми е приятно да ги виждам. — Мосимо го прегърна през раменете и го поведе към мъжете на бара. — Тъй… помисли ли си за моето предложение?

— Да открадна Пламъка на Романови ли?

— Шшшт! — Мосимо хвърли поглед към сервитьорите. — Не бъди нехаен.

— Аха, а в микрофона ли да говоря? — Роберто докосна цветето на ревера му.

— Да. Говори в микрофона. — Мосимо се засмя слабо.

Членовете на клана Фосера стояха с чаши в ръце, наблюдаваха Мосимо, наблюдаваха Роберто — тихи, заплашителни… притаени.

— Рики, братче, радвам се да те видя отново. — Роберто се здрависа с него. — Дани. Грег. — Погледът му обходи групата. — А къде е Фико?

— Замотал се е някъде — отвърна Рики.

— Излязъл е да си пушне — отвърна Грег.

— Дано да го видя. — Колко интересно, че беше решил да отсъства точно сега. — Само че не познавам тези младежи тук. — Роберто посочи по-младите мъже, между двайсет и двайсет и петгодишни, наредени до стената.

Те се мусеха; един даже му обърна гръб.

— Те са момчета. Не са важни. — Мосимо ги изпъди с рязък жест. — Идете да потанцувате с гаджетата.

Роберто видя как те бавно се разпръснаха, недоволни, че са били отпратени с лека ръка. Нищо чудно, че Мосимо губеше контрол върху фамилията и бизнеса. В младежите кипеше тестостерон.

Бренди се беше разговорила с коконите и очите й се ококориха от изненада, когато младежите се домъкнаха и без да кажат думичка, ги изведоха на дансинга. По-възрастните жени все пак останаха с Бренди — те бяха любовниците на Мосимо, Грег, Рики и Фико. Той се боеше, че ако Бренди се застои при тях, ще се опита да ги подтикне към бунт — а тогава нещата съвсем щяха да се объркат.

Трябваше да се махнат оттук час по-скоро, затова премина към въпроса по същество:

— Мосимо, ти сам го каза. Огромно предизвикателство е да откраднеш Пламъка на Романови от музея.

Мъжете се скупчиха в кръг около него, защитавайки го от подслушвани.

Говори в микрофона.

— Да не си се уплашил? — присмя му се Грег.

— Разбира се. Само глупакът се изправя безстрашно пред смъртта. — Но сега Роберто не изразяваше страх. Изразяваше единствено вежлив интерес към предложението.

— Може би не можеш да се справиш — каза Мосимо.

Роберто отхвърли тази идея с перване на пръстите.

— Твоите момчета могат ли да ме вкарат там?

— Могат.

— Значи мога да открадна диаманта. Вече имам план. Само не ми е ясно защо трябва да го изпълня за теб.

Преди да е изрекъл и думичка, се озова притиснат до стената — ръката на Мосимо затискаше гръкляна му, пистолетът на Мосимо се целеше в главата му.

Да. Мосимо не можеше да открадне един диамант и да отърве кожата, но още го биваше като бияч.

— Хич не си помисляй да ме лъжеш. — Той притисна хладния метал в бузата му. — Ще те убия. Ще убия дядо ти. Ще убия хубавата ти адвокатка и, мамка му, ще отида в Италия и ще убия оная курва, майка ти.

Роберто се сви, готов за отпор.

Но с влизането си тук безмълвно беше приел сделката и безмълвно се беше съгласил, че Мосимо е шефът. Не можеше да се отметне сега. Нищо че този задник обиждаше майка му. Нищо че беше заплашил Бренди и Ноно. В тази операция разчетеното до секунда време беше всичко.

Мосимо го подържа така още малко — пречейки му да диша, оставяйки го да почувства заплахата — преди да се отдръпне и да прибере пистолета в кобура.

Роберто шумно си пое въздух, помъчи се да прочисти замаяната си глава. Видя, че Бренди решително се е запътила към тях, и поклати глава: Не.

Тя спря.

Не. Недей се опитва да ми помогнеш. Само ще влошиш положението.

Тя сведе глава, но докато се връщаше при тълпата от ококорени жени, недвусмислено показа, че се покорява изключително неохотно.

Когато можеше да говори, Роберто дрезгаво промълви:

— Погрешно ме разбра, Мосимо. Ти си прочут с много неща, но сред тях не е твоята щедрост. Какво ще ми предложиш, за да оправдаеш вложеното време? И не ми говори за престиж — това не мога да го занеса в банката.

Физиономията на Мосимо лека-полека се разведри. Алчност… той разбираше от алчност.

— Ти си прочут крадец на бижута. Да работя с теб е чест. Естествено, че знам това. Какво би искал, за да ми сътрудничиш?

— Днес вечерях в дома на Хауърд и Джони Патерсън. Джони носеше на шията си верижка с рубин. Той е поне 4.3 карата и е с цвета на прясна кръв.

— Чувал съм. — Мосимо засрамено сведе глава. — Но не мога да се докопам до него. Охраната им е прекалено добра.

— По принцип. — Роберто разглеждаше ноктите си.

— Какво искаш да кажеш? — Мосимо застана нащрек.

— Ето че тази вечер алармата беше изключена на определени места в къщата. Някак си.

— Някак си, а? — Мосимо взе да се усмихва. — Ей, ти! Рики! Донеси вино на нашия приятел Роберто.

— Вода. — Роберто разтърка изранения си гръклян.

— Вода. — Мосимо набута един стол под задника на Роберто и двамата седнаха, за да поприказват на четири очи.