Когато Роберто отново се изправи, примката беше заложена. Сделката беше сключена.

— Сделката е добра — увери го Мосимо. — Ти занасяш диаманта в „Препарираното куче“, а аз ти давам рубина на Патерсънови.

— Става. — Роберто го почука с пръст по шкембето. — Не забравяй кой ти направи тази услуга, Мосимо. Осигури на мен и nonno уважението и спокойствието, които заслужаваме.

— То се знае. — Мосимо го прегърна и го целуна по бузите. — Това е сделка един път, изгодна и за двама ни, пък и нека има с какво да си уплътниш времето до началото на процеса, нали?

Роберто кимна и си отбеляза с каква лекота Мосимо го дари с предателска целувка. Надмина даже Юда.

Пътьом Роберто размаха пръст към Бренди.

За своя изненада тя незабавно му се подчини и бързо отиде при него. Улови го за ръката и двамата стигнаха до гардероба.

— Поздравления, откри начин гарантирано да откликвам на всичките ти команди. Бях готова на всичко, за да се махна от онези кокони.

Роберто се засмя хитро, взе палтата им и даде на гардеробиерката солиден бакшиш.

— Ужас, а?

— Ужас е слаба дума. — Бренди го остави да увие шала около врата й. — Знаеш ли, че било възможно цели двайсет минути да се обсъжда бразилската коламаска?

— Как ли пък не! За такова нещо не ми се мисли и една минута. — Той се напъха в палтото си и я хвана под ръка. Заедно излязоха навън. Не бяха направили и две крачки, когато ги лъхна миризмата на тютюн. Роберто се закова на място. Бренди продължи да върви.

— Да, като обект на интерес коламаската се нарежда между акрилните нокти и пилингът с киселина… — Тя се обърна назад. — Какво има?

Фико излезе от сенките, стиснал цигара между пръстите си.

— Роберто, радвам се да те видя. И теб също. — Той кимна на Бренди. — Студено е за клечка като теб.

— Бренди. — Роберто посочи с палец лимузината.

— Колкото и да е тъжно, започвам да свиквам. — Бренди измарширува нататък.

Мъжете я изпроводиха с поглед. Щом Нюби й отвори вратата и й помогна да влезе, Фико се обади.

— И тъй, човече, чули предложението на Мосимо?

— Има си хас. — Какво ли си беше наумил Фико?

— Ясно ти е, че не си длъжен да се съгласяваш.

Интересно.

— Напротив. Много обичам дядо си.

Фико се приближи.

— Аз мога да предпазя дядо ти.

— Прекалено голямо обещание предвид репутацията на Мосимо.

— От мен Мосимо винаги ще има много здраве.

Това хем не беше отговор, хем беше отговорът, от който Роберто се нуждаеше.

— За хонорар Мосимо ми обеща рубин.

— Мъртъвците не могат да събират дълговете си.

— Значи смята да ме убие, след като му занеса диаманта? — Роберто вече го знаеше, но думите на Фико потвърдиха подозренията му. Фико искаше да заеме мястото на Мосимо. Щеше да направи каквото трябва, за да осуети кражбата.

— Казвам ти, че е по-добре да се скатаеш.

Кофти работа. По-кофти, отколкото Роберто беше предполагал, защото се налагаше да я свърши.

— Ех, Фико, като знам, че Мосимо планира да ме убие, само се нахъсвам.

Фико захвърли цигарата си.

— Тогава прави каквото искаш. Но да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Не, няма да кажа, че си ме предупредил. Всъщност тази вечер изобщо не сме се виждали. Срамота е, че сме се разминали. — Роберто си свали ръкавицата и му подаде ръка.

Фико се взря в протегнатата длан и стисна Роберто за лакътя. Роберто стори същото и двамата мъже силно се здрависаха — веднъж.

Напук на всичко Фико му беше симпатичен. Той жадуваше власт, но не защото обичаше да причинява болка. Фико обичаше печалбата.

Роберто рискува и се приведе към него:

— Довери ми се. Фико, довери ми се.

