Тя се изправи и избухна:

— Копелета мръсни!

Нейното ожесточение го накара да потрепери. Беше ги нарекла копелета; ако знаеше истината за него, дали така свободно щеше да използва тази дума?

— Не са копелета — поправи я той. — Те са от клана Фосера. Засукали са вероломство с майчиното мляко. Сега дай да копирам записа на компютъра си и да изпратя това нещо на полицията. — Той издърпа стола, за да седне в него, и се залови за работа. Изпрати видеото по имейла на своята свръзка във ФБР. Ейдън знаеше какво да предприеме.

Бренди отиде до прозореца и се взря навън.

— Виждам ги оттук. Приличат на две невинни момчета, които зъзнат на студа. Само че са убили господин Нгуен. — Тя се втренчи в тях и заклати глава, сякаш умът й не побираше как е възможно такова насилие. — Дано да получат измръзвания.

— Ще получат нещо повече. — Роберто приключи операцията и насочи вниманието си към нея. — Но докато не ги вкарат на топло, те представляват опасност. Знаеш ли да стреляш с пистолет?

По лицето й се изписа раздразнение.

— Не, но знам как се изпълнява подскок на греда.

— Това също не е за подценяване. — Той отиде до сейфа, в дрешника, набра кода и го отвори. Извади пистолета си, който му беше подръка за всякакви случаи, и провери дали е зареден. — Това е предпазителят. Ако поискаш да застреляш някого, го сваляш. След това насочваш този край — той й показа края на цевта — към най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш, и дърпаш спусъка. Това не е изкуство. Не е наука. Това е сигурност. Твоята собствена. Не рискувай. Докато ФБР не задържи тези типове, носи пистолета при всяко излизане.

Бренди не тръгна да спори. Пое оръжието в ръка, за да свикне с тежестта му, постави и свали предпазителя, след което кимна.

— Окей. Възможно е да не уцеля някое от тези момчета, но няма да е поради липса на предприети опити. Къде да го държа?

— Където ще ти е подръка. — Той отвори най-горното чекмедже на бюрото.

Тя прибра пистолета там и му се усмихна неуверено.

— А по-нататък какво?

Роберто не можа да й каже — дори той не знаеше какво ще се случи по-нататък. Въпреки огромния труд, който бяха вложили с дядо му в плановете да откраднат Пламъка на Романови, все още оставаше елемент на несигурност. При всеки обир нещо можеше да се обърка; а в този случай, където враговете дебнеха на всяка крачка, опасността беше смъртоносна.

Освен това щом Бренди откриеше какво е направил, щеше да му се разсърди. Нищо чудно да минат няколко дена, докато си възвърне благоволението й, а не му се чакаше. Желаеше да я има както днес, както през уикенда — в леглото си за бавно, томително любене, така и за бурно, грубо чукане. Желаеше я… винаги.

— Бренди, трябва да поговорим.

Изражението му я накара да затаи дъх. Страните й се наляха с руменина, клепачите й натежаха. После тя разшири очи и рече:

— Да, така е. Знаеш ли какво установих днес в падащия асансьор?

— Какво?

— Че те обичам.

Той така здраво стисна облегалката на стола, че металът едва не изпука.

— А не бива — продължи тя. — Ти не си подходящият мъж за мен. Не отговаряш на нито едно от изискванията ми. Ти си вятърничав. Търсиш си авантюри. Неморален си. Не зачиташ закона. Но аз съм безсилна. Обожавам те.

— Както и аз теб. Бренди… — Бе го зашеметила с яростния си кураж. Роберто се измъчваше, че тя мисли най-лошото за него; не беше ли изключителна проява на смелост от нейна страна да му се обясни в любов, когато вярваше, че той е пропаднал тип?

Обзе ги похот, мъждукаща под повърхността, знойна като жега в разгара на италианското лято. Той мигом се озова до нея, улови главата й в шепи и я зацелува. Зацелува я с груба нужда, която едва обуздаваше.

Тя откликна. Вихреното им сливане в асансьора беше нищо в сравнение с това. Устата й отново и отново намираше неговата.

Той плъзна ръце под сакото й, наслаждавайки се на тънката талия, на гърдите, на усещането, че под сутиена зърната й са щръкнали.

Тя се отърси от сакото си и свали неговото от раменете му.

Какво имаше у тази жена? Беше притежавал и други красиви жени, ала тя бе свежа, нова, опияняваше го с отклика си на ласките му — отклик, който загатваше що за отчаяние я е тласнало към този миг, към тази нощ и към това признание.

Оплетени в прегръдка, те се запрепъваха към спалнята.

Между целувките Роберто каза:

— Бренди, обещавам… ще бъда всичко, което искаш. Честен… ще бъда честен.

За един миг тя зарови лице в гърдите му, сякаш опиянена от неговото вричане. После надигна глава.

— Недей дава обещания, които не можеш да изпълниш. Никога не си ме лъгал. Знам кой си. Не бих понесла, ако вярвах, че си рицар в блестяща броня и откриех, че… не си.

Само че той я беше излъгал. Беше я излъгал за почти всичко и освен ако сега не я обвържеше със себе си, тя щеше да побеснее, че я е направил на глупачка.

— Аз не съм рицар в блестяща броня. Аз съм това, което искаш — аз съм драконът.

Тя се засмя пресекливо, доволна, че той е запомнил.

Роберто я повдигна и я отнесе в леглото. Положи я на пухената завивка. Допря чело у нейното и се зарече:

— Обещавам да бъда мъжа, за когото ти първо ме помисли. Обещавам.

Тя се помъчи да извърне глава. Не искаше да се остави на магията му.

— Бренди. Послушай ме. Обещавам, че сърцето ми…

— Сърцето ти? — Тя впи очи в неговите.

— Сърцето ми е в твоя плен. Но ти едва ли си изненадана?

— Откъде да ми хрумне, че ти… че ти…

Нейната неувереност го смая.

— Че те обичам ли? Да не мислиш, че отвеждам всяка срещната в спалнята си? Че правя всичко по силите си, за да я задържа до себе си? Че обиждам съдия, за да ме поставят под нейно попечителство…

Бренди го избута и седна на леглото.

— Значи нарочно се държа така нагло!

— Разбира се. Бих сторил всичко за теб. Само за теб. — Той се ухили на възмутената й физиономия. — Исках да съм с теб. Исках да видя дали съдбата най-сетне ми е отредила това, което горещо желаех — жена разумна, красива и сърдечна.

Тя се взря в него, сякаш той беше някакъв незнаен звяр.

— Ти не приличаш на никой мъж, когото съм срещала.

— Дано. — Роберто отново я повали на леглото. — Не искам да ти напомням на никой друг. Когато мислиш за любов, държа да съм единственият, когото можеш да си представиш. Но аз ти обещах сърцето си. Ти няма ли да ми обещаеш своето доверие?

Тя капитулира. Най-накрая капитулира.

— Вярвам ти, Роберто. Каквото и да се случва, имаш моето доверие.

Двадесет и пет

Звъненето я изтръгна от дълбокия, сладостен сън.

— Роберто? — Тя опипа леглото с ръка, но той не беше до нея.

Звънът продължаваше.

Мобилният. Тя зашава с пръсти, търсейки в тъмното. Намери го заради примигващата червена светлинка, която сигнализираше обаждане. Часовникът показваше, че е полунощ. Полунощ. И — тя се взря в екрана на телефона — това номерът на баща й ли беше?

Той не й се обаждаше даже денем.

Бренди мигновено си представи, че е прекарал инфаркт. Пътно произшествие. Че някаква страшна беда го е накарала най-сетне да пожелае разговор със средното си дете.

Тя отвори телефона:

— Татко, какво има?

— Какво има ли? — Гневният му глас за малко щеше да й спука тъпанчето. — Какво има! Едната ми дъщеря е евтина уличница, това има!

— Какво?! — Тя отметна нападалите кичури от очите си, мъчейки се да проумее за какво й крещи. — Кой?

— Да не си си въобразявала, че няма да видя снимките? Мащехата ти с нетърпение ми ги показа. Моята великолепна дъщеря, с която винаги сравнявам лигавия й син, се мъкне с крадец на бижута!

Баща й говореше за нея.

— Целува се по бузите с шайка гангстери, представете си моля ви се! Накипрена като уличница!

Бренди се изправи.

— Какви снимки? — Още не се беше разсънила, но не желаеше той втори път да я нарича проститутка.

— Във вестника, на първа страница от светския раздел. „Чикаго Трибюн“ се подмазва на гнусния италианец, откакто цъфна в Чикаго Знаех, че „Макграт и Линдоберт“ го представляват, но гръм да ме удари, ако съм подозирал, че за да го чукаш, си готова да съсипеш кариерата си в зародиш!

Стомахът я заболя — както винаги, когато говореше с баща си.

— Не съм съсипала кариерата си.

— Гледай това да е вярно. Дължиш ми един куп пари за висшето си образование. Дължиш ми много. „Вандербилт“ не беше евтин.

Досега Бренди се надяваше, че сънува някакъв кошмар.

Заяждането му на тема пари я убеди, че това е реалност.

— Постъпих в един от най-добрите юридически факултети, защото съм го заслужила — остро му напомни тя.

— Я не ми дръж този тон. Глупава си като майка си.

Беше чувала това прекалено много пъти.

— Аз не съм глупава, нито майка ми!

— Ти кого се опитваш да убедиш? Майка ти още не може да събере две и две и да получи четири, а ти спиш с клиент! Във „Вандербилт“ не ви ли преподаваха етика?

— Колкото ти ми преподаваше етика, татко. — Тя с удоволствие го чу да пухти ядосано.

Удоволствието й не трая дълго.

Той разярено си пое въздух:

— Точно така, и ако утре на бюрото ми не ме чака чек за твоето образование — за всичките години — ще се утеша поне, че съм плащал уроци, за да ми играеш балет.

Гневът му беше заразен. Бренди се изправи на матрака.

— Ще си получиш парите. Имам добра работа. Още утре ще изтегля заем от банката, за да ти платя и никога повече да не се налага да чувам гласа ти. Ти си абсолютен негодник и вече ми писна непрекъснато да гледам да ти угодя.

Едно трябваше да му признае: той разбра, че тя си измива ръцете от него. Затова й отговори с цялата злоба, на която беше способен:

— Не си по-свястна от майка си. Проклета, тъпа, безхарактерна балерина, която нищо не струва. Когато умра, даже няма да събереш смелост да дойдеш на погребението и да се изплюеш върху ковчега ми.

— Ти си съвършено прав, татко. Няма да дойда на погребението и да се изплюя върху ковчега ти. Не обичам да се редя на опашки. — Изчака го да спре да фучи. — Хайде де, татко, ти си последният човек, който има право да критикува някого, че е объркал конците. Затова следващия път, когато ти се доще да покрещиш, не ме търси. — Тя почти беше затворила телефона, но се сети още нещо. — Не търси и мама.

След което затвори.

Тя му затвори.

Разтри корема си и зачака болката да започне — онова гадене, което беше знак, че е преживяла поредното стълкновение с баща си.

Но болка нямаше.

Да, беше сърдита. Беше му бясна, защото си мислеше, че щом й е дал пари за колежа, има правото да й крещи; беше бясна на себе си, че като последна глупачка се хвана в капана му, вместо да изтегли студентски заем.

Но главното усещане беше, че е свободна, сякаш най-после бе отхвърлила заклинанието, което бе хвърлил в деня, когато ги напусна с Тифани. Нямаше значение, че я е обявил за глупава. Нямаше значение дали я презира, или й се възхищава. Приключи с него. Беше възрастна.

Жестоките му думи и безкрайната му злост вече нямаха силата да я нараняват.

Тя дълбоко си пое въздух и бавно издиша.

Ала на този свят имаше друг човек със силата да я нарани.

Роберто.

Къде беше той? Защо не се беше върнал в леглото да види какво става? Бренди имаше нужда той да я прегърне, да я увери, че между тях има нещо повече от хубав секс.