Sara Shepard - Безпощадно

Успявали ли сте някога да се измъкнете безнаказано, след като сте направили нещо много, много лошо? Като например да се сваляте в закусвалнята с онзи много сладък колега… и да не кажете на гаджето си. Или пък да откраднете онзи страхотен шал на фигурки от любимия бутик… а алармата да не се включи. Или пък да си направите фалшив профил в Туитър и да започнете да пускате гадни слухове за най-добрата си приятелка… и после да си замълчите, когато тя стовари вината върху оная кучка, дето седи пред нея в часа по алгебра.

В първия момент ви обзема еуфория. Но с времето постепенно започва да ви става гадно. Наистина ли сте го направили? Дали някой ще разбере? Понякога очакването е по-страшно от самото наказание и чувството за вина може живи да ви изяде.

Сигурно сте чували хиляди пъти фразата „Извърши убийство и се измъкна“ и никога не сте се замисляли сериозно върху това, но четири красавици от Роузууд наистина се отърваха. И не само това. Опасните им тайни бавно ги разяждат отвътре. На всичкото отгоре сега някой знае всичко.

Съдбата е голяма кучка. Особено в Роузууд, където тайните никога не остават скрити за дълго.

Часът беше почти десет и половина вечерта, на трийсет и първи юли. Въздухът в Роузууд, Пенсилвания, богаташко предградие на Филаделфия, беше тежък, задушливо горещ и пълен с комари. Безупречно окосените ливади бяха придобили сух, жълтеникав цвят, цветята в лехите бяха повехнали, а листата на дърветата се бяха сгърчили и бяха нападали по земята. Жителите на предградието киснеха апатично в басейните си, нагъваха плодов сладолед, купен от местния магазин за органични продукти, който работеше до полунощ, или лежаха в леглата си при надути до дъно климатици и си представяха, че е февруари. Това бе един от малкото месеци в годината, когато градчето напълно губеше живописния си вид.

Ариа Монтгомъри седеше на задната веранда, бавно търкаше врата си с бучка лед и се чудеше дали да не си легне. Майка й Ила седеше до нея и придържаше с ръка чашата бяло вино, която бе поставила на коляното си.

— Не се ли радваш, че след няколко дни се връщаш в Исландия? — попита тя.

Ариа се опита да демонстрира ентусиазъм, но дълбоко в себе си усещаше дразнещо безпокойство. Тя обожаваше Исландия — беше живяла там от осми до единайсети клас, — но сега се връщаше там заедно с приятеля си Ноъл Кан, брат си Майк и старата си приятелка Хана Мерин. За последно беше пътувала с тях — както и с другите й две близки приятелки Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс — до Ямайка, през пролетната ваканция. И там се беше случило нещо ужасно. Нещо, което Ариа никога нямаше да забрави.

В същото време Хана Мерин се намираше в спалнята си и си приготвяше багажа за пътуването до Исландия. Дали странните, бледи викинги, обвързани в роднински връзки, заслужаваха да бъдат почетени от великолепните й обувки „Елизабет и Джеймс“? Тя тръсна глава и вместо това хвърли в куфара едни мокасини „Томс“; когато те изтрополиха на дъното му, във въздуха се разнесе острата миризма на кокосов лосион против изгаряне, който й напомни за слънчевите брегове, скалите и лазурното ямайско море. Също като Ариа, и Хана си припомни онова фатално пролетно пътуване, на което бе отишла с най-добрите си приятелки. „Не мисли за това — обади се вътрешният й глас. — Не смей да си помисляш отново за това“.

Жегата в центъра на Филаделфия беше също толкова изтощителна. Общежитията на университета „Темпъл“ не бяха добре климатизирани, затова студентите от летния курс слагаха навсякъде вентилатори и се плацикаха в шадравана на площада, макар да се носеха слухове, че пияните момчета често пикаят в него.

Емили Фийлдс отключи стаята на сестра си, където се криеше през лятото. Пусна ключовете в чашата с надпис „Отбор по плуване, Станфорд“ и свали подгизналата от пот тениска, намачканите черни панталони и пиратската шапка, които носеше по време на работата си като сервитьорка в „При Посейдон“, ефектен морски ресторант в крайбрежния район. Единственото, което й се искаше, бе да легне на леглото на сестра си и да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, но почти веднага след го направи, ключалката се превъртя и вратата се отвори. В стаята връхлетя Карълайн, понесла купчина учебници. Макар че вече не трябваше да крие бременността си, Емили бързо покри корема си с тениската. Жестът привлече погледа на сестра й. На лицето й се изписа отвращение и Емили засрамено се обърна.

На около километър от тях, близо до Университета на Пенсилвания, Спенсър Хейстингс влезе, залитайки, в една малка стая в местния полицейски участък. По гърба й се стече тънка вадичка пот. Когато прокара пръсти през мръснорусата си коса, тя усети колко е мазна и заплетена. Погледна към отражението си в стъклото на вратата и видя измършавяло момиче с хлътнали, лишени от блясък очи и увиснали краища на устните. Приличаше на мръсен труп. Откога не се беше къпала?

В стаята влезе висок полицай с пясъчноруса коса, затвори вратата зад гърба си и я погледна заплашително.

— Ти си записана в лятната програма на „Пен“, нали?

Спенсър кимна. Страхуваше се, че ако заговори, ще избухне в сълзи.

Ченгето измъкна от джоба си познатата тубичка с хапчета и я разклати пред лицето й.

— Ще те питам само още веднъж. Твои ли са?

Тубичката се размаза пред очите й. Ченгето се наведе към нея и тя долови миризмата на одеколон „Поло“. Това изведнъж й напомни за Джейсън, брата на някогашната й най-добра приятелка Алисън Дилорентис; когато минаваше през своята „Поло“ фаза, той се обливаше от глава до пети с одеколона, преди да отиде на парти. „Уф, пак се наполих“, простенваше Али, когато Джейсън минаваше покрай тях, а Спенсър и най-добрите й приятелки Ариа, Хана и Емили избухваха в смях.

— Смешно ли ти се струва? — изръмжа полицаят. — Защото смея да те уверя, че като приключим с теб, изобщо няма да ти е смешно.

Спенсър сви устни, осъзнавайки, че несъзнателно се е усмихнала.

— Съжалявам — прошепна тя. Как изобщо може да се сеща за мъртвата си приятелка Али — която всъщност беше Кортни, тайната й близначка — в такъв момент? Сега ще започне да мисли за Алисън Дилорентис, с която Спенсър никога не е била приятелка; момичето, което се беше върнало в Роузууд от психиатрията и беше убило близначката си, Иън Томас, Джена Кавана и без малко да убие самата Спенсър.

Причина за хаоса в главата й сигурно беше хапчето, което беше глътнала час по-рано. Тъкмо беше започнало да действа и умът й препускаше с милион километри в секунда. Очите й шареха из стаята, а ръцете й потрепваха. „Тресе те като пред изпит“ — би казала приятелката й Келси, ако двете се намираха в нейната стая в университетските общежития, а не заключени в две отделни стаи за разпит в мръсното полицейско управление. И Спенсър щеше да се засмее, щеше да тупне Келси по гърба с тетрадката си и после отново щеше да се заеме да пълни с химически формули и без това претъпканата си с информация глава.

Когато стана ясно, че Спенсър няма да признае за хапчетата, ченгето въздъхна и пъхна шишенцето обратно в джоба си.

— Трябва да ти кажа, че приятелката ти не спира да говори — рече той с твърд глас. — Казва, че идеята за всичко е твоя, че тя просто минавала оттам.

Спенсър ахна.

— Какво е казала?

На вратата се почука.

— Не мърдай оттук — изръмжа той. — Ей сега се връщам.

Той излезе навън. Спенсър огледа малката стая. Тухлените стени бяха боядисани в жабешко зелено. По бежовия килим се виждаха подозрително изглеждащи жълтеникавокафяви петна, а луминесцентната лампа на тавана издаваше непрекъснато жужене, от което й скрипваха зъбите. В коридора се чуха стъпки. Тя застина на стола си и се ослуша. Дали ченгето записваше показанията на Келси? И какво точно беше казала тя за Спенсър? Те не се бяха наговаряли какво да кажат, ако ги хванат. Всъщност изобщо не си бяха мислили, че ще ги хванат. Полицаите сякаш изникнаха отникъде…

Спенсър затвори очи, припомняйки си случилото се през последния час. Купуването на таблетките в Южна Филаделфия. Измъкването от онзи стряскащ квартал. Воят на сирени зад гърба й. Тя си умираше от страх заради онова, което я очакваше. Телефонното обаждане до родителите й. Разочарованите погледи и безмълвните сълзи. Сигурно щяха да я изключат от „Роузууд дей“ и щеше да се наложи да завършва гимназията в общинското училище. Иначе щяха да я изправят пред съда. След това я очакваше еднопосочно пътуване до държавния университет — или още по-лошо, работа като сервитьорка в местната „Уауа“ или като ходеща реклама на някоя компания за бързи кредити по Ланкастър авеню.

Спенсър бръкна в джоба си и стисна ламинираната университетска идентификационна карта за лятната програма. Помисли си за контролните и есетата, които й бяха върнати преди няколко дни; в горния десен ъгъл на всяко едно от тях грееше ярко максималният брой точки. Нещата се развиваха толкова добре. Просто трябваше да изкара лятната програма докрай, да изкара шестици по четирите предмета от академичната програма, които си беше избрала, и отново щеше да бъде на върха. След цялата история с Истинската Али тя наистина заслужаваше добра почивка. Колко още тормоз и лош късмет би могло да изтърпи едно момиче?

Спенсър напипа айфона в джоба на късите си дънкови панталони и набра телефона на Ариа. Той позвъни веднъж, втори път…

Айфонът на Ариа изврещя в спокойната роузуудска тъмнина. Когато видя името на Спенсър, изписано на екрана, момичето трепна.

— Здрасти — рече предпазливо тя. Двете не бяха разговаряли от скандала на партито на Ноъл Кан.

— Ариа. — Гласът на Спенсър звучеше измъчено, като опъната струна на цигулка. — Трябва да ми помогнеш. Яко съм загазила.

Ариа бързо се шмугна през плъзгащата се врата и изтича към спалнята си.

— Какво има? Добре ли си?

Спенсър преглътна тежко.

— Проблемът е с мен и Келси. Хванаха ни.

Ариа се спря на стълбите.

— Заради хапчетата?

Спенсър изхълца.

Ариа не каза нищо. „Предупредих те — помисли си тя. — А ти ми се нахвърли“.

Спенсър въздъхна, усещайки причината за мълчанието на Ариа.

— Виж, наистина съжалявам за онова, което ти казах на купона у Ноъл. Аз… Не бях на себе си, не говорех сериозно. — Тя погледна през стъклото на вратата. — Но този път наистина загазих. Цялото ми бъдеше може да се срине. Целият ми живот.

Ариа пощипна основата на носа си.

— Нищо не мога да направя. Не искам да си имам работа с полицията — особено след Ямайка. Съжалявам. Не мога да ти помогна. — И тя затвори с натежало сърце.

— Ариа! — извика Спенсър, но на екрана проблеснаха думите „Край на разговора“.

Невероятно. Как можа Ариа да й причини това, и то след всичко, което бяха преживели заедно?

Някой се изкашля пред стаята. Спенсър отново извади телефона си и набра номера на Емили. После притисна слушалката към ухото си и се заслуша в монотонното пиукане.

— Моля те, вдигни, вдигни — шепнеше тя.

Лампата в стаята на Карълайн вече беше угасена, когато телефонът на Емили започна да звъни. Тя видя името на Спенсър на екрана и потрепери стреснато. Приятелката й сигурно искаше да я покани на среща в университета. Емили винаги се извиняваше, че е уморена, но всъщност просто не беше споделила с никоя от приятелките си, че е бременна. Ужасяваше я мисълта, че трябва да им обяснява подробностите.

Но докато екранът примигваше я връхлетя зловещо предчувствие. Ами ако Спенсър беше загазила? Последния път, когато се бяха видели, тя изглеждаше толкова изплашена и отчаяна. Може би имаше нужда от помощта й. Може би двете щяха да си помогнат взаимно.

Емили протегна ръка към телефона, но в този момент Карълайн се обърна на другата страна в леглото си и изръмжа:

— Нали нямаш намерение да отговаряш? Някои хора имат часове рано сутринта.