Фико внимателно се взря в изражението на другия мъж.

— И каква ще ми е далаверата?

— Точно каквато искаш, Фико. Довери ми се.

— Само глупак би хванал вяра на друг, освен себе си.

— Тогава бъди глупак.

Още известно време Фико се взираше внимателно в Роберто.

— Ще си помисля.

— Мисли.

Разделиха се. Роберто тръгна към колата с надеждата, че инстинктът не го е подвел.

Двадесет и едно

Студеният вятър нахълта в лимузината с Роберто и Бренди се смрази повече, отколкото през последния час — а това означаваше нещо. Когато Мосимо прикова Роберто към стената и насочи пистолет към главата му, тя се беше опитала да изпищи. Но едно от момичетата, която я имаше, я нямаше шестнайсет години, й беше запушила устата с ръка и беше казала:

— Недей. Ако се разпискаш, със сигурност ще го утрепят. Мълчи.

На Бренди й пареше под краката да излезе от „Рицарите на Колумб“, а не можеше да си тръгне. Разбира се, нищо не й пречеше да изтича през вратата, но по някаква необяснима причина и през ум не й мина да зареже Роберто.

Как бе станало така, че отговаряше за живота на крадец на диаманти, който си търсеше белята?

Затова, когато Роберто се намести до нея и колата гладко потегли, тя му се озъби:

— Ти май си супергерой с черен колан. Не можа ли да набиеш задника на Мосимо на чучура на някой чайник?

Роберто я гледаше така, сякаш съжалява, че я познава. От гърдите му се откъсна покъртителна въздишка.

— В такива мигове осъзнавам защо Фосера си имат празноглавки за любовници. Умните жени са адски досадни.

— Знаех си! Можеше да го натикаш в девета глуха. Защо си затрая? — Тя стисна китката му и усети ширината, мускулите, сухожилията.

— Случайно да забеляза броя на спортните якета? И броя на кобурите под спортните якета?

— Да. — Ала кой знае защо неговите думи й прозвучаха малко фалшиво. Този мъжкар беше допуснал някакъв стар шишко да го прави на палячо. Беше отишъл там със съзнанието на какво ще го подложи Мосимо и бе изтърпял унижението безропотно.

На Бренди й се струваше, че не е наясно с всички факти.

Очевидно бе така. Роберто не й се доверяваше и това трябваше да я радва. По този начин, когато се изправеше на разпит в съда, искрено щеше да отрече, че знае каквото и да било за престъплението.

Тя се сгуши на седалката.

— Какво стана, след като той махна пистолета от бузата ти?

— Видях, че идваш да ме спасиш, и едва не получих инфаркт. Ти нормална ли си? — Обикновено спокойният тон на Роберто сега беше груб. — Даваш ли си сметка на какво са способни тези хора?

Неговата агресивност я уплаши. Разтревожи я. И някак си я… възбуди.

— Давам си сметка. Добре де, защо отидохме там?

— Ако отново ме видиш загазил, да не си посмяла да ме спасяваш.

— Значи допускаш, че преспокойно ще оставя някой да те застреля? — Тя също повиши тон.

Нюби погледна в огледалото за задно виждане. Навярно ги беше чул през стъклената преграда.

— Какъв е смисълът и теб да застрелят?

— Поне няма цял живот да се упреквам в малодушие!

— Мътните да те вземат, жено! — Роберто я грабна в обятията си, сякаш повече не издържаше да са разделени. — Изплаши ме зверски. Не знаеш ли, че светът е пълен с акули, мошеници и кучи синове?

— Да, един такъв е поставен под мое попечителство!

Той я целуна.

Бренди очакваше това, откакто го напусна в неделя вечерта. Всеки миг, докато беше с него, вдишваше миризмата му, слушаше гласа му, улавяше го да я гледа, копнееше да го вкуси пак. Сега се опияни от неговата разгорещеност, от своята възбуда, от движението на лимузината, която ги отвеждаше към място, където ги чакаше приказва феерия.

Когато той най-сетне вдигна глава, тя се бе настанила в скута му, а пръстите й стискаха ревера му.

— Не спирай — промърмори Бренди.

— Налага се. — Той звучеше толкова неразбираемо, колкото тя се чувстваше. — Стигнахме.

— Къде?

— На бала.

Бренди се втренчи в лицето му — контраст от светлина и сянка.

— Какво?

— На танците. На танците у госпожа Тобиас. Трябва да отидем… да потанцуваме.

— Сега! — Тя беше изгубена в мрака с него и искаше да остане изгубена. — Сега ли ти се дощя да танцуваме?

Роберто безпомощно се засмя.

— При положение, че майка ти е в апартамента ни — да.

Майка й. Тифани. Беше забравила за Тифани.

— Бихме могли… — Какво биха могли? Да се промъкнат в спалнята на Роберто, без Тифани да забележи? Да се отдадат на бурен секс, докато майка й дреме в съседната стая? Никакъв шанс. Даже като тийнейджърка Бренди не беше опитвала подобни щуротии. — Ох, добре. — Тя се предаде и се измъкна от скута му. — Да отидем да потанцуваме.

Леденият въздух й помогна да замрази желанието си.

За съжаление отвътре имението в калифорнийски стил беше окъпано в топлите цветове на глина и пръст. Всяка стена бе окичена с разцъфнали растения. В кафези, поставени нависоко, пееха птици. Приятната обстановка и хубавият партньор набързо стопиха ледовете в нея.

Бренди дочу музика. Не беше танцувала от месеци, а и тогава можеше да се развихря само в претъпкани барове с други студенти по право… и Алан. Там господстваше Наредбата за реномираните юридически факултети: студентите, достатъчно добри, за да влязат в тях, не притежаваха социални умения и чувство за ритъм.

Беше станало ясно, че наредбата важи и за студентите специалност медицина — поредният грях на Алан. Сега, докато из въздуха се носеха звуците на валс, изпълняван от професионалисти от световна величина, балерината в Бренди се събуди за живот и тя размърда крака.

— Ехо, май не е чак толкова зле? — Роберто й се усмихна, сякаш правилно беше преценил радостната й тръпка.

— Тук е добре, а другото би било… — Със сигурност не „зле“. Бренди никога не би могла да каже, че сексът с Роберто ще е зле. — Неразумно — довърши тя.

— Много неразумно.

Не беше нужно той да се съгласява.

Слабичка възрастна дама, средна на ръст, с боядисана кестенява коса и светлокафяви очи, изприпка да ги посрещне.

— Роберто, колко мило, че дойде. Тъкмо ти си пакостникът, който ще превърне партито в запомнящ се успех. — Тя му поднесе ръка за целувка, сетне се изправи на пръсти и го целуна по двете бузи. — А тази млада госпожица навярно е Бренди Майкълс.

Бренди се сепна:

— Да, аз съм, но прощавайте — срещали ли сме се някъде?

— Не. Но когато една жена стане на моята възраст, тя задължително трябва да си намери хоби. Моето са клюките. — Тя жизнерадостно се ухили.

Бренди се сети за целувката в колата, за любенето в хотела, за увлечението си по Роберто, което я тласкаше към безразсъдства от страст. Предполагаше, че клюките няма да закъснеят и очевидно е била права.

Само че госпожа Тобиас я хвана под ръка и я поведе към източника на музиката.

— Годеникът ви ви зарязва и се жени за някаква развратница, а вие показвате на света, че не давате пет пари, като успявате да убедите съдията да постави Роберто под ваше попечителство!

Какво прекрасно обяснение. Бренди много го хареса.

— Ах, каква сте късметлийка! Но ако изглеждах като вас, крадците на диаманти щяха да се редят на опашка за моето попечителство, тъй че късметът няма нищо общо, нали? — Госпожа Тобиас отметна глава и се изкиска весело.

— Това ли са всички клюки? — Бренди се спъна от облекчение. Роберто я подхвана